Шона Делакорте
Нежен залог (11)

Единадесета глава

Катрин спря за малко в Центъра.

Не видя Черил, а нямаше и време да я чака. Бързаше да се прибере.

Дядо й бе обещал да вечерят заедно. Дори се бе съгласил да седи пред вратата и да раздава сладкиши на децата, докато тя е навън с Джени.

Всяка година на шествието в чест на Деня на Вси Светии дядо й бе излизал с нея, дори преди майка й да…

Погледна Джени и сърцето й се сви.

„Обещавам — рече си тя — никога да не ти отказвам забавления и удоволствия, които заслужава всяко дете.“

— Ще дойде ли и Скот? — прекъсна мислите й Джени.

— Не знам, мила. Той… Той каза, че ще направи всичко възможно.

 

 

От вълнение Джени не я сдържаше на едно място. Въртеше се непрекъснато, докато Катрин й обличаше костюма.

Вечерята бе готова, оставаше само да се затопли, щом дойде дядо й.

И двете чуха как пред входа спря кола.

— Скот! Скот! — Момиченцето се затича по стълбите.

— Джени, чакай! След малко Катрин излезе да види какво става.

 

 

Скот обиколи всички магазини, но всичко бе разпродадено. Накрая купи само една маска и забърза към дома на Катрин, притеснен да не би да излязат, преди да е пристигнал.

Като видя лимузината на стария господин Феърчайлд, сърцето му се сви от притеснение. Смути се още повече, като възрастния човек му отвори вратата.

В хола завари двама полицаи и изтръпна от лошо предчувствие. Единият от тях мина забързан край Скот и излезе, без да го удостои с никакво внимание.

— Какво се е случило? Катрин… Къде е Катрин? — почти прошепна той.

— Катрин е добре. В стаята си е — отговори му дядо й.

Скот се завтече като луд нагоре по стълбата.

— Почакайте, млади човече! Катрин е добре само физически. Чувствата й са друго нещо… Джени изчезна! Чула, че пред къщата спряла кола и се втурнала надолу. Мислела, че идвате вие. И… изчезнала в тъмнината. Катрин напразно я търси около половин час и след това повика полиция.

— Защо Джени е помислила, че съм аз? — думите му прозвучаха глупаво.

— Защото детето пита за теб цяла седмица и накрая Кет й обеща да отидете заедно на шествието.

Болката избухна и замъгли разсъдъка му.

Той бе виновен!

Цяла седмица егоистично се бе самосъжалявал, без да помисли, че и някой друг може да изпитва болка.

— Трябва да видя Катрин. — Гласът му прозвуча глухо и настойчиво.

— Преди да се качиш горе… — Старецът протегна ръка и го спря. — Трябва да ти разкажа историята на едно момиченце.

Скот не бе в състояние да слуша нищо, преди да е видял Катрин. Не го интересуваха истории тъкмо сега, искаше да се качи при Катрин, да я прегърне и да я успокои.

— Знам всичко за Джени.

— Няма да ти говоря за Джени. Ще ти разкажа за едно момиченце, за което всички вярваха, че получава всичко, което пожелае. Но запомни, това е само приказка. Можеш да я тълкуваш както искаш.

 

 

Скот стоеше в затъмнената стая на Катрин. Светеше само малка нощна лампа.

Тя се бе облегнала на парапета на верандата и се взираше в тъмнината.

По бузите й се стичаха сълзи.

— Катрин?

Тихият глас на Скот я стресна. Обърна се бавно и го изгледа.

— Тя е сама там някъде. Изгубена в тъмнината… — Гласът й бе предрезгавял от тревога.

— Точно като теб? — Скот съзря страданието в очите й.

Кет го изгледа в недоумение. След миг схвана значението на думите му и извърна лице.

— Държах се отвратително. — Скот се приближи до нея и вдигна брадичката й.

Сякаш в тъмнината на отчаянието й се промъкна лъч надежда. Тя се отпусна в прегръдките му.

— Да, така е — едва успя да промълви. — Държа се като истински глупак.

— Е, поне в нещо сме единодушни — усмихна се колебливо Скот. — Можеш ли да ми простиш?

— Той ти е разказал всичко нали? А ми обеща да не го прави. Исках да се върнеш по свое желание, а не от съжаление към „бедното богато момиче“.

— Той ми разказа една приказка, само една история — притисна я към себе си и Кет отпусна глава върху гърдите му.

— Моля те, прости ми! — Сърцето му щеше да се пръсне от вълнение. — Повече от всичко искам да залича изминалата седмица. Обичам те, Катрин! — Скот съзнаваше, че обстоятелствата не бяха подходящи за любовни признания, но не можеше да издържи и да не й го каже. — Обичам те и не искам да се разделяме повече.

— Скот, и аз те обичам толкова много!

Беше невероятно! Молитвите й се сбъдваха.

 

 

Стояха прегърнати, раздвоени между безпокойството за Джени и обичта, която изпитваха един към друг.

Бяха седнали на едно канапе в хола.

Кет подскачаше при всяко позвъняване на входната врата. Бяха все деца, тръгнали на шествието. Дядо й им раздаваше лакомства.

— Минаха два часа. Къде ли може да е?

— Сигурен съм, че е добре. Опитай се да не се притесняваш. — Той леко докосна устните й. Искаше му се сам да си повярва.

— Господи, Скот… Не знам какво ще правя, ако нещо се случи с нея. — Катрин потрепери. Притисна се още повече в него, търсейки сила и защита.

Отново се позвъни. И двамата останаха неподвижни. Бяха загубили надежда.

След около минута особен шум привлече вниманието им.

В дъното на стаята се отвори вратата на малкия асансьор и от него се показа старият господин Феърчайлд на инвалидната си количка.

В скута му седеше…

Седеше обожаваното малко същество, преоблечено като принцеса!

— Джени! — Катрин се хвърли към дядо си и взе на ръце момиченцето. — Добре ли си, скъпа? — Тя покри личицето й с целувки.

— Къде я намери? — попита дядо си.

— Според полицая, който я доведе тук, била се присъединила към група маскирани деца. Майката, която ги водела разбрала чак след час, че има едно дете повече. Опитала се да разбере къде живее, но тя отговаряла „в къщата на Кет“. Жената се разтревожила и повикала полицията.

— Изглежда добре.

— Съвсем добре е. Полицаят каза, че добре се е забавлявала.

— Скот! Скот! — Джени се хвърли в прегръдките му. — Ходихме в една къща. Там имаше вещица! Всички се уплашихме. А в друга къща имаше призраци. Но не бяха истински. Преоблечени бяха. — Джени галеше лицето на Скот, а после обви ръчички около врата му.

— Е, добре, виждам, че повече нямате нужда от мен. Връщам се долу на поста си.

— Джени, миличка, не биваше да изчезваш така. Тревожих се много. Някой можеше да те нарани. Скот дойде, за да излезем заедно. И той много се притесни за теб.

— Така е, Джени. Всички много се изплашихме.

Джени се прозя и не обърна кой знае колко внимание на думите им. Такова вълнение бе прекалено за едно тригодишно дете. Скот я отнесе в стаята за гости. Кет отметна завивките и я сложиха да си легне. Детето мигновено заспа, облечено в прекрасната си рокля на принцеса.

Скот и Катрин я погледаха, след това загасиха осветлението и тръгнаха нагоре по стълбата.

Скот прегърна Кет през кръста. Беше им олекнало. Чувстваха се щастливи, че намериха Джени и че отново са заедно.

— Не изглеждаше притеснена или уплашена.

Мисля, че е добре.

Двамата се отпуснаха на канапето.

— Дано е така — отговори тя. Бе уморена. Не успяваше да прикрие прозевките си.

— И ти си изтощена. Може би трябва да си вървя. Утре бихме могли да вечеряме заедно.

— А откъде да знам, че ще се върнеш?

— Катрин! — Скот пребледня като видя мъката й. — Катрин, моля те да ми простиш.

— Не, не си отивай, Скот! Дядо ще си тръгне след малко и ще останем сами. — Гласът й бе приглушен от страстта, която я бе завладяла, както преди, дори по-силно.

— Добре, ще остана… — Бе опиянен от топлината на тялото й.

— Да идем в кабинета. Можем да запалим огън в камината. Сенките ще играят по стените и…

Скот надникна в стаята на Джени.

— Дядо, справяш ли се? — приближи се Катрин до стария господин.

— Тъкмо смятах да се кача при вас. Шествието свърши, мога да затварям магазина за сладкиши и да накарам Джеймс да ме закара у дома.

— Какво стана със Скот? — наведе се към нея дядо й. — Всичко стана така, както искаше, нали?

— Наистина не знам какво да правя с теб, дядо! — Катрин напразно се опитваше да говори строго. Усмивка изплува на лицето й. Отново бе щастлива и не искаше да го крие. — Обеща ми да не се месиш и да не му разказваш за…

— Кет, знам, че понякога ме мислиш за изкуфял глупак, но аз толкова те обичам!

— Знам, деденце, знам! — Тя го целуна и му подаде палтото. Шофьорът му помогна да се качи в колата и потеглиха. Чак тогава Катрин се върна в кабинета при Скот.

Той седеше на пода, облегнат на възглавниците. Като чу стъпките й, отиде до стола, на който бе метнал сакото си, и провери дали кадифената кутийка е все още в джоба му. Беше нервен. Тя, така или иначе, още не му бе казала дали му прощава.

Пред вратата Катрин се спря.

Обичаше го толкова много!

Надяваше се да забравят ужасната седмица и да прекарат живота си заедно.

— Ела да изпием по чаша вино, Кет.

— Сладкиш за възрастни, нали? — подразни го тя.

— За теб! — Скот вдигна чашата си. — Обичам те, Катрин. Имам нужда от теб. Толкова съжалявам. Не заслужавам прошката ти, но все пак ми кажи — прощаваш ли ми или — не. Трябва да науча истината.

— И аз те обичам, Скот! — Катрин прочете притеснението в очите му. — Разбира се, че ти прощавам. Но само този път…

Той остави чашата си.

— Какво би си пожелала? Как бих могъл да те направя щастлива?

— Аз… Не знам. — Побоя се да признае, че единственото нещо, което желаеше, бе да живеят заедно.

— Ти какво би пожертвал за мен — изгледа го настоятелно тя.

Какво би пожертвал!? Ама че въпрос! Всичко!

Бе приготвил доказателството за това още преди седмица. Протегна се и извади кутийката от джоба си.

— Мисля, че знам отговора на твоя въпрос — той я отвори и я поднесе на Кет върху дланта си.

Диамантите блестяха на светлината на пламъците от камината. Скот взе ръката й и сложи пръстена.

— Омъжи се за мен, Катрин. Искам да останем заедно до края на дните си — прошепна той с любов.

— Сигурен ли си… Сигурен ли си, че искаш да се ожениш за мен?

По лицето й се стичаха сълзи. Плачеше от щастие.

— Дали искам да се омъжа за теб? — Скот взе лицето й в длани и се вгледа в очите й. Целуна я нежно и рече: — Искам го повече от всичко на света, мила!

— Нима не мислиш, че след като съм толкова богата, мога да си позволя да си купя всичко, включително и любовта ти? Не?! Че навсякъде, където и да отидем, ще има досадници от пресата, които ще ни снимат? Че винаги ще бъдем в центъра на вниманието и това би ни попречило да бъдем сами през по-голяма част от времето…

— Нищо, освен теб, няма значение!

— Сега го казваш. А след година? Какво ще стане тогава? — Гласът й трепереше. — Как ще се почувстваш, ако някой те нарече господин Феърчайлд — по погрешка?

— Катрин, плашиш ме. Какво се опитваш да ми кажеш? Обичам те! И това е единственото нещо, което има значение.