Вацлав Подзимек
Стоманена рапсодия (34)

Глава 34

Едва се развидели и командирът на батальона даде заповед за настъпление. В заповедта се указваше, че моята рота ще представлява ляв фланг на съветските подразделения, а те, действуващи на десния фланг, ще се равняват по мен. На левия фланг на моята рота ще действува ротата на старши лейтенант Бидло. Командирът наблегна особено на едновременното изнасяне на рубежа за атака, където трябваше да пристигнем заедно със съветските подразделения в точно определено време.

Грижливо нанасях всичко на картата и забелязах, че старши лейтенант Матрас наистина незабележимо, но затова пък доста внимателно ме наблюдава. Разбирах го, нали аз щях да изпълнявам най-важната задача от всички роти.

Никой не зададе въпроси. Командирът на батальона ни освободи, за да можем да отдадем бойна заповед на командирите на взводовете. Те чакаха заповедта ми и също така грижливо отбелязаха обекта на атаката и направлението на по-нататъшното настъпление, проходите в загражденията и редица други неща, които във всички случаи трябва да съдържа една бойна заповед. Нарочно не обърнах по-голямо внимание на новоизлюпения командир на взвод младши сержант Чадек. Трябваше при това да положа големи усилия, но не исках да му създавам впечатлението, че се съмнявам в него. А и нямаше толкова време, че да отделя внимание на всеки поотделно. След малко щяхме да потеглим.

От изходния район потеглихме в ротна колона. Пред рубежа за развръщане във взводни колони дадох на взводните командири съответния сигнал. Движехме се тъкмо в местност, която ми даваше възможност да видя как ще реагират. Управляваха взводовете си образцово.

През военната си служба, по-голямата част от която изкарах по чиновете на учебните заведения, бях слушал много лекции за значението на взаимодействието между родовете войски. Нещо понаучих в това отношение като командир на взвод. Но едва сега трябваше напълно да разбера важността на взаимодействието. Движехме се през минен проход към рубежа за развръщане. Сапьорите направиха за нашите танкове проходи в загражденията. Със собствените си очи видях как обезвреждаха мините и се излагаха на опасност — можехме някого да прегазим. Беше голям студ. Снегът искреше под първите слънчеви лъчи. Но на сапьорите им бе доста горещо, темпът на настъплението бе висок.

Дадох заповед за развръщане. Но като че ли напук дългата алея заскрежени дървета ми попречи да наблюдавам изпълнението на моята заповед. Това ме разстрои. Най-после излязохме на по-открита местност. Погледнах наляво и останах, общо взето, доволен. Общо взето, но не съвсем. Изравних ротата и продължихме да се движим през проходите в минните полета.

Рубежът за атака наближаваше. Погледнах надясно, за да видя как се движи съветското подразделение. Бяха ни малко изпреварили и това ме обезпокои. Дадох заповед на моите да увеличат скоростта. Мигновено реагираха и с облекчение установих, че настигаме съседите. После дори започнахме да ги изпреварваме. Въпреки това те се движеха с еднакво темпо, явно всичко бе разчетено така, че да пристигнат в определеното време. Налагаше се да забавя малко движението. Дадох заповед и мислено си представях как моите войници си казват: „Не знае какво иска.“ Но аз знаех точно какво искам. Трябва да стигнем рубежа за атака едновременно със съветското подразделение и точно в определеното време.

Още когато бях в училището, участвувах в едно тактическо учение на съветски батальон. И до днес помня, как то протече. Без вълнения задачите се изпълняваха съвсем точно, а всичко изглеждаше така, като че ли учението бе играчка за тях. Тогава още не бях в състояние да преценя, че тази лекота, с която всичко върви като по мед и масло, е всъщност проява на най-висше майсторство. Едва сега, когато от няколко месеца командувам рота, аз се убедих, че е нужен много труд, за да изглежда всичко като игра.

Пристигнахме на рубежа за атака в секундата. Бойното поле се очертаваше пред нас като на длан. Синият и червеният дим, стелещ се над местността, характеризираше бойната обстановка на двете страни. В далечината срещу нас се движеха няколко стоманени колоса, зад които се виждаха и други.

Стояхме със съветските танкисти в точно изравнена линия. По радиостанцията чух гласа на командира на батальона:

— Залп, три, два, един — огън!

Някой навярно бе дал в същото време същата команда и на съветските другари, защото целият боен ред даде мощен залп. Ехото отговори с гръм на гръмотевичния залп. А ние настъпвахме все напред. Ликвидирахме „противниковите“ танкове и тежки оръжия. И ако някой си мисли, че в боя командирът на танковата рота крещи до прегракване и нито един изстрел не минава без неговата заповед, дълбоко се лъже. Бойците бяха точни, знаеха какво трябва да правят при всяко положение. Настъплението се развиваше добре. Артилеристите оказваха поддръжка на танкистите.

Над гората се появиха самолети. Имах чувството, че сякаш искаха да се врежат в позициите на „противника“. След няколко секунди въздухът затрепери. Всичко се смеси в едно: взривовете на бомбите, огънят на зенитчиците, лаят на картечниците и бученето на самолетите. Природата стенеше под напора на военната техника.

Първи налет, втори, трети… Ударите на авиацията съкрушиха противовъздушната отбрана на противника. И не само това. Те допринесоха за ускоряването на нашето движение напред.

Забелязах, че съветската рота, настъпваща в съседство с мен, се оказа в сложна обстановка. „Противникът“ я атакуваше. Реших да съсредоточа огъня на моите танкови оръдия в това направление.

— Правилно, шести — чух в слушалката гласа на командира на батальона. — Но се движете по-наляво — посъветва ме той.

Командирът на съветската рота използува чудесно гънките на местността и проведе образцов обходен маньовър.

„Противникът“ започна да отстъпва. Ние получихме задача да го преследваме. Погледнах какво правят съветските бойци и разбрах, че се отдалечават от нас. Насочиха се на север, за да изпълняват задачи на друго направление. Направих жест, с който сякаш исках да им махна за раздяла. Беше ми и малко тежко, не знаех дали ще се видим отново. А аз толкова много исках да се запозная с младежа, който управляваше съседната рота, и малко да си поговоря с него.

Но трябваше да продължа изпълнението на бойната задача. Дадох заповед за престрояването на танковете в ротна колона и с удоволствие наблюдавах как моите момчета майсторски изпълняват тази задача. Чувах командите на младши сержант Чадек. В неговия глас се чувствуваше решителност и воля да докаже, че на него може да се разчита.

Тъкмо исках да покажа, че съм забелязал това, командирът на батальона нареди да заемем огневи позиции. Предполагаше се, че „противникът“ ще се опита да извърши пробив.

Развърнах ротата, танковете заеха огневи позиции. Бяхме готови и чакахме.

Настъпилата тишина, така контрастираща с неотдавнашното бучене на моторите, със звънтенето на веригите и оглушителната стрелба, изопваше нервите до скъсване. Свързочните средства немееха. Взирах се в местността пред себе си така съсредоточено, че ме заболяха очите. Искрящият сняг заслепяваше.

Течаха минутите, но все още нищо не се предприемаше.

Мислите ми полетяха към болничното легло на Метелка. Навярно вече е излязъл от наркозата и сега мислено е с нас. Сигурно съжалява, че учението протича без него. Не можех да си представя Иван Метелка да лежи в болнично легло. Представите ми за него бяха свързани с по-приятните страни на живота. Например като организатор на купуването на годежните букети за мен. Благодарение на него моят годеж премина както трябва! Пристигнах в жилището на Юцкините родители в деветнадесет нула две, тоест с незначително закъснение, подадох букетите с жест на испански тореадор, заимствуван от една оперета, и заслужих всеобщо удивление. Юцка дори каза, че не е очаквала от мен такъв кавалерски жест, а аз мислено отдавах чест на своите момчета. Поисках ръката й с решителен и същевременно малко развълнуван глас. Не липсваха нито сълзи от страна на майка й, нито благосклонно потупване по рамото от страна на баща й. Умилението стигна кулминационната си точка при годежната целувка.

Колко далечно ми изглеждаше това сега!

Дори и при това малко мислено откъсване не преставах зорко да наблюдавам местността пред себе си. Все още нищо не се вършеше. Тишина и пустота. Изведнъж в далечината изплуваха съвсем малки черни точки. В първия момент помислих, че са плод на моята фантазия.

Но гласът на командира на батальона ме изведе от заблуждение. Бе дадена заповед да се подготвим за откриване на огън. „Противникът“ наистина видимо се канеше да извърши пробив. Насочваше се към нашите позиции.

Малките черни точки придобиваха очертанията на бойни машини на пехотата. Излязохме от окопите и завързахме жесток бой.

— „Славей едно“, вървят направо към вас! — изкомандувах в момента, тъй като ми се стори, че младши сержант Чадек не реагира съответно на новото положение. Но навярно само така ми се е сторило, защото даде огън по натрапващия се „противник“ още преди да завърша.

Дадох кратки заповеди за унищожаване на „противника“ и на другите взводове и след малко, когато установих, че съпротивата на „противника“ отслабва, заповядах настъплението да продължи решително напред.

Отново двигателите заработиха на пълни обороти, от веригите на танковете хвърчаха парчета замръзнал сняг. Всичко наоколо посивя от димната завеса. Чувствувах бойния ентусиазъм на екипажите, който все повече нарастваше.

— Стой! — изкомандува командирът на батальона. — Опитът за пробив е ликвидиран, „противникът“ е унищожен.

Всичко бе ясно. Учението завърши.

Унищоженият „противник“ преминаваше през нашия боен ред, за да се прибере в района си. И за него учението завърши. Това бяха войници от съседния гарнизон.

Едно беемпе се свлече близо до моя танк. От него излезе лейтенант и по жестовете му разбрах, че иска да ги изтеглим. Стори ми се, че наистина се нуждае от помощ.

— Давай — казах, когато застанах до него. Едва сега го познах. Бе един мой съученик. Стиснахме си ръцете и заедно закачихме въжето за машината му.

— Малко ти завиждам днес — ми каза между другото той. — Никак не е приятно да участвуваш в учение като „противник“.

Чакахме следващи указания и съответно обяда. Наредих да запалят огън и за всеки случай напомних думите на лесничея относно изсъхналите дръвчета. Студът караше момчетата да бързат и огънят запламтя за рекордно кратко време. Скупчихме се около него. Пламтящата топлина, плътно сплотеният кръг на моята рота и току-що изпълнената нелека задача будеха радост у мен.

Появи се старши лейтенант Матрас, командирът на батальона.

— Е, какво ще кажете, бойци? — попита, преди да успея да му рапортувам. Обгърна ротата с дружески поглед.

Отговорът бе мълчание. Навярно си казваха наум, че си има хора и затова да дават оценка, а що се отнася до тях, те са си свършили добре работата.

Следователно трябваше да отговоря аз.

— Всичко е наред, другарю старши лейтенант — казах.

— А на утрешния заключителен парад също ли всичко ще бъде наред? Ще блестят ли танковете? — искаше да знае той.

— Ще блестят! — отговориха няколко души убедително.

— След малко ще ви дойдат гости — делегация на съветската рота, която се равняваше по вас. Но и в това отношение сигурно ще се справите — каза на тръгване.

— Трябва да помислим за подарък — каза ефрейтор Прохазка, след като си отиде старши лейтенантът.

Погледнах го учуден, тъй като не разбрах веднага какво иска да каже.

— За съветските другари — обясни той. — Например по една лампичка — това щеше да бъде бомба. Ама свършиха — завайка се той.

— Не искам да виждам никакви лампички повече в ротата — отхвърлих предложението категорично.

— Една още ще видите. Лампион — възрази Прохазка. — Вече я работят. Това ще бъде шедьовър. — Но изведнъж като че ли се усети, че е казал повече, отколкото трябва, и млъкна.

Наистина бе казал повече, отколкото трябва, защото аз се досетих, че този шедьовър ще бъде за мен и най-вероятно като подарък от ротата по случай бъдещата ми сватба.

— Сега не става дума нито за лампички, нито за лампион шедьовър — реших да насоча разговора в правилна насока. — Става въпрос за подарък на гостите, които всеки момент ще пристигнат.

— За тази цел най-подходящ ще бъде един макет на танк — прецени Прохазка. — Имам един чудесен макет.

— Но каква полза, след като е в казармата — казах поучително.

— Напротив, в танка е — шокира ме направо.

— Прохазка, вие сте чудо момче!

— Какво ти чудо — изрази несъгласието си с мен. — Просто ми мина през ум, че може да потрябва.

Мислено се извиних на Прохазка за всичко, с което някога, макар и в мислите си, го бях засегнал във връзка с неговото техническо творчество. През това време моят механик-водач Малечек хвърли в огъня още две цепеници, пламъкът лумна, а нашите лица засияха от топлината и задоволството.