Шона Делакорте
Нежен залог (1)

Първа глава

— Господин Блейк, мис Феърчайлд ви чака отвън. Търси ви три пъти по телефона и сега е тук. Опитах се да й обясня, че не можете да я приемете без уговорен час, но тя настоява. Каза, че ще седи отвън, докато не разговаря с вас.

Скот Блейк бавно извърна поглед от прозореца, през който се разкриваше панорамата на Сан Франциско.

Завъртя креслото и погледна секретарката си, Амелия Ламбърт. Изражението на лицето й издаваше крайното й притеснение.

— Тя е много настоятелна, господин Блейк. Не се съмнявам, че ще изпълни думите си. Ще ви чака дотогава, докато не благоволите да я приемете.

Господин Блейк въздъхна отегчено и се зачете в някакво писмо от купчината на бюрото. Бе изпратено от Съюза за защита на правата на детето — благотворително общество със завидна репутация, дължаща се на плодотворната му дейност. Писмото бе подписано от Катрин Феърчайлд, председател на организационния комитет.

— Добре, Амелия.

Той разхлаби възела на вратовръзката и откопча горното копче на ризата си. Чувстваше се неудобно в официално облекло, което бе задължително за шеф на такава голяма компания като „Блейк Канстръкшънс“. Бе оглавил компания преди пет години след ненадейната смърт на баща си. На тридесет и четири годишна възраст Блейк все още не бе свикнал със строгите изискванията относно облеклото в деловия свят и ненавиждаше вратовръзките и костюмите.

Но подобни констатации не можеха да бъдат направени по отношение деловите му качества. Той познаваше отлично същността на работата във фирмата.

Още като студент в Калифорнийския университет, всяко лято работеше по обектите на баща си. Специалността му бе свързана с проблемите на околната среда и натам бе насочвал усилията си. Мечтаеше да работи по проблемите за опазването на горите.

Но точно преди да завърши, баща му го убеди да остане в семейния бизнес и дори се готвеше да го предложи за вицепрезидент.

— Защо просто не поиска пари? С удоволствие бих й написал чек. Но така… — Той размаха писмото, кръстосал крака. — Накарай я да почака още десетина минути. Ако не си тръгне, ми звънни. И, Амелия, за да поохладиш страстта й, накарай я след това да почака още петнайсетина минути.

Отново се зачете в писмото. Вбесяваше го претенциозният й женски почерк.

Всеки знаеше коя е Катрин Феърчайлд. Произхождаше от богато семейство с традиции, чието шесто поколение властваше в Сан Франциско и заемаше водещи постове в различни организации. Бяха все меценати на изкуството, влиятелни политически фигури и инициатори на безброй благотворителни проекти.

Не минаваше ден вестниците да не публикуват по нещо за нея. За Кет, както я наричаха приятелите й.

Тя беше единствената внучка на могъщия Феърчайлд и най-малката от четирите деца на Едуард Феърчайлд.

Когато беше десетгодишна, майка й се бе самоубила. Смъртта й бе потулена набързо, но трагедията се обсъждаше из светските кръгове дълго време след това.

Мразеше жени от типа на Катрин Феърчайлд. Познаваше ги добре — разглезени, егоистки, празноглави…

А сега и това. Взираше се в писмото, с което искаше да купи присъствието му на поредния благотворителен търг.

Не му харесваше, изобщо не му харесваше!

Мислите му бяха прекъснати от телефонен звън. Скот се изправи, готов да посрещне нежеланата гостенка.

Многобройните снимки във вестниците не показваха истинската красота на Катрин Феърчайлд. Беше стройна, с изящни, изваяни черти. Цинично си помисли дали не бяха резултат от умело извършена пластична операция. Черна коса обрамчваше лицето й, грижливо подредена в съвършено фризирани къдрици. Очите й, тюркоазносини, бяха големи и засенчени от гъсти мигли. Гримът й бе безупречен, а усмивката й — ослепителна.

— Госпожица Феърчайлд? — Скот протегна ръка. — Радвам се да се запозная с вас. — Гласът му бе дълбок и подчертано мъжествен. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Съкращението пред името ми означава доктор на науките, а не — госпожица. И едва ли се радвате да ме видите. Непрекъснато ме избягвате, не отговаряте на писмата ми и шест пъти отказахте да ви свържат с мен. Шест пъти! Нямах друг избор, освен да дойда лично.

Скот стисна устни. Явно тази дама бе отявлена феминистка, една от онези независими личности, решени на всичко, за да докажат, че са по-способни от мъжете във всяко едно отношение.

— Няма ли да седнете, доктор Феърчайлд? — Наложи си да произнесе с апломб титлата й.

Тя го проучваше внимателно. Имаше чудесна фигура. Беше висок, повече от метър осемдесет и пет, със силни крака и широки рамене. Пясъчнорусата коса подсилваше ефекта на равномерния загар на лицето му. Сребристосивите му очи проблясваха и не пропускаха нито една подробност. Той огледа Катрин, без да се смущава. Не беше най-красивият мъж, когото бе срещала, но със сигурност можеше да присъства в класациите мъжка хубост. Без колебание би му дала максималния брой точки, заради особеното му излъчване и интелигентност.

— Ще говоря направо. Не ми се иска да ви губя напразно времето. — Тя забеляза как очите му леко се разшириха и потъмняха. Това бе единственият признак на раздразнение. — В последната събота на октомври нашият комитет организира благотворителен търг. Бихме желали да участвате. Ваше задължение ще бъде да приготвите награда, подарък, за която дамите ще наддават и да бъдете на разположение за интервюта и снимки по време на разпродажбата. Всички предложения ще бъдат направени от ергени.

Скот се облегна назад, взе молив и започна да драска по лист хартия.

— Нима смятате, че някоя дама, покорена от моя чар, ще бръкне в чантата си и ще извади пари… Нищо чудно след това да ме примами на някое тайно място и… А какво ще стане, ако никой не пожелае да ме купи? — Ъгълчетата на устните му се извиха в подигравателна усмивка. — Наистина, доктор Феърчайлд…

— Ако титлата ми ви притеснява, обръщайте се към мен с Катрин.

— А не може ли просто Кет. Не е ли това името, с което сте известна от вестниците? — Скот я погледна хладно и изпитателно.

— Както желаете.

— Както вече казах, Кет — усмихна се Скот самодоволно, — не е ли това много близо до вулгарното… дори до проституирането, нещо като жиголо? Искате да предложа за продан най-добрите си качества на най-висока цена? Не е ли това едно от нещата срещу които вие, феминистките, яростно се съпротивлявате? — Той продължаваше да драска и върху листа постепенно се оформяше лицето на Катрин Феърчайлд.

— Не мисля — отговори тя спокойно за неудоволствие на Скот. — Не искаме от вас да предложите мъжествеността си. Уверена съм, че жените, които ще присъстват, не очакват да получат възможността да… Как да го кажем… Да изпитат вашата благосклонност. Все пак това е благотворително дело. — По лицето й ясно се четеше състрадание и милосърдие.

Катрин се отнасяше много сериозно към проблемите на изоставените деца. Това бе един от центровете, около които се въртеше животът й.

Седеше невъзмутимо, кръстосала стройните си крака, с пола над коленете. Дрехите й бяха безупречни и безбожно скъпи. Но в държанието й нямаше нищо предизвикателно, макар че излъчваше увереност и самочувствие. От време на време ръцете й оставаха в скута. Бяха добре поддържани и издаваха, че Кет не се е занимавали никога с физически труд.

— А колкото до притесненията ви, дали дамите няма да решат, че присъствието ви не си струва парите, бих желала да ви успокоя, че никоя от тях няма да бъде засегната финансово. Вижте, те не предлагат собствените си пари. Това събитие има за тях повече рекламна стойност. То е по-скоро възможност за включването им в благотворителна дейност, отколкото просто събиране на пари. Сумите, които те ще предложат, са вече набрани като благотворителен фонд. Естествено, разпродажбата е достъпна за всички, така че онези, които желаят да направят дарение, са добре дошли.

Резкият звън на телефона прекъсна разговора. Скот грабна слушалката и, без да чуе кой го търси, каза на Амелия:

— Не сега. — Обърна се към събеседничката си и зададе въпроса, който го занимаваше: — И така кой прави даренията? — смущението му бе очевидно.

— Дарителите са хора, които са набрали благотворителни фондове преди време, както частни, така и колективни.

— А моето дарение ще се включи ли във вашите благотворителни фондове?

— Би могло, ако плащате от собствения си джоб. А ако плащате от името на компанията, тогава името на „Блейк Канстръкшънс“ ще фигурира във всички рекламни материали.

— Разбирам… А какво ще стане, ако се съглася с това, но поради неочаквани обстоятелства не мога или пък — не искам да присъствам? Задължен ли съм да бъда лично там?

— Уместен въпрос. Вие ще осигурите подаръка и можете да предложите някой друг да го поднесе.

— Какво би могло да представлява подобно дарение? — Смит явно бе заинтригуван от идеята.

Поговориха още известно време за необходимостта от благотворителност. Кет му подаде брошура, в която бе описана финансовата структура на организацията, хората, които работеха за нея и целите, за които се използваха набраните средства.

Бе изненадан от самата Катрин Феърчайлд. Без съмнение бе разглезена, богата светска дама, която не бе похващала истинска работа никога през живота си, но се виждаше, с каква страст се е отдала на идеята да помогне на изоставените деца. Лицето й бе одухотворено, а очите й блестяха. Неусетно той се поддаде на нейното очарование, запленен от способността й да убеждава и да печели поддръжници за благородната си кауза. Но това не бе единственото, на което се възхити.

— Нека да помисля ден-два и ще ви дам отговор.

— Чудесно. Освен че денят за набиране на средства е вече определен, всичко останало би могло да бъде съобразено с вашата програма и ангажименти. Ще се опитаме да не ви безпокоим често, нито — да се намесваме в… личния ви живот. — Кет не можа да прикрие искриците в очите си, нито да сдържи насмешливата си усмивка. — Надявам се, че ще приемете поканата ми. — Тя се изправи и протегна ръка на Скот. — Убедена съм, че ще ви бъде интересно и дори… ще прекарате приятно.

Скот захвърли молива на бюрото си и също се изправи. Около Кет се носеше благоуханен облак — парфюмът й беше опияняващ, макар че не можа да определи точно какъв е. Вероятно някой от онези, направени по специална поръчка парфюми, които подхождат на аромата на тялото й. Още една дразнеща характеристика на богатата глезла, помисли си той.

Изпрати я с поглед от вратата на кабинета и се обърна към своята секретарка:

— Амелия, какво мислиш за доктор Феърчайлд?

— Истинска делова дама. Настоятелна, но мила. Едно от нещата, които ценеше у Амелия, беше здравият й разум и усетът й да преценява хората. Беше работила при баща му цели двадесет и две години и Скот я бе помолил да остане в компанията и след неговата смърт. Амелия знаеше какво става във фирмата по-добре от всеки друг. Имаше феноменална памет, завидно въображение и нюх. Винаги се бе доверявал безрезервно на всяка нейна преценка.

— Това, което ме удиви — продължи Амелия, — бе, че седя спокойно цели петнадесет минути, не помоли за кафе и не ме разпитваше за вас.

— Нима? Това ме учудва. Предполагах, че привилегированите особи като госпожица Феърчайлд настояват да получат всичко в мига, в който го пожелаят. — Скот се замисли. — А какво ти е мнението за благотворителния търг? В началото бях против. Предполагам, че там ще отидат стотина разглезени и скучаещи дами, за да сменят поне за една вечер обстановката на своя клуб. Но сега съм разколебан. След като Кет… госпожица Феърчайлд ми обясни как става набирането на фондовете и за какво биват използвани, не мисля, че ще бъде чак толкова зле. — Скот си спомни дългите красиви крака на Катрин и едва успя да потисне усмивката си. — Казах, че ще й отговоря след ден-два.

— Мисля, че трябва да отидете, господин Блейк. Струва си. Освен това ще прекарате приятно.

— Амелия, колко пъти съм те молил да ме наричаш Скот? — въздъхна той. — Господин Блейк беше баща ми.

 

 

Катрин Феърчайлд влезе в колата и подкара към своя офис. Опитваше се да подреди впечатленията си от Скот. Държеше се арогантно и не особено деликатно. Не направи Бог знае какво усилие да прикрие мнението си за нея и начинанието й. Очевидно смяташе, че е разглезена богаташка, чието единствено занимание бе да популяризира благотворителната си дейност. Въпреки това го намираше за забавен и опасно привлекателен мъж.

Често се бе натъквала на подобно отношение от страна на непознати, основано единствено на предразсъдъците им. Но на двадесет и девет години вече бе придобила навика да приема нещата такива, каквито са.

Катрин винаги бе в центъра на журналистическото внимание. Спомняше си, че като малка изживяваше този факт болезнено. Без да я познават, децата я ненавиждаха заради произхода й. Други пък се преструваха, че са нейни приятели, за да се възползват от възможностите й. В резултат от всичко това тя се затвори в себе си и ограничи кръга на познатите си. Тези мъчителни преживявания бледнееха в сравнение с болката, която й причини нейната майка. Дори и сега, след двадесет и две години, мъчителният спомен не преставаше да я преследва.

Отпъди нерадостните си мисли и подкара към Калифорния стрийт. Имаше среща. Бе се надявала да успее да хапне нещичко пътьом, но след като Скот я бе оставил да чака половин час, не и бе останало никакво време. Паркира колата и забърза към хотела, в който щеше да се проведе срещата.

 

 

— Лиз, съжалявам, че закъснях. — Катрин постави куфарчето с документите върху масата и огледа присъстващите с ослепителната си усмивка.

— Дами и господа, съжалявам. — Катрин седна. — А сега, да се заемем с работа.

— Не се безпокой. Пристигаш точно навреме — отвърна на усмивката й Елизабет Торънс, директор на благотворителната организация. — И Джим дойде преди малко.

— За каквото и да става дума, аз ще те подкрепя при гласуването — засмя се Джим Далтън, приятен и добродушен мъж на средна възраст.

— Джим — подразни го Катрин, — като вземем предвид парите, които получавахме през цялата година от твоята фирма, смятам, че можеш да закъсняваш толкова, колкото намериш за добре.

— Предлагам ти да не го правиш, Джим. — Лиз бе жена в края на четиридесетте, която работеше часове наред всеки ден по програмата за набиране на парични средства за благотворителните фондове. — За Кет това ще е още един начин да ти поиска повече пари.

— Току-що разговарях с последния от ергените, които имахме намерение да поканим на търга в края на октомври. Става дума за Скот Блейк, шефът на „Блейк Канстръкшънс“. Още не е решил. Обясних му как работи нашата организация. Направи му впечатление и може би ще промени мнението си в наша полза.

Лиз обясни причините, поради които участието на Скот Блейк бе толкова важно.

— Добре би било да се съгласи. След земетресението през 1989 година около него се вдигна голям шум. Още на следващия ден бе изпратил екип от експерти да направят оглед на всяка сграда, построена от неговата компания. Говори се, че извършил необходимите поправки безплатно. Когато представителите на пресата го попитаха за причините, той отказа да коментира, сложи си каска и се покатери при работниците на обекта. Това е човек, напълно подходящ за нас.

 

 

Ароматът от парфюма на Катрин още преследваше Скот. Чувстваше се объркан. Имаше предубеждения по отношение на жени от нейния тип. Но след срещата нещо сякаш се бе пропукало в убежденията му. Може би грешеше по отношение на нея?

Отвори една папка и се зачете в доклада. Буквите бягаха пред очите му. Без каквато и да е причина, той остави папката настрана, взе листа, където бе скицирал портрета на Катрин и продължи да драска.

Скочи, напъха папката в чекмеджето на бюрото си и излезе от стаята.

Бе забравил за съвещанието. Нямаше време да хапне заради идиотското си решение да я накара да го чака цели петнадесет минути.

Съвещанието с „Колгрейв Корпорейшън“ бе свикано, за да обсъдят подробностите при разработването на конструкцията на търговския център в Сан Рафаел. Компанията „Блейк Канстръкшънс“ вече бе построила четири търговски центъра, разположени на различни места около залива на Сан Франциско. Това щеше да бъде петият. Двете компании работеха заедно и добре се разбираха. Колгрейв настояваше за качествено строителство, а не за икономии за сметка на надеждността. Това бе единственият начин, по който и Скот бе работил от самото начало. Баща му държеше тяхната фирма да гарантира отлично качество и коректност към партньорите.

— Брайън, дано не си ме чакал дълго — протегна му Скот ръка. — Бях се запътил към офиса ти и по средата на пътя се сетих, че срещата ни е в хотела.

— Не се притеснявай. Цялата сутрин провеждахме семинар в тази зала. Така и така сме я наели и затова реших, че можем да се съберем тук. Искаш ли нещо? Чай? Кафе?

— Не, благодаря.

Двамата отвориха папките и се задълбочиха в подробностите.

Съвещанието продължи два часа.

В края на работата бяха изяснили всичко необходимо.

Скот поздрави всички и си тръгна.

— Почакайте за миг! — извика той към асансьора, чиито врати се затваряха.

Някой натисна бутона и вратите се отвориха.

— Заповядайте! — прозвуча приятен глас.

Скот се обърна. Пред него блестяха две тюркоазносини очи и ослепителна усмивка цъфтеше върху лицето на… Катрин Феърчайлд.

— Не ме затрудни — успокои го тя. — Кой етаж?

— Партера. — Скот оглеждаше жадно лицето и тялото й. Бе по-висока отколкото мислеше — около метър и седемдесет и все така изящна, както и по време на посещението й в офиса.

— Уважаема доктор Феърчайлд — произнесе той шеговито, — казах, че ще имате отговора ми след два дни. Не беше нужно да ме преследвате.

— Когато желая нещо истински, не се спирам пред нищо, докато не го получа.

Асансьорът спря. Скот изпрати с поглед Катрин до колата й. Нямаше съмнение — бе истинска красавица. Колата потегли и приближи. Спря неочаквано, отвори прозореца и попита:

— Имате ли малко свободно време?

— Какво, за Бога, ви е влязло в главата, доктор Феърчайлд? Да смятам ли, че това ще бъде прелюдия към разговора за предстоящия търг?

— Къде остана желанието ви за приключения? — Както винаги Катрин запази хладнокръвие. — Няма да научите отговора, ако не ме последвате.