Вацлав Подзимек
Стоманена рапсодия (8)

Глава 8

Близо до общежитието срещнах ефрейтор Малечек, механик-водача на моя танк. Беше тръгнал към града. Предпочитам, когато войниците ми са в гарнизонен отпуск, да се движат по трима. Този брой е предостатъчен, за да не изпаднат в меланхолия заради момичета, и твърде недостатъчен, за да извършат някоя голяма щуротия. Само че Малечек беше сам.

— Накъде, Малечек? — спрях го аз. Предпочетох бащинския тон.

— В кръчмата — отсече. На баща си едва ли би отговорил така.

— Знам, жаден сте — не се отказвах от бащинския си тон.

— Малко е да се каже жаден. Искам направо да се натряскам.

Това праволинейно откровение ме изненада. Порази ме и мъката, която зърнах в очите на ефрейтора.

— Рожден ден ли имате? — попитах.

— Не, помен — отговори. — След малко ще се навършат двадесет и четири часа от момента, в който узнах, че ми е била дузпа.

Намирисваше на произшествие.

— Запазете ми място — реших аз. — След малко ще дойда.

Разбрах, че никак не е въодушевен от моето решение.

— Пия бира с ром — сподели, за да ме накара да се откажа.

— Чудесно! — не оставих у него никаква надежда за усамотяване. Разделихме се. Той тръгна към кръчмата, за да запази място и да поръча бира с ром, а аз към казармата, за да видя какво правят войниците ми.

Макар че преваляваше сняг с дъжд, те играеха футбол. Но тъй като никой не искал да бъде съдия, решили да минат без него. Поради това играта загрубяваше — всеки момент все някой, накуцвайки, излизаше извън линията.

С удоволствие гледах безмилостната борба. Дори ми мина през ум да се включа и аз, но се сетих за ефрейтор Малечек, който се канеше днес да се напие, и напуснах игрището.

Малечек седеше в най-отдалечения кът. Явно наистина е мислил да се натряска. След като ме забеляза, насочи погледа си другаде, предполагайки наивно, че няма да го открия.

— Ето ме и мен. — При тези думи седнах до него.

Поглеждайки сметката, установих, че вече е успял да обърне две бири и два рома. Бе поръчал и за мен. Отначало мислех да откажа, но после стигнах до извода, че така не се повежда доверителен разговор.

Отпих от бирата, после затворих очи и изпих рома. Положих доста усилия, за да не направя гримаса на отвращение. Не, не съм въздържател, но просто не понасям рома.

Малечек явно не забеляза моето отвращение от рома, защото ме погледна одобрително и побърза да ме последва. После поиска да поръча още бира и ром.

— Малечек, за мен по-добре без ром — опитах се да предотвратя катастрофата.

— Без ром това сладникаво пиво не струва нищо — каза с презрение.

— По-добре да поръчаме вино — бранех се със зъби и нокти.

— Виното е скъпо и няма да е достатъчно — отговори.

— Можем да си поръчаме колкото искаме за моя сметка — уверих го аз.

Това го накара да се съгласи.

Без да обръщам внимание на изненадания поглед на сервитьорката, която не бе свикнала тук хората да си поръчват вино, поръчах бутилка червено.

— Как върви рационализацията ти? — започнах да реализирам стратегическия си план.

— Рационализацията ли? — попита напевно. Но очите му светнаха, което говореше, че съм на прав път. — Вие знаете ли нещо за това?

— Зная. От лейтенант Прушек, но някои неща не ги разбрах. Трябва да ми обясните.

Не беше нужно повече да го подканвам. Взе салфетката, която беше сложена под бутилката, извади от джоба си химикалка и започна да чертае някаква сложна схема. Мина половин час, през който той нито веднъж не пийна. През следващия половин час ми обясняваше сложната схема. Разбира се, не съвсем добре — успях да разбера само, че става въпрос за някакво допълнително устройство към стрелковите тренажори.

По време на обяснението също не пийна. Аз пийнах, но съвсем малко.

— Малечек, каква е? — попитах точно когато ми обясняваше функцията на някаква част.

— Стоманена — отговори. — От благородна стомана.

— Нямам предвид тази част — обясних аз.

Изведнъж изчезна спокойствието.

— Може би искахте да кажете каква беше — отсече злобно. — Излишно е. Аз съм в отпуск, тоест почти свободен човек, така че на командира си мога да отговарям на въпросите само когато пожелая. А аз не желая, разбирате ли, другарю лейтенант, изобщо нямам намерение да говоря за нея.

— На мен Юцка също ми би дузпата — опитах се да спася положението.

Първо прояви интерес към думата Юцка.

— Името й е Итка и следва право. Някога след първия държавен изпит студентите по право са носели титла юц^[1] и затова я наричам Юцка. Собствено, наричах я. Сега вече едва ли ще имам тази възможност.

Едва сега думата Юцка му хареса истински. На човек винаги му харесва повече това, което разбира.

— Вие сте добре — каза Малечек. — По вас си пада продавачката от нашата лавка, не сте ли забелязали?

Разбира се, че бях забелязал.

— Откъде знаете? — попитах го.

— Всички знаем, цялата рота. Това ви прави чест. Какъв командир ще сте, ако жените не тичат подир вас. Нехаресваните мъже придобиват чувство за малоценност и стават гадни.

— Значи аз не съм гаден, така ли? — подпитах не съвсем остроумно.

— Гаден сте, но някак си по-другояче. Понася се.

Поклатих замислено глава и вперих поглед в него.

— Малечек, лавкаджийката е хубава, но Юцка си е Юцка.

— Разбирам ви. Всеки си има по една Юцка, която никоя не може да замени. И разбираме това, когато я загубим. — От кандидат-пияница Малечек се превърна в достъпен събеседник.

— Кажете тогава каква е вашата Юцка — използувах случая.

Този път Малечек нямаше нищо против сегашното време на глагола „съм“ и каза нещо много красиво:

— Като тази част, другарю лейтенант. От благородна стомана.

Това бяха думи, достойни за поет.

— И моята Юцка е като от благородна стомана — повторих сравнението.

Малечек отпи голяма глътка и започна да ми разказва за кранистката, която винаги внимавала много и спускала отливките в машината му като на възглавница. Разказа и за това колко хубаво било в стаичката й, когато успявал да се вмъкне в интерната.

В замяна на това аз също му разказах колко хубаво сме прекарвали в стаичката на Юцка, когато е нямала изпити, и то не само когато родителите й отиваха на вилата, но и тогава, когато загасваха телевизора и се прибираха в стаята си.

Изпихме бутилката и решихме, че няма да оставим нещата такива каквито са, че не ще позволим нито на Юцка, нито на кранистката да ни изоставят напълно.

Аз дори предложих на Малечек да замина при кранистката и лично да й кажа, че не си знае късмета.

— Не мога да позволя такова нещо, другарю лейтенант. Това е моя лична работа и сам ще си я уредя. А ако разбера, че около нея се е завъртял някой суинг, ще го направя на кайма.

Сметнах решението му за правилно, с изключение на каймата, и го уверих, че за тази цел ще му ходатайствувам за домашен отпуск.

Към казармата тръгнахме в най-добро настроение. По пътя Малечек поиска да ми бъде кум. Побързах да предложа и аз същото. В този момент Юцка и кранистката изобщо не представляваха проблем за нас. Стигнахме до извода, че щом нещо решат едни истински мъже, нищо не е в състояние да им попречи. Дори и жени от благородна стомана.

Тъкмо когато откъм клуба прозвуча сигналът за вечерна проверка, аз вече съпровождах ефрейтор Малечек до леглото му. Боях се, че може отново да отиде да пие бира с ром. Напразно. След няколко минути заспа като агънце.

Излязох от портала на казармата с добро чувство в душата. Пред мен стоеше лавкаджийката и ми се усмихваше мило.

— Утре ще получа кутии „Спарта“ — съобщи тя. — Отбийте се сутринта, мога да ви дам цяло кашонче.

Уверих я, че ще се отбия.

— А какво ще правите сега? — попита тя. — Вечерта е толкова приятна.

Рекох си, че наистина си е изгубила ума по мен, щом смята този студ за приятен. После й казах с издайнически тон, че утре имам занятие с подчинените ми командири, вдругиден политподготовка, така че изобщо не мога да мисля за никаква приятна вечер. Трябва да се подготвя.

Обиди се и тръгна към градчето. А аз към общежитието, за да напиша писмо на Юцка и да й кажа, че вчера може би малко съм попрекалил, но ако позволи, след като издържи изпита, ще отида да я видя.