Шона Делакорте
Нежен залог (2)

Втора глава

Скот не можеше да проумее какво го накара да я последва, но така или иначе, ето го — следваше синия й мерцедес по Оукланд Бей Бридж. Не знаеше къде отива, нито — защо.

Автомобилът на Катрин спря пред стара жилищна сграда, разположена в бедняшките предградия на Оукланд. Макар и порутена, постройката единствена не бе изрисувана с ужасяващи графики. Скот паркира до нея и изключи двигателя на колата. Няколко дрипави момчета… момчета… Господи! Колко нелепо! Повечето бяха високи почти колкото него и стояха, облегнати на стената, втренчили погледи в скъпата му кола.

Той внимателно излезе, заобиколи и застана до вратата на колата. Облегна се и погледът му тревожно обходи момчетата.

— Сигурна ли сте, че това е мястото, където искахте да отидете?

— Точно това е. — Кет се измъкна от колата. Изглеждаше необичайно спокойна. Погледът й се спря върху един от младежите, който се бе облегнал на стената.

— Били, това е Скот Блейк, мой приятел. — Гласът й прозвуча високо и ясно. Тя сложи ръка на рамото му.

Скот проследи погледа й.

Момчето на име Били пристъпи бавно към тях. Левият му палец бе пъхнат в джоба, а с десния опитно опипваше острието на джобното си ножче. Той колебливо приближи Скот, като се помъчи да запази достатъчно разстояние между тях.

— Здравей, приятелче! Приятелите на Кет са и мои приятели — усмихна се Били.

Скот хвърли въпросителен поглед към Катрин.

— Не сега! — прошепна му тя. Влязоха в сградата.

Беше чисто и уютно, макар че мебелировката бе овехтяла. В стаята седеше красива двайсетгодишна негърка. Казваше се Черил Джонстън. Тя изгледа въпросително Скот.

— Кет, радвам се да те видя. — На лицето й се изписа облекчение.

— Нещо не е наред? — Гласът на Катрин прозвуча тревожно, докато обхождаше с поглед стаята, сякаш искаше да открие причината за безпокойството на Черил.

— Джени…

— Джени?! Какво се е случило? Добре ли е?

— Успокой се! Добре е. Цял ден пита за теб. Обикаля из стаите и те търси. — Черил се усмихна. — Нали знаеш колко се привърза към теб, след като Били я доведе при нас.

Катрин въздъхна успокоена. Представи Скот на Черил.

— Черил управлява нашия център в Оукланд.

— Радвам се да се запозная с вас, Черил. — Скот й подаде ръка.

— И аз. А сега, моля да ме извините. Трябва да се връщам в леговището на звяра и да продължа работата си. Иначе рискувам да бъда уволнена. — Черил погледна закачливо Кет.

— Надявам се, че скоро ще получим подкрепление. Ще разпределим парите по време на днешната среща…

— Кет! Кет! — чу се детски вик.

В стаята се втурна запъхтяна Джени и се хвърли към Катрин.

Тя приклекна, разпери ръце и прегърна момиченцето.

— Джени, съкровище! — Катрин я притисна силно към себе си и я целуна. — Беше ли послушна днес?

— Да, Кет.

Детето се гушеше в прегръдките на Катрин. Възбудено от появата й, то несъзнателно си играеше с копчетата на копринената й блуза. Едно от тях се скъса и падна. Блузата на Катрин се разтвори и разкри кадифената й кожа, но тя не забеляза.

Скот, обаче, не пропусна тази пикантна подробност.

Катрин взе детето на ръце и го обърна с лице към Скот.

— Джени, това е Скот. Той е мой приятел. Ще го поздравиш ли?

Скот се усмихна. Момиченцето сбърчи тревожно личице и скри главата си върху гърдите на Катрин. Скот се почувства объркан и притеснен.

Катрин продължаваше да държи Джени и да я гали.

— Джени, успокой се. Скот ми е приятел. Няма да те нарани.

Детето разтърси къдрици, но не се обърна.

— Хайде, Джени, кажи „Добър ден“ на Скот. Заради мен — настояваше Катрин.

Джени бавно завъртя глава и крадешком погледна Скот. Той се усмихна подкупващо. Подаде ръка, но в този миг детето заплака. Смутен, Скот отстъпи назад.

— Какво стана?

— Ужасна съдба. — Гласът на Черил бе изпълнен с болка. — Детето се казва Джени Хилърман. Последният любовник на майка му, го измъчвал и никой не го е защитил.

Скот не вярваше на ушите си.

— Така е на улицата — поясни Черил.

— А как я взехте?

— Били я намерил една сутрин около шест часа. Седяла, гола и боса пред блока, в който живеели. Майка й и любовникът й се измъкнали. Изоставили детето сам-само. Все още изпитва ужас от мъжете.

Скот хареса Черил. Бе очевидно, че познава добре същността на работата и държи нещата в ръцете си. Подобно на Катрин и тя бе изцяло отдадена на идеята за защита на безпризорните деца.

— А вие тук каква сте — служител или доброволец? — попита я Скот.

— От всичко по малко — засмя се Черил. — Чиновник, главен мияч на бибероните… Идеята тук да работи психолог е на Кет. Тя е уверена, че дори едно дете да остане в Центъра само няколко седмици, най-добре е веднага да започнем лечение за компенсация на психическите травми. След това децата биват или осиновявани, или изпращани в сиропиталища. Най-малките като Джени могат да бъдат напълно излекувани. В нейния случай е още по-лесно, защото е била тормозена не от майка си. Мъчим се да убедим тези деца, че има хора, които се интересуват от тях.

— Катрин спомена, че ви е нужен помощник. Каква точно е работата?

— Нужен ми е човек, съгласен да върши всякакъв вид работа — подреждане и класиране на документи, работа с хора с различен социален статус… Някой, който би се съгласил да работи като мой административен помощник — организатор, който да умее да работи с деца и да се справя със случаите на депресия или стрес. Имате ли някого предвид?

— Да.

— Вече всичко е наред. — Катрин влезе забързано в стаята. — Джени заспа. Елате, ще ви покажа Центъра. — Тя хвана Скот за ръка и го поведе към втория етаж.

Усетила топлината, тя се смути и пусна ръката му. За около половин час обходиха Центъра. Катрин му обясни всички особености на работата с децата. Особено я възмущаваше бюрокрацията на държавните учреждения и незадоволителните мерки, които взимаше съда за защита на изоставените. В центъра бе разрешено да пребивават най-много до десет деца едновременно. Смяташе се, че това е само временно убежище за тях, но някои оставаха там в продължение на месеци, дори години, преди да се уреди установяването им на друго място. В Центъра освен Черил работеха още шестима души.

— Как се справя Били с тази работа? Черил спомена, че той е довел малката.

— Наоколо са владенията му. Когато преди три месеца открихме Центъра, бяхме подложени на хулигански нападения. Един ден тук връхлетя Били. Водеше едно осемгодишно момиче със себе си. Огледа се и попита кой е шефът. Казах, че съм аз. След това попита дали луксозната кола отпред е моя. Потвърдих. Той си тръгна. Настигнах го. Трябваше да разбера какво се е случило.

— Опасна ситуация.

— Така беше. Заплаши ме, че ако още веднъж го спра по същия начин, ще съжалявам. Момичето с него беше сестра му. Това бе и първата ми среща с проблемите на бедните и изоставени деца. Баща им напуснал семейството, веднага след раждането на момичето. Майка му станала наркоманка. Доставчикът й я принудил да проституира. В седми клас Били напуснал училище. Оттогава животът му минавал по улиците. Поел грижата за сестра си. Веднъж се прибрал у дома и заварил майка си упоена, а поредният клиент се опитвал да изнасили сестра му.

— Господи!

— Били грабнал каквото му попаднало пред очите и халосал здравата насилника, взел сестра си и избягали. Дойдоха при нас. Приехме момичето, изкъпахме го и го сложихме да спи. От този ден насетне не сме имали проблеми. Бандата на Били ни закриля. Нищо не им се изплъзва.

— Забелязах.

— Затова побързах да ги предупредя. В противен случай вече нямаше да имаш кола.

— Благодаря ти от свое име и от името на моята застрахователна компания — засмя се Скот. — А какво стана със сестрата на Били?

Скот бе искрено заинтересуван.

— Намерихме място за нея в едно сиропиталище. Скоро се появиха и хора, които пожелаха да я осиновят. Тогава започнаха неприятностите му със съда. Върнаха я на майката. Но след месец тя умря от свръхдоза… — Очите на Катрин плуваха в сълзи.

— Доктор Феърчайлд…

— Защо не престанете да ме титулувате? Май отминахме този период — напомни му тя с укор.

— Добре. Права си.

 

 

Скот караше обратно по Оукланд Бей Бридж.

В съзнанието му се въртяха думите и картините от изминалите два часа. Бе присъствал на истински урок по милосърдие и всеотдайност. Щом Катрин смяташе участието му в благотворителния търг на ергените за необходимо, би било жалко да откаже, само защото не е убеден или не му харесва. Щеше да й се обади още на следващата сутрин.

Реши да не се връща в офиса и подкара към върха — на едно възвишение. Там се издигаше къща, от чиито прозорци се разкриваше целият залив, Ангелският остров, Алкатраз, кулите на Голдън Гейт и небостъргачите на Сан Франциско.

Обожаваше дома на родителите си. Бе доволен, че след смъртта на баща му майка му запази къщата. В началото се бе притеснил, че спомените ще я наскърбяват и няма да може да издържи, но се оказа, че за нея те са сламката, която й помага да превъзмогне мъката и тъгата по баща му.

— Мамо! — извика. — Хей, има ли някой тук?

Никакъв отговор.

Скот прекоси къщата и излезе на двора. Лин Блейк се занимаваше с градината си. Все още беше енергична жена на своите петдесет и шест години.

— Мамо…

— Скот! — Лин вдигна глава учудена.

— Мамо, ти имаш енергия за нещо повече от това да плевиш градината. Не би ли искала да опиташ и нещо друго?

— Охо-хо! В какво се опитваш да ме набъркаш?

— Защо не отидем да вечеряме заедно?

— Ясно — засмя се Лин. — „Добре дошла в гнездото ми“, казал щъркът на жабата. Почакай, сега ще се преоблека и ще чуя идеята ти.

Докато чакаше майка си, Скот разглеждаше снимките от стария семеен албум. Бяха щастливи години. Баща му винаги намираше време за него, макар че работеше по цял ден. Майка му, уморена от работата си в училище, всяка вечер крадеше от минутите за почивка и му четеше приказки…

Спомни си за многобройните излети из планините. Правеха си палатка и нощуваха на открито. Баща му го научи да разпознава птиците, показа му особеностите на различните земни форми. Помогна му да усвои тънкостите на катерачите и го посвети в алпинизма. Сякаш и в този миг чуваше думите на майка си: „Нашето съботно пътуване…“

Болка преряза сърцето му при мисълта за неговото щастливо детство, сравнено с живота на Били, сестра му и малката Джени. Чувстваше се засрамен, че бе пренебрегвал писмата на Катрин Феърчайлд, без поне да разбере за какво става дума.

Появата на майка му прекъсна неговите размишления.

— Готова съм. — Гласът на Лин го накара да вдигне очи към нея. — Няма ли да ми кажеш какво си си наумил?

— Не и преди вечеря, мамо.

 

 

Катрин Феърчайлд паркира пред голяма къща, разположена в един от най-луксозните квартали на Сан Франциско. Не бе ходила у дядо си цяла седмица. От пет години възрастният човек бе прикован в инвалидна количка.

— Как си, деденце? — Катрин приклекна до количката и го целуна. — Изглеждаш добре.

— Колко пъти трябва да ти казвам, че не съм ти „деденце“? — Старият Феърчайлд погледна изпод вежди внучката си. — Дядо съм ти.

Тя не обърна особено внимание на забележката. Бе неговата любимка. И от малка въртеше достопочтения господин Феърчайлд на пръста си.

— Да не си посмяла пак да ме наречеш „деденце“! Как очакваш да вдъхвам респект у хората, щом собствената ми внучка…

— Хей, спри, стари мърморко! Сигурна съм, че ти харесва. — Кет забута количката към зимната градина, разположена в задната част на къщата.

— Днес срещнах един изключителен мъж, деденце.

— Така ли? — стрелна я с поглед той. — Значи ли това, че най-сетне ще имам удоволствието да чуя топуркане на детски крачета? Да видя правнуци, преди да съм си отишъл от този свят?

— Не ставай мелодраматичен. Много време има, преди да се пренесеш в Божиите селения. А и вече имаш правнуци. Тримата ми братя се постараха, пък и синовете на чичо Чарлз не се посрамиха. Обзалагам се, че не помниш имената на правнуците си!

— Не е същото, Катрин. Ти си единственото момиче. Твоите деца искам да доживея да видя.

— Е, дядо, не си в крак с времето. Жените вече не си стоят у дома да чистят, да готвят и да раждат деца.

— Поостарял съм. Кажи сега за този мъж. С какво се занимава? От какво семейство е? Да не се забъркаш пак в някоя история…

— Дядо! — прекъсна го Катрин. Знаеше, че ще говори за необмисления й брак. Бе се омъжила за Джеф през последната година от колежа. Авантюрата бе струвала двеста и петдесет хиляди долара на семейството й, бе огорчила всички, а самата тя още ближеше раните си. — Казах само, че се запознах с един приятен мъж. Не съм говорила за съпруг.

— Катрин! — Дядо й се пресегна и взе ръката й в своята. — Вече наближаваш тридесетте… Време е да създадеш семейство.

— Не ми трябва съпруг. Вече имах един. — Душата й още не бе излекувана и тя се намръщи при спомена.

 

 

Катрин прекара по-голямата част от вечерта с дядо си. Разказа му за предстоящия търг и за Джени.

— Дядо, тя просто разкъсва сърцето ми. Трябваше да я видиш, когато се опитваше да поздрави Скот. — По устните й пропълзя лека усмивка. — И очите на Скот бяха пълни със сълзи!

— А кой е отговорен за това? — посочи дядо й скъсаното копче на блузата.

— О! — възкликна Катрин. — Дори да беше Скот, със сигурност нямаше да ти кажа.

Тя остана до късно при дядо си. Разговаряха за какво ли не и се забавляваха. Преди да си тръгне, Катрин обеща на стария човек да не отлага следващото си посещение при него прекалено дълго.

— Карътърс, позвъни на Боб Темпълтън — нареди на прислужника си старият Феърчайлд, след като Катрин си тръгна.

— Феърчайлд — прозвуча сърдито гласът на адвоката, — знаеш ли колко е часът? Бих те оправдал само ако някой е попаднал в затвора.

— Спри с оплакванията, Боб! За утре ми трябва доклад за Скот Блейк. Интересува ме всичко — семейство, работа, всичко! И, Боб, разследването е поверително!

 

 

Катрин се качи в спалнята, събу обувките си и се съблече. Навлече чифт овехтели джинси и памучна фланелка и едва тогава отиде в кабинета си. Макар че бе късно, трябваше да довърши още някои работи. Но не можеше да се съсредоточи. Мислите й се въртяха около Скот. Бе искрена като му каза, че обикновено постига целите си. От пръв поглед бе разбрала, че той е изключителен мъж и бе решена да го накара да прозре истинската й същност.

Притвори очи и се унесе.

„Още не знаеш, Скот, но ще бъдеш мой!“ — прошепна тя замечтано.