Вацлав Подзимек
Стоманена рапсодия (20)

Глава 20

Всичко вървеше по план, дори много по-добре, отколкото очаквах.

Напредвахме към рубежа за атака. Веригите на танковете, задръстени с пръст, от време на време сериозно приплъзваха и това донякъде забавяше нашето движение напред, но ние нито за миг не спряхме. Преодолявахме стръмни нанагорнища и нанадолнища и винаги дълбоко си отдъхвахме, когато оставаше зад нас някое привидно непреодолимо препятствие, създадено от природата, в района на учението.

Преминахме в брод водно препятствие. И все напред. Поради мъглата и преваляващия сняг, смесен с дъжд, не виждах много от куполата на своя командирски танк, но и без да виждам, чувствувах съзвучието между хора и техника.

Изкачването по стръмното възвишение преодоляхме също успешно. И то така успешно, че командирът на батальона не издържа, наруши забраната да не се говори по свързочните средства и ни похвали: „Добре, Ежко!“

Приех обръщението Ежко със съзнанието, че в нашата казарма нищо не остава скрито.

Сега ни предстоеше решаващата фаза. Мълниеносно да ударим противника и да го унищожим с мощта на нашите оръжия и майсторството на командирите и механик-водачите на танковете.

Току под върха спряхме за кратко време. Командирът на батальона доуточни задачата пред ротните и взводните командири и пред командирите и механик-водачите на танкове. Но и без уточняване ми беше ясно. Там долу ни очакваха тресавища, непроходими склонове и скатове, стръмни нанадолнища, които можеха доста да ни забавят. Без всякакво съмнение беше ясно, че наистина всичко или почти всичко ще зависи от механик-водачите и командирите на танкове. От точното насочване на танка от командирите и от майсторството на механик-водачите щеше да зависи успешното водене на боя.

След малко отново потеглихме. Естествено, най-трудната част от задачата се падна на моята рота. Промъквахме се през гъста растителност, преминавахме през най-скритата местност и изведнъж се оказахме в непосредствена близост с противника. Тъкмо вече да дам команда „Огън!“, чух по радиото гласа на батальонния: „Спирай движението и чакай следващи заповеди!“

Измъкнах се колкото можех от куполата и видях, че командирът на батальона тичаше нанякъде, ако изобщо начинът, по който той се движеше напред, можеше да се нарече тичане. Възпираше го калта, тресавищата. Чувствувах ясно как момчетата в танковете горят от желание да научат какво става. Но не попитаха. Може би защото спазваха дисциплината на разговорите, а може би разбираха, че и аз не знам нищо повече от тях.

Смъкнах се, седнах на седалката си и се отдадох на размишления за най-различни неща. Например за това, че учението вече е завършило и ние се връщаме в казармата, където ни очаква доста работа по почистването на техниката. И че най-малко, дори и здравата да се напънем, ще мине и тази неделя.

„Командирите на роти, командирите на взводове и командирите на танкове при командира на батальона!“ — чух в слушалките.

Изскочих веднага от танка и потънах в калта. С голям зор се измъкнах на по-твърда почва и забелязах, че и останалите едва се движеха нагоре. Срещнахме се на едно изкоренено сечище, застанахме мирно и зачакахме.

Командирът на батальона седна на един пън и даде знак с ръка да седнем и ние. Само че ние не виждахме къде може да се седне, защото този изгнил пън бе един-единствен, и останахме прави. Чакахме да чуем какво ще правим по-нататък.

Мина малко време, докато командирът на батальона си поеме дъх дотолкова, че да може да каже:

— Обявена е бойна тревога.

За миг замълча. По напрежението на лицето му обаче се разбираше, че иска час по-скоро да ни даде по-подробни указания.

Обърна се към сержант Метелка.

— Вземете хората и бегом при танковете. Трябва да ги изтеглите на пътя. Не съм много сигурен дали от този момент няма да започнат да засичат времето. И не позволявайте да ви избута ротата на старши лейтенант Бидло. Той иска навсякъде да бъде пръв.

— Другарю старши лейтенант, разрешете моите войници да напуснат — помолих командира на батальона.

Кимна в знак на съгласие.

Метелка нещо изсъска, а момчетата автоматично се обърнаха и забързаха надолу. Да бъдеш пръв на пътя е голямо предимство.

Изчезнаха от погледа ми в момента, в който и другите двама командири поискаха разрешение хората им да напуснат.

Останахме край командира на батальона само ние тримата и започнахме вътрешно да изживяваме състезанието по бягане, което сега се водеше между нашите подчинени.

Батальонният даде указания и попита дали всичко е ясно.

— Тъй вярно! — отговорихме в един глас. Въпреки това се оказа целесъобразно да се уточнят някои подробности.

Не мина много време и ние изтичахме на пътя, където танковете вече бяха построени, двигателите включени и всички чакаха само нас.

Потеглихме към района, в който много пъти сме се изнасяли при бойна тревога. Но никак не очаквахме, че към него ще се промъкваме откъм друга посока — не откъм поделението.

Признавам, че за мен няма по-прекрасни звуци от звуците на движението. Когато вървите все напред и не чувате нищо, което да ви смущава. А грохотът на танковите вериги — това е песен. Песен ли — истинска симфония!

Изведнъж се сетих, че в сравнение с останалите роти аз съм в неизгодно положение. В ротата ми върлуваше грип, имах няколко болни и въпреки различните комбинации, които правих, все не ми достигаше екипаж за един танк. Оставих в поделението танка, механик-водачът на който бе болен. Командирът на батальона не бе много съгласен с това, но нямаше какво да се прави.

Учението си е учение, а бойната готовност си е бойна готовност. В този случай трябва да излязат всички танкове. Това означаваше, че трябваше да се отиде до поделението и да се докара танкът. Какво да се прави, може ротата ми да бъде последна, но всички танкове трябваше да бъдат в района, към който се бяхме насочили.

В района за заемане при бойна готовност стигнахме в здрач. Но и в здрача, сред гъмженето на тиловаците, които разнасяха запасите, познах самотно стърчащия танк. Беше мой танк. Не зная защо е така, но и сред тази компактна стоманена маса човек веднага познава своята машина. Дори и при здрач.

Изскочих от своя танк и се затичах към машината. Край танка подскачаше от крак на крак редник Пецка. Престана едва когато приближих на три крачки.

— Какво правите тук? — попитах.

— Чакам ви! — отговори. — Вече цял час!

— Вие сте болен и трябва да лежите в медицинския пункт.

— Но нали има бойна тревога! — учуди се и добави: — Нямам вече температура.

С опакото на ръката проверих челото му. Наистина не гореше.

Но за най-важното все още не се досещах. Тъкмо когато мислено разсъждавах дали да върна Пецка обратно, или да го оставя, дотърча ефрейтор Хисек.

— Другарю лейтенант, Пецка ми е откраднал танка! — каза, след като отдаде чест. В този момент ми изглеждаше като клеветник.

— Ти си болен и трябва да лежиш в медицинския пункт — повтори думите ми редник Пецка. — Нали при бойна тревога всички танкове трябва да се изнесат, иначе все едно че сме мухльовци.

— Открадна ми танка — не преставаше да повтаря Хисек. Сега дори още по-високо.

Кипна ми.

— Вие ли пристигнахте с танка? — попитах Пецка.

— Тъй вярно!

Представих си не само обърнатите крайпътни камъни, но и още по-лоши неща. Набързо изтърсих:

— Нормално ли?

— Тъй вярно! А как иначе? — отвърна Пецка дръзко. — И друг път съм карал подобни самоходи.

— Нито имате подготовка, нито право — великодушно простих дързостта му.

Личеше си, че Пецка искаше да каже нещо, в смисъл че изключителната обстановка налага изключителни действия, но мъдро мълчеше. Не искаше да ме ядосва повече. Вместо това помоли:

— Другарю лейтенант, нека Хисек млъкне най-после!

А ефрейтор Хисек продължава да повтаря, че са му откраднали танка.

— Млъкнете! — обърнах се към Хисек щастлив, че в последния момент се въздържах и не казах някоя по-остра дума. Хисек млъкна, но не превъзмогна себе си и подхвърли:

— Такива са те, рецидивистите!

Пецка го изгледа враждебно. Работата отиваше на скандал. Аз бях този, който трябваше да попречи на това. Но не се наложи, защото тъкмо в този момент пристигнаха и другите двама войници, избягали от медицинския пункт.

— Ето ни в комплект! — рапортуваха доволно. — Можем да тръгваме.

Техните чела вече не успях да пипна. Нямах време.

Точно до нашата живописна групичка спря газката на командира на полка. Впрочем, тя още не бе спряла и командирът застана пред мен. Не ме остави да довърша рапорта си и попита:

— Проблеми ли имате?

— Съвсем не! — отговорих, както ме бе научила практиката. Но после не се сдържах и обясних на командира съвсем накратко положението. Съвсем накратко и съвсем неточно. В този смисъл, че тези четирима мъжествени болни момчета искат на всяка цена да потеглят с нас. При това хвърлих поглед към Хисек, с който му дадох да разбере, че само ако гъкне и каже кой е пристигнал с танка му, не му мърда наказанието.

Известно е, че нашият командир на полка е в състояние да вземе решение за секунди. И този път не направи никакво изключение.

— В колата! И четиримата! — заповяда.

Момчетата ококориха очи и се напъхаха в газката.

Командирът отиде при шофьора.

— Ще ги откараш в медпункта и ще кажеш на лекаря да ги прегледа както трябва. Ако са здрави, ще ги върнеш обратно. И побързай, че ми трябва колата.

— Слушам! — гласът на шофьора се смеси с шума на мотора и газката незабавно потегли.

— Тъй, въпросът е решен — констатира командирът, когато машината изчезна от погледа ни.

Вече си представях какво ще каже шофьорът на лекаря и със сигурност знаех, че ротата ми наистина ще бъде в комплект.

Когато колата се върна, слязоха и четиримата от нея. И разбира се, в добро настроение.

— Здрави като бикове! — докладва ефрейтор Хисек. — Потеглям и се включвам в колоната!

— Потегляйте и карайте с усет. Всички трябва да се чувствуват като в леглото си, разбирате ли? Командирът на танка, който ще ви определя, ще следи за това. Разчитайте на него.

Отидох да видя своя командирски танк. Екипажът, пълзейки на колене, оглеждаше веригите.

— Жених, как е? — попитах Малечек.

— В събота по това време ще се готвя за брачната нощ.

Горкият. Той не знаеше какво щеше да се случи в събота по това време.

Но дори и аз не знаех.