Шона Делакорте
Нежен залог (6)

Шеста глава

Скот се прибра у дома и почака да се върне майка му. Заприказваха се за събитията през изминалия ден.

— Били наистина се надява да получи работа при теб. Не го казва открито, но се чете по очите му всеки път, щом някой спомене за теб. Къде смяташ да го сложиш?

— Мисля си да го представя на Джон Баркли. Докато те чаках, му се обадих по телефона и му обясних положението. Той е съгласен. Освен това синът му, който е връстник на Били, може да му хвърля по едно око и да му помага. Помолих го да запази в тайна обстоятелствата около назначаването на Били при нас.

— Гордея се с теб, скъпи. Това, което правиш, е благородно.

— Хайде, хайде, мамо. Не съм направил нищо изключително. Момчето е имало тежко детство и има нужда да си отдъхне. Пък и аз не му давам нищо — очаквам сам да изкарва пари за прехраната си, както всеки един от моите подчинени.

— Изглеждаш ми зачервен. С лодката ли си излизал днес? — Лин прокара пръсти през гъстата коса на сина си.

— Да, за няколко часа. Бе прекрасен ден!

— Прав си. Това обяснява защо Катрин бе облечена така.

— Мога да имам и личен живот, нали? — изръмжа Скот и направи нещастна физиономия.

— Аз не се бъркам, скъпи, само констатирам развитието на отношенията ви.

 

 

Скот се разположи на канапето в ъгъла с книга в ръка. След десетина минути я остави. Не му се четеше. Поне за пети път препрочиташе една и съща страница, но не бе в състояние да каже за какво става дума. Не можеше да се концентрира. В мислите му властваше Катрин Феърчайлд. Нещо повече, лицето й му се привиждаше непрестанно. Защо ли бе неомъжена? Ако си имаше съпруг…

 

 

На другата сутрин Скот отиде рано в офиса, за да подреди документите, натрупали се върху бюрото му предния ден. Амелия бе отменила ангажиментите му. Тъкмо привършваше с подреждането, когато чу, че някой влиза в приемната.

— Били, ти ли си?

— Да. — Той влезе при Скот. — А, това значи е твоята работа. — Той се оглеждаше любопитно наоколо. — Ти просто си седиш зад бюрото и подреждаш документи, така ли?

— Е, понякога ходя на съвещания по строителните участъци. — Скот с мъка прикри гримасата на неодобрение. Съзнаваше, че момчето се стреми да не издаде, колко е впечатлен от обстановката.

— Ти ще работиш на участъка в Сан Рафаел, където започваме изграждането на нов търговски център. Как дойде дотук тази сутрин?

— Какво значение има? Нали съм тук. — Били изглеждаше ядосан.

— Хитруваш! — Скот втренчи поглед в него.

— Да хитрувам. И какво от това? — нахакано отговори Били. Гласът му леко трепереше.

— Не мога да те оставя да търсиш случаен превоз, без да съм сигурен дали ще дойдеш навреме. — Скот извади от джоба си две двайсетдоларови и една десетдоларова банкноти и му ги подаде. — Така можеш да взимаш автобуса от Оукланд, а след това ще се придвижваш директно от Голдън Гейт до Сан Рафаел. Слава Богу, че не живееш в Лос Анджелис. Цял ден нямаше да ти стигне да се оправиш с автобусната им мрежа. Освен това трябва да обядваш. Не можеш да работиш по цял ден на строителната площадка, без да се храниш.

— Не приемам подаяния. Казах ви, че ще идвам навреме.

— Подаяние? В никакъв случай. Надявам се да ми изплатиш всеки цент от тези петдесет долара, като получиш първата заплата. — Скот пъхна парите в джоба му. — А сега, да тръгваме. Не бива да закъсняваш.

Били остана прав с поглед, забит в пода. Накрая кимна и се запъти към вратата. Парите още бяха в джоба му. Не беше нужно да говори. Скот го разбираше добре. До този миг никой не се бе грижил за него и той не знаеше как да изрази благодарността си.

По пътя към строежа Скот му обясни в какво се състои работата на обекта. Били трябваше да докладва за извършеното на Джон Баркли, който единствен знаеше истината за него.

След като настани Били, Скот се върна в офиса си и продължи с най-неотложните работи.

 

 

Тази сутрин Катрин стана по-рано, защото трябваше да приготви закуска за Джени.

Беше доволна, че я премести да спи при нея. На два пъти през нощта детето се бе будило от кошмари.

Като приключи със закуската, Кет се качи да извика Джени. Завари я да прави сапунени мехурчета във ваната. Изми я и я избърса. Искаше да й помогне да се облече, но момиченцето заяви, че може да го направи само. Кет я целуна по челото и търпеливо я изчака да се пребори с дрехите си.

 

 

Днес всичко вървеше по реда си. В началото Били бе притеснен, но постепенно разбра какво се иска от него. През обедната почивка момчето изчезна и никой не разбра къде е отишло. Върна се навреме и отново подхвана работата си. В края на деня Джон бе доволен от него. Били бе работил здравата и се бе държал приятелски с другите работници.

 

 

Катрин остави Джени в Центъра, след това отиде на предварително уговорения обяд с един бъдещ дарител. Предвиждаше да се върне в Центъра, не по-късно от три следобед, за да не пропусне обаждането на Скот. При мисълта за вечерята тя щастливо се усмихна.

 

 

Скот имаше съвещание, едно от отложените предния ден. Въпреки усилията, които полагаше, му беше трудно да се съсредоточи. След като проектите веднъж бяха готови, неговата работа намаляваше. Точно както сега. Разработваше още два големи проекта и някои по-малки поръчки. Всичко вървеше гладко и нямаше за какво да се тревожи.

 

 

В седем часа вечерта Скот спря пред дома на Катрин. Беше запазил маса в „Ърни“. Беше си сложил нов костюм. Чувстваше се приятно възбуден от предстоящата вечер с Кет и тайно се надяваше, че нещата ще се развият в желаната посока.

— Черил?! — бе наистина изненадан като видя момичето да му отваря вратата.

— Ще остана с Джени, докато вие с Катрин сте на вечеря. — Тя го поздрави топло и го покани да влезе. — Том и Уанда още не са намерени и Кет не иска да остави Джени да нощува в Центъра. Тук е на сигурно място.

— Скот? — повика го Катрин. — Идвам веднага. Искам да сложа Джени да си легне.

— Скот, Скот! — дочу се писклив детски гласен. — Искам Скот да ме завие…

Той погледна Черил, която вдигна рамене и се усмихна.

— Заловен сте. На третия етаж.

— Скот… Скот! — Момиченцето подскачаше развълнувано.

Скот коленичи и прегърна Джени. Вдигна я на ръце, като в същото време огледа спалнята на Катрин. Изискана спалня на самотна жена…

Тогава видя Катрин, облечена в тюркоазносиня рокля, чийто цвят се сливаше с този на очите й. Подгъвът бе малко над коляното. Обувките бяха умело подбрани. Блестящата й черна коса бе вдигната нагоре по същия начин, както и по време на първата им среща. На шията й проблясваше елегантна диамантена огърлица. Стори му се, че се задъхва от вълнение.

Отнесе Джени и внимателно я постави на леглото.

— Искам да дойда с теб! — Големите кестеняви очи го гледаха умолително.

Той подпъхна завивките около телцето й.

— Не можеш да дойдеш с нас, Джени… — погледна Катрин. — Но утре е събота и бихме могли да отидем на пикник. Искаш ли? — Не знаеше към кого всъщност отправя въпроса си, към Джени или към Катрин.

— Звучи примамливо. — Кет седна на ръба на леглото до Джени. — Искаш ли, Джени?

Очите й се спряха върху лицето на Скот. Имаха онзи особен наситеносив цвят, който бе забелязала и предния ден. Полазиха я тръпки.

— Пикник! Пикник! — заповтаря въодушевено Джени.

— Така и ще направим. — Кет се наведе и целуна момиченцето. — Но, само ако слушаш Черил!

— Много е приятно, Скот! — Катрин остави приборите върху чинията.

Той не можеше да отдели погледа си от нея. Пламъците на свещите караха сенките по лицето на Кет да танцуват. Гледаха се един друг, сякаш потънали в дълбините на чувствата си.

Момчето, което отнесе празните чинии разруши очарованието на мига. Появи се и келнерът да им предложи десерт. И двамата отказаха.

— Не искам вечерта да има край, но става късно, а Черил трябва да се прибира.

Тръгнаха си. Скот спря пред къщата на Кет.

— Благодаря ти за приятната вечер. — Той повдигна лицето й и я целуна.

Сърцето на Катрин запрепуска лудо. Сякаш я беше омагьосал. Протегна ръце като в мъгла и го прегърна. Отговори на целувката му със същата страст, докато езикът й се увиваше около неговия. Диво желание разкъсваше тялото й. Устните му бяха чувствени и настоятелни. С удоволствие му даваше онова, което искаше.

Скот беше този, който прекъсна целувката.

— Чувствам се така, сякаш за пръв път излизам с момиче. Очаквам всеки миг да се появи баща ти и да те прибере вкъщи.

Взе лицето й в ръце и леко докосна устните й, въздъхна и се отдръпна.

Излезе от колата и отвори вратата. Държаха се за ръце, докато стигнаха къщата.

— Ще влезеш ли за едно питие? — Катрин отключи вратата.

— С удоволствие.

— Черил, върнахме се! — Двамата се качиха и влязоха в кабинета.

— Тъкмо бях при Джени. Пак сънува кошмари.

— Мъничката ми! Още се страхува. — Катрин се натъжи. — Съмнявам се, че някога страховете й ще изчезнат.

Скот усети страданието в гласа й и си спомни как рязко бе реагирала тя, когато се опита да я подразни. Плъзна ръката си по раменете й и я притисна. Не знаеше какво крие от него, но бе много болезнено и бе наранило дълбоко душата й.

— Аз да вървя, преди Дан да ме е изгонил от къщи. — Черил грабна палтото и чантата си от масата.

— Позволи ми да те изпратя до колата. Тъмно е — изправи се Скот.

— Много сте любезен, господин Блейк, но наистина не е необходимо — отказа Черил и тръгна.

Скот съблече сакото и разхлаби възела на вратовръзката си.

— Чувствай се като у дома си. — Кет го гледаше закачливо. Очите й блестяха.

— Защо не седнеш до мен?

— О! Какви мисли се крият в главата ти? — Кет се стараеше да прозвучи безобидно, но сърцето й биеше до пръсване.

— Не се крият. Вече ти ги показах.

И двамата имаха едно и също желание. Този порив ги свързваше и сякаш изпълваше стаята със силата си. Скот придърпа Кет и тя се отпусна до него.

Имаше чувството, че потъва някъде. Никой не проговори. Думите бяха излишни. Устните й бяха настоятелни, тръпнещи. Не му оставаше нищо друго, освен да се отдаде на сладостта им. Желаеше я. И нищо друго нямаше значение.

— Мамо… Мамо… — Викът на Джени се чу отгоре и внезапно прекъсна надигналата се страст.

— Джени! — Катрин скочи и изтича към спалнята. Сърцето й отново биеше до полуда, но не от страст. Малката отново бе сънувала кошмари, а Кет добре познаваше това натрапчиво чувство. И тя се бе събуждала, ужасена, посред нощ.

— Всичко е наред, Джени. — Тя приседна на леглото. — Аз съм при теб. — Кет прегърна хлипащото дете.

Скот стоеше сам. Очарованието бе отлетяло. Държеше в прегръдките си чувствена, прекрасна жена, само за миг — и тя изчезна. Отиде до вратата на спалнята, подпря се на рамката и се загледа в Катрин, която прегръщаше момиченцето. Продължаваше да шепне успокоителни слова. Не бе го усетила.

— Всичко е наред, Джени. Никой няма да те нарани. На сигурно място си. Знам какво става с теб — продължаваше Кет. — Познавам кошмарите ти. Обещавам, че никой няма повече да ти причинява болка. Няма да позволя.

Думите й го разтърсиха. Не знаеше как да си ги обясни. Животът на Катрин бе загадка, имаше толкова парчета, които Скот не бе състояние да събере, за да открие истинския й лик. Стоеше и я гледаше, докато тя държеше в прегръдките си Джени, макар че малката бе престанала да плаче и се унасяше отново в сън.

— Добре ли е? — Като чу гласа му, Катрин се стресна.

— Да, заспа. — Тя зави момиченцето. Джени изглеждаше спокойна и лъчезарна като ангелче — никой не би и предположил, че само преди миг е изпитвала неописуем ужас и страх.

— А ти добре ли си? — Скот я хвана за ръката и я поведе навън от стаята.

— Аз ли? Добре съм, защо? — Въпросът му й се стори неуместен. Не знаеше защо й го задава. Почувства пръстите му под брадичката си. Вдигна лицето й към своето и я целуна, нежно и успокояващо. — Вие сте изключителна жена, Катрин Феърчайлд! — Погледна в дълбочината на очите й, търсейки отговор на още милион незададени въпроси. — Да се видим утре сутрин около десет и половина у дома? Можем да заведем Джени с ферибота до Ангелския остров и да си направим пикник.

— Ще дойдем.

Скот взе сакото си и с нежелание се отправи навън.

 

 

Били затвори книгата.

— Не мога повече! Не си струва.

— Можеш, Били! — Лин го изгледа строго. — Всичко, което се иска от теб, е да се напрегнеш малко. Вижда се, че си умен, щом си оцелял при този живот на улицата. Хайде, млади момко! — Лин разтвори книгата. — Започвай отначало!

— Мамо? — влизайки в къщата, Скот се провикна от входната врата.

Били набързо прибра книгата и разпилените листа от кухненската маса и скочи.

— Ами сега?

— В кухнята сме, скъпи — отговори Лин.

— Дошъл съм да взема назаем… — Скот замълча като видя Били.

— Да вземеш какво, скъпи?

— Да не съм ви прекъснал?

— Съвсем не. Били дойде да ми помогне. Тъкмо обсъждахме какво има да се прави.

Скот забеляза, че Били си отдъхна, след като майка му не даде повече обяснения и той реши да изостави темата.

— Искам да ми заемеш кошница за пикник. — Скот заби поглед в пода. — И продукти за обяд, с които да я напълня.

— Пикник? За колко души? — Лин искрено се забавляваше със сина си.

— За двама… Не за трима, двама възрастни и едно дете.

Били също се засмя на смущението на Скот.

 

 

Скот носеше кошницата, а Катрин държеше Джени за ръка и си мислеше за тях двамата…

Качиха се на ферибота, който щеше да ги отведе на Ангелския остров в залива на Сан Франциско. Там се простираше прекрасен парк.

Катрин все още се чудеше как бе успяла да го убеди да участва в благотворителния търг…

От толкова време Скот се мъчеше да убеди майка си да се заеме с нещо и да не стои по цял ден у дома. Ето че сега работеше в Центъра, работа, която тя намираше за занимателна и вълнуваща. Били работеше за него и отделно помагаше на майка му. Животът бе странна игра…

Когато стигнаха до поляната, която избраха за своя пикник, Скот опъна одеялото под едно дърво. Не си носеха сгъваема масичка, защото Катрин бе казала, че предпочита „старомодния очарователен пикник“. След като се нахраниха тръгнаха на разходка по една от горските алеи. Слънцето проблясваше през короните на дърветата. Шарена сянка покриваше пътеката. Лек вятър шумолеше в листата и беше безкрайно спокойно и приятно.

Скот държеше Кет за ръка, а Джени тичаше пред тях, криеше се зад дърветата, надничаше и се закачаше.

— Скот, за първи път в живота си тя има възможност да тича, да играе и да се смее. — Кет се замисли натъжена. — Питам се какво ли ще стане с нея, дали ще намери дом и семейство, което да я обича и да се грижи за нея.

— Сигурен съм, че ще намери. Има и теб, нали? — Скот отново видя сянката на тъга в очите й.

Катрин се усмихна и облегна глава на раменете му. Продължиха да вървят.

Двайсетина минути по-късно Джени се унасяше, завита в одеялото и гушнала мечето. Бе изтощена от играта.

Скот се излегна с гръб, опрян в едно дърво и протегна крака. Катрин се намести между тях. Лежаха упоени от близостта си.

Господи! Колко й беше приятно със Скот! Обичаше да я прегръща и не усещаше как времето лети…

Мислите й се въртяха около случилото се предната нощ. Питаше се докъде ли щяха да стигнат, ако Джени не бе сложила край на разгорялата се между тях страст. След развода си бе имала няколко краткотрайни връзки, но в никоя от тях не бе влагала чувства. Още в първия миг бе разбрала, че Скот е нещо различно. Искаше да остане с него завинаги. Какво ли бе им отредила съдбата?

Но не само тя мислеше за предната вечер. Скот просто не можеше да мисли за нищо друго. Страстният й отговор на милувките му бе над неговите очаквания.

След около два часа Джени се събуди. За Скот и Кет те бяха отлетели като миг. Времето просто не бе спряло. Не съществуваше нищо друго, освен романтичните им целувки и ласки…

Тънък детски гласец прекъсна идилията.

— Аха, вие двамата се целувате!

 

 

Катрин угаси светлината и седна на ръба на леглото, обвивайки добре раменете на Джени със завивките. За детето това бе дълъг ден, изпълнен с много радост и вълнение. Като се върнаха от острова, Скот ги бе завел да ядат пица, а след това отидоха до дома му, където Кет бе оставила колата си. Джени се прозяваше, напразно опитвайки се да остане будна и да не пропусне нищо.

Катрин вече бе наясно със себе си — Скот бе единственият мъж, когото желаеше на този свят.

Изведнъж бе открила, че има неща, които не би могла да купи с парите си — един мил и интелигентен мъж, чието присъствие я вълнуваше и чиято грижовна майка би могла да замести нейната.

Никой не бе я обичал истински преди. Никой, освен дядо й.

Загледа се в Джени. Надяваше се, че кошмарите няма да я измъчват тази нощ. Целуна я нежно и излезе от спалнята.

 

 

Телефонен звън събуди Катрин.

Погледна будилника — стрелките сочеха пет и половина.

Погледна Джени. Момичето спеше дълбоко.

Опита се да подреди мислите в главата си. Бе сънувала еротичен сън, в който се любеха със Скот, и още бе под неговото впечатление.

Със сънен глас тя отговори:

— Слушам!

— Госпожица Феърчайлд?

— Кой се обажда? — Не позна гласа, но се разсъни за миг.

— Сержант Касуел, госпожице Феърчайлд.

— Кажете, сержант Касуел? С какво мога да ви бъда полезна? — внезапно я обзе страх. — Нужен ни е някой, който да разпознае…

— Да разпознае? — Цялата трепереше.

— Става дума за Том и Уанда. Отишли са отново в Центъра за медицинска помощ. Нашият патрул се опитал да ги залови. Били с мотоциклет. При опита да избягат станала катастрофа…

Стомахът й се сви на топка, като чу останала част от разказа на полицая.

— Идвам веднага!

Тя остави телефонната слушалка. Остана неподвижна за миг, сякаш не знаеше какво да прави. Не можеше да остави Джени сама, нито пък да я вземе със себе си.

Взе отново телефонната слушалка и набра номера на Скот.

Облече се тихо, за да не събуди Джени. Крачеше нервно из кухнята в очакване той да дойде. Бе се съгласил да остане при детето, докато тя се върне. След цяла вечност чу колата да спира пред къщата. Изтича да отвори.

— Лин! — Отдръпна се, за да им направи място да влязат.

— Доведох и мама. Тя ще остане тук и ще се грижи за нея до сутринта.

Скот бе поел всичко в ръцете си.

— Не се тревожи за нищо. Сутринта ще я заведа в Центъра. — Лин се усмихна топло и потупа успокоително младата жена. — А сега ми покажи кое къде е.

— Добре… — Катрин бе объркана.

— Ще дойда с теб. Не мога да те оставя сама. — Скот не искаше нейното съгласие. Той просто нареждаше какво трябва да се направи. — Покажи на мама спалнята.

 

 

Скот спря пред къщата на Кет. През целия път обратно от моргата не бе промълвила нито дума. Влязоха в кабинета, където тя се свлече в креслото. Той приседна до нея и я прегърна, опитвайки се да й даде от своята сила, за да превъзмогне преживяното.

— През цялото време, откакто е в Центъра, не е попитала нито веднъж къде е майка й и дали ще се върне. Споменава я само в съня си. — Тя го погледна с тъга. — Как да й съобщя? Как да й кажа, че никога вече няма да види майка си, че майка й няма да се върне никога?