Вацлав Подзимек
Стоманена рапсодия (33)

Глава 33

В определения район пристигнахме навреме. Въпреки това командирът на батальона ме укори, че съм се спрял край съветската походна кухня. Исках да възразя, че с приятели човек трябва да разменя добра дума при всички обстоятелства, дори и при минаване край походна кухня, но замълчах. Аз съм дисциплиниран офицер. После, някак между другото, похвали Метелка и Чадек, че така майсторски са се измъкнали от адското положение в блатата. За смяната на скоростната кутия не спомена нищо. Явно беше сигурен, че щом е там лейтенант Прушек, всичко ще мине гладко.

Обядът малко закъсня. Получихме гулаш с фиде. Казват, че в някои страни хората много обичали тестените произведения. Може и да е така, но в моята рота никак не ги обичат, така че мрънкането бе съвсем обяснимо. Съзнавайки, че командирът трябва да дава пример на подчинените си, аз отидох при войниците и изказвайки възхищение от храната, изядох бавно обяда си, въпреки че и аз не обичам тестените изделия.

Ето защо предизвика вълна от завист редник Незбеда, който се появи с филийка хляб и парче сланина.

— Откъде ги взе? — нахвърлиха се върху него момчетата.

— Дадоха ми го летците — похвали се той.

— Че откъде са се взели тук летци? — учудих се и си обясних, че пушената сланина е израз на загрижеността на бащата на Незбеда.

— Наистина ми го дадоха летци — уверяваше ме Незбеда. — Съветски летци. Ей тук, близо до нас са, като се навлезе малко по-навътре в гората. Отидох там да…

Без да чака обяснение, защо е отишъл там Незбеда, ротата тръгна към гората. Не ми оставаше нищо друго, освен и аз да тръгна с тях.

Близо до нас, съвсем зад първите дървета, имаше палатки и край тях няколко съветски войници. След като ни забелязаха, тръгнаха към нас и веднага заизваждаха цигари. Моите момчета също предлагаха от своите. Бяхме се натъкнали на подразделение за авиационно осигуряване на самолетите. Появи се старши лейтенант, който ми се представи като техен командир.

Един от съветските бойци донесе набързо фотоапарат и започна голямото снимане. Най-напред направи снимка на мен и старши лейтенанта, после на всички заедно, после снимането продължи по групи. След снимането дойде ред на пушената сланина.

След малко те дойдоха при нас. И отново снимане. Снимки на момчетата, качени на танковете, снимки пред танковете, по групи и на отделни бойци. Междувременно дойдоха командирът на батальона и лейтенант Вълчек. Поднесохме от нашия гулаш с тестени произведения. Само че животът и особено по време на учение не се състои само от удоволствия. Чакаше ни още много работа. Разделихме се със съветските другари, като подчертахме, че това е само за днес. Извършихме проверка на танковете и в гъши строй огледахме местността, по която утре щяхме да водим настъплението. Разходката не беше много приятна. Отново земята се заледи. Вятърът бе нахвърлил ниски преспи с остри като бръснач ръбове. Току все някой се плъзваше. И аз веднъж се плъзнах и разбрах, че доста боли, когато човек падне върху замръзнала земя.

Преди смрачаване трябваше да осигурим дърва за огъня. Сякаш разбрал нашите намерения, изведнъж пристигна горският.

— Вие ли сте командирът им? — попита и посочи към момчетата, оглеждащи с удоволствие порасналите смърчове. Кимнах, макар че командувах само част от тях.

Издърпа ме малко настрана, като ме държеше твърдо за лакътя.

— Кажете им — и посочи към момчетата — хич и да не мислят да вземат дърва от готовите кубици или да секат здрави дървета. Трябва да се отопляват с изсъхнали дръвчета! Ще ви покажа къде има.

И без да чака да види дали ще проявя интерес към изсъхналите дръвчета, тръгна. Аз го последвах. Ако не беше неговата решителност, сигурно щях да поверя тази задача на изпълнителния Пилначек.

Водеше ме из гората и показваше кои дървета можем да отсечем. Покорно вървях подир него.

— Дървото е скъпоценна суровина и трябва да се стопанисва добре — поучаваше ме лесничеят.

Исках да възразя, че човекът е още по-скъпоценна суровина и че аз не ще позволя войниците ми да измръзнат през нощта, но премълчах. В края на краищата нищо няма да им стане, ако се понапънат малко. Ще се загреят два пъти — веднъж, когато ги секат и нацепват, и втория път, когато забумти огънят.

Отправиха се към гората в добро настроение и действуваха като опитни дървари. Движех се сред тях и от време на време нареждах на някого да се събуе, за да проверя дали не са му мокри чорапите. В случай че му бяха мокри, трябваше да изтича до палатката и да ги смени. Исках да се измъкнем от учението без премръзвания.

Грамадата край палатката доволно растеше. Прецених, че това е достатъчно. Сенките се удължаваха, студът се увеличаваше. Повалихме последното изсъхнало дърво и приключихме. На връщане минахме покрай палатката на съветските войници. Пред нас се разкри такава картина, че чак дъхът ни секна. Те се миеха. Съблечени до кръста старателно се триеха и един друг си поливаха по гърба ледена вода.

— Аууу! — затресе се Малечек. — Това пък какво е? Отиде им здравето!

Не издържа и приближи до един, на когото тази церемония видимо харесваше най-много, тъй като високо си тананикаше, и попита:

— Ты из Сибири?

Полуголият певец, от тялото на когото се вдигаше пара, се учуди:

— Почему из Сибири? Я из Сочи.

Омагьосани, наблюдавахме смелчаците и издържахме да гледаме дотогава, докато и последният от съветските бойци влезе в палатката.

Междувременно над района се спусна мрак. В нашата палатка се разливаше приятна топлина — доказателство за това, че ефрейтор Черни е изпълнил с чест ролята на огняр.

Усетихме огромната тежест на клепачите, които се затваряха, колкото и да се съпротивляваше човек. Обзе ни единствен копнеж — по-скоро да се напъхаме в спалните чували.

Някои вече започнаха да се подготвят — събуваха се.

— Какво трябва да се направи преди сън? — превъзмогнах себе си.

— Да се легне — отговориха едновременно.

— Да се измиете — коригирах ги аз. — Нали видяхте.

Беше ми ясно какво трябваше да направя сега. Трябваше да се съблека до кръста и да дам пример.

И на тях им беше ясно затова чакаха да видят какво ще стане.

Нищо не стана. Свалих само ръкавиците, приближих съда с водата, измих добре ръцете си и малко лицето. Невинаги човек излиза победител от двубоя, който води сам със себе си.

И те си измиха ръцете, плиснаха няколко капки на лицето си и се засъбличаха светкавично, за да се напъхат колкото се може по-скоро в спалните чували.

— Вече трета нощ спим в палатка — започна Душек, след като всички легнаха.

— Утре ще бъде кулминацията — присъединих се аз.

— Би трябвало да докажем, че с нищо не сме по-лоши от съветските войници — подхвърли някой от другия край на палатката и с това подхвана разговора, който предизвика всеобщ интерес.

Разисквахме за това, какво трябва да се направи. В някои моменти разискванията прерастваха в спор, но това никак не ми пречеше. Напротив, бях особено доволен.

По едно време — в стремежа си да наложа становището си — издадох малко повече нос от чувала… и подуших.

— Тук някой пуши — казах възмутено.

Започнаха да ме уверяват, че е печката, че навярно тръбите не са добре уплътнени.

— Това е цигара — не позволявах да ме заблудят. — Един твърде добър начин да изгорим до сутринта. Така че нека пушачът да бъде любезен да се измъкне от чувала и да угаси цигарата пред палатката! — добавих категорично.

Настъпи дълбока тишина. Обясних си я с това, че никой няма намерение да се измъква от чувала и още повече да излезе пред палатката.

— Чакам! — нямах намерение да се помирявам и аз.

Никакъв отзвук.

Вече бях решил да стана, един по един да ги проверя и да открия пушача, когато зашумоля брезентът и се чуха приглушени стъпки. Платнището на палатката се разтвори, за миг нахлу леден вятър и тайнствената фигура се върна обратно. Дори и в мрака съзрях силуета, който не оставяше никакво съмнение. Беше огромен, тоест редник Кочка. Аха да го накажа, но се направих, че не съм го познал.

Беше настъпил най-подходящият момент да затворя очи и да заспя. Вече се канех да сторя това, но изведнъж ми мина през ума, че в среднощната дискусия не се чу нито веднъж гласът на Метелка. А това не беше в неговия стил.

— Иване — казах, — какво ти е?

— Всичко е наред, другарю лейтенант — отговори Метелка. Но това не беше неговият кадифен баритон, с който бяхме свикнали.

— Нещо става с тебе.

— Нищо ми няма — отговори и въпреки усилията му да не се разбере, простена.

Бързо се измъкнах от чувала. Наведох се над Метелка и пипнах лицето му. Като че ли нямаше температура. Но ми се стори някак странно свит.

— Но какво ти е?

— Нищо, до сутринта всичко ще мине.

— Кажи, какво ти е — настоявах.

— Малко ме боли ей тук — посочи дясната страна на спалния чувал в долната половина. — Но наистина малко.

— Намери доктора — обърнах се към Пилначек, който междувременно бе застанал до мен.

Без много да се облича, нахлузи обувките и изтича навън. Искаше ми се да го върна, за да не вземе да настине, но не успях. Много бързо бе изскочил.

Скоро се върна заедно със сержант доктор Балцар.

— Излез от чувала, ще те прегледам — каза докторът на Метелка. Навярно по пътя Пилначек е успял да му каже за какво става въпрос.

Метелка се опита да изпълни желанието на доктора, но не бе в състояние. Вече дори не се стараеше да заглуши стенанията си.

Балцар пъхна ръка в чувала и миг след това Метелка изохка.

— Продължавай да лежиш и не мърдай — промени лекарят бързо първоначалното си указание. — След малко ще се върна. — И той изтича. Като се има предвид неговата фигура, може да се каже, че просто излетя като ракета.

Разбрах какво ще последва и започнах бързо да се обличам.

Не след дълго пред палатката забръмча автомобилен мотор. Балцар, съпроводен от лейтенант Вълчек и войник с носилка, отново тичешком нахлу в палатката.

— Махнете се — кресна той на момчетата, които междувременно се бяха натрупали около Иван Метелка. Така, както си беше, със спалния чувал, внимателно поставихме болния на носилката.

— Апандисит — каза ми Балцар полугласно. — Навярно остър. — После той и войникът от санитарната кола понесоха носилката. Вървяхме с Вълчек подир тях, а когато сложиха Метелка в колата, се наканих да се кача и аз. Вълчек енергично ме избута.

— Ще отида с него — настоях.

— Утре е най-тежкият ден от учението и те чака голямо напрежение. Трябва добре да се наспиш — каза Вълчек решително.

— Ще отида и навреме ще се върна — настоявах аз.

— Оставаш тук! Аз ще го съпроводя. А сега бягай да спиш!

— Побързайте, страхувам се, че случаят е много спешен — извика Балцар.

Лейтенант Вълчек не отговори, бързо се качи и тръшна вратата на санитарната кола.

Върнах се в палатката и отново легнах. На никого не му се говореше. Очевидно всички мислеха за Метелка. А мен, освен това ме измъчваше и мисълта, че няколко часа пред върховия момент на това важно учение загубвах командира на първи взвод. На всичко отгоре искахме и да се изфукаме!

— Командуването на първи взвод ще поеме младши сержант Чадек — казах след малко в мрачната тишина.

Посрещнаха решението ми с мълчание. Но чувствувах със сигурност, че са съгласни с мен.

— Слушам! — чу се глас от другия край на палатката. После отново настъпи тишина, само дървата пращяха в печката.

Някъде в далечината се чу шумът на танков двигател. После все повече се засилваше, докато приближи съвсем и накрая заглъхна.

В същия миг чух пресипналия глас на младши сержант Пехачек, който даваше указания на екипажа по осигуряването на танка за през студената нощ. Мислено проверявах дали няма да забрави нещо. Наистина бе помислил за всичко. После дори чух плискане на вода.

Най-после екипажът на корабокрушенците се появи в палатката и Пехачек докладва, че скоростната кутия е сменена.

— Доста сте се поозорили — казах с възхищение.

— Лейтенант Прушек е голям спец — обясни лаконично Пехачек.

„Не се съмнявам в това, но сам не би свършил и до утре“, помислих си, но запазих мнението за себе си.

— Ядохте ли нещо? — попитах.

— По заповед на лейтенант Вълчек кухнята специално пристигна при нас — изрази задоволството си с пресипнал глас, който сигнализираше простудата му, и бързо се пъхна в чувала. Останалите трима последваха примера му. Но въпреки късния час трябваше набързо да разкажат подробностите около сменянето на скоростната кутия, тъй като всички се интересуваха.

— Хайде спете! — сложих край на професионалния разговор.

В палатката зацари тишина.

Не можех да заспя. Обзеха ме мъчителни мисли за Метелка, който може би след малко щеше да легне под ножа, и за Чадек, който неотдавна си имаше разправии заради вратата на артилерийския бронетранспортьор и утре навярно пак ще направи някоя лудория.

Всяка минута ми изглеждаше вечност. Ужасявах се от мисълта, че сутринта ще бъда сънлив и няма да се справя. Колкото повече се мъчех да заспя, толкова сънят бягаше от мен. Хрумна ми, че по-лесно ще заспя, ако мисля за нещо приятно. Тоест за Юцка. Но и така не идваше сънят.

Все пак май съм заспал, защото ме събуди нечий шепот:

— Ирко!

Мина малко време, докато разбера откъде идва гласът.

— Ирко! — извика пак някой тихо.

Погледнах към входа на палатката и видях нечия глава.

Измъкнах се от чувала и внимателно тръгнах към входа. Беше лейтенант Вълчек.

— Не исках да влизам вътре, за да не настъпя някой — обясняваше той.

— Как мина? — попитах със затаен дъх.

— Добре че сме отишли. — В гласа на Вълчек се долавяше вълнение. — Главният лекар каза, че ако още малко сме закъснели, щяло е да се случи нещо лошо. Метелка мислел да не казва до края на учението. Призна това в колата. Добре че вече го оперираха.

Тръпки полазиха по гърба ми при мисълта, че…

Навярно и Вълчек си е помислил същото, защото попита:

— А как собствено разбрахте, че не е добре?

С няколко думи му разказах всичко. В нашия шепот се намесиха и други приглушени гласове откъм палатката. Най-малко три. Едновременно.

— Другарю лейтенант, как е Метелка?

— Добре е, но без малко да го изтървем — отговорих, без да шепна. Знаех, че все едно никой не спеше.