Вацлав Подзимек
Стоманена рапсодия (16)

Глава 16

Не, не беше. Тъкмо Пецка затвори вратата, влезе старши лейтенант Бидло. Изражението му не бе твърде приветливо.

— Какво ново има на гарата? — опитах се да му повиша настроението.

— Момчетата ми се чувствуват обидени — нямаше желание да се майтапи.

— И моите понякога. Но в такива случаи им намирам работа — все още не възприемах положението сериозно.

— Момчетата се чувствуват засегнати основателно — държеше на своето.

Не ми оставаше друго, освен да попитам защо.

— Твоите войници разправяли, че парите бил откраднал някой от втора рота.

— Не се вълнувай. Парите се намериха — исках да го поуспокоя.

Той обаче като напук продължаваше.

— Това не изменя нещата!

Неговото твърдоглавие ме ядоса:

— Така че ще трябва да устроим малка война между нашите роти, за да получат твоите господинчовци удовлетворение, така ли? Или си дошъл да ми обявиш вече двубой?

— Наистина сме замислили нещо подобно — потвърди Бидло съвсем сериозно. — Искаме да си оправим с вас сметките. Чрез футбола. Ако не приемете, значи сте баби и страхливци.

— Ще приемем — уверих го аз.

— Ще им заповядаш ли? — попита скептично.

— Ще ви разпердушинят доброволно.

— Вижда се, че си им командир отскоро — рече. — Но ти вече даде дума и това е достатъчно. Как ще ги накараш да играят, си е твоя работа. И тъй, в събота — добави той и ми подаде ръка вече съвсем приятелски.

Свиках дружествения комитет, тъй като този път аз имах нужда да обсъдя с тях този въпрос.

Дойдоха след вечеря и навярно предполагаха, че отново ще се говори за списъка на заподозрените. Накратко ги информирах за разговора си със старши лейтенант Бидло, без изобщо да допускам, че ще настъпят усложнения.

Те решително отказаха да играят. Футбол можело да се играе по всяко време на годината, но не и през зимата. На игрището имало сняг.

Убедих ги, че този съвсем тънък слой изобщо не може да се нарече сняг.

Все едно обаче, те нямаха никакво намерение да играят и аз дълго не можех да разбера защо. След като половин час настоявах, успях да изтръгна истината.

— Другарю лейтенант, вие най-добре знаете, че нямаме нищо против футбола — най-после се реши да изплюе камъчето ефрейтор Хисек. — Но четирима от втора рота са участвували в окръжно първенство, а към старши лейтенант Бидло още като курсант е проявявала интерес „Дукла“. Тогава наистина заявил, че иска да завърши училището и да бъде командир, но все още е като хала на игрището. През лятото лично той ни вкара пет гола.

— Така че засега сте пет на нула? — започнах да разбирам някои неща.

— Дванадесет — коригира ме ефрейтор Хисек.

Сега вече разбрах всичко.

— Няма как — прецених. — Каквото сме си надробили, това ще сърбаме. — Като че ли това първо лице множествено число малко ги пообърка и побързах да обясня: — Ще играя и аз и ще пазя старши лейтенант Бидло. Уверявам ви, че няма да вкара пет гола.

От момента, в който направих изявлението, разговорът с комитета потръгна по-леко. Председателят дори спомена, че имал приятел, който играел в националната А група, и сега бил в зимна почивка, та ако сме му заплатели пътните, щял да дойде. Бил футболист от класа.

Отхвърлих предложението, като ги убедих, че ще се справим сами, че с вдъхновението ще наваксаме неумението.

Съгласиха се. После заговорихме за състава, но този въпрос решихме далеч по-лесно. Като извадихме караулните и дежурните и зачеркнахме тези, които в живота си не бяха виждали топка, останаха точно единадесет.

На другия ден следобед лейтенант Вълчек дойде при мен, вече информиран за всичко.

— Така че в събота ще има мач — заговори направо. — Добре правите. Крайно време е някой да натрие носа на Бидловите професионалисти. Но без кръвопролитие, разбрахме ли се? Да не стане „чрез спорта към инвалидна пенсия“, макар че като шега това звучи добре.

Уверих го, че в моята рота всички са привърженици на фината игра.

— Помолих майор Кноблох да ви бъде съдия — каза още Вълчек и забелязвайки моя учуден поглед, добави, че той с удоволствие би взел свирката, но в събота имал родителска среща във връзка с брат си. А Кноблох някога бил играл в Б група. На излизане Вълчек не пропусна да ме посъветва:

— Внимавай! Подават на Бидло в движение и иди, че го спри!

В петък вече целият батальон живееше с мисълта за мача. Дори двама войници, кой знае откъде се намериха, помолиха да им бъде отложен домашният отпуск.

В събота, под ръководството на майор Кноблох, се строихме на игрището също като отбори от А група. Няколко десетки зрители се тълпяха наоколо. Сред тях зърнах командира на батальона и неговата жена. Естествено, там бе и малкият им син, който засега никак не се интересуваше от нашия рицарски турнир.

Капитани на отборите бяхме аз и старши лейтенант Бидло. В моя случай момчетата решиха така, без изобщо да са ме виждали да играя, и аз не знаех да се радвам ли или не. Ами ако това бе само едно формално признание на авторитета ми?

Първото полувреме изтече без особено вълнение, както би казал телевизионният коментатор. Да, именно телевизионният коментатор! Но не и ние! Воювахме като лъвове за всяка топка и за всеки метър на игрището, от потоците пот, които се стичаха по нас, снегът постепенно започна да се топи. Но каква полза? Какво е вдъхновението без футболно умение и фината игра — без точни удари? Първото полувреме завърши нула на нула.

Истинското вълнение обаче настъпи в дванадесетата минута на второто полувреме. Някой наистина подаде топка на Бидло в движение, аз дори не се усетих и с ужас разбрах, че той ще полети към нашия вратар. Единственото спасение бе да му направя „марка“. Бидло падна като подсечен и кракът му нещо изпука.

Кноблох първо нареди донякъде да отнесат, а донякъде да откарат Бидло в медицинския пункт, после ме отстрани от играта и чак тогава даде наказателен удар.

Изпълни го един от Бидловите окръжни шампиони. В този момент аз бях вече сред зрителите. След малко получихме още един гол. И това бе всичко.

Мачът завърши с всеобщо задоволство. Моите момчета се радваха, че головете бяха далеч под десет, противникът — че все пак ни бе победил, а командирът на батальона и майор Кноблох затова, че още преди да завърши мачът, старши лейтенантът се върна и следователно втора рота нямаше да остане без командир.

Но всеобщото задоволство не се отнасяше за мен. Вървях подир играчите до кабината и жадно се взирах в лицата им, за да прочета по тях какво ще кажат за моята намеса.

Не казаха нищо. Преобличаха се и като че ли не ме забелязваха. Едва когато заизлизаха от кабините, един от тях, и до днес съжалявам, че не знам кой беше, подхвърлили:

— Командирът си го бива, голям метач.

— Наистина метач — присъединиха се и други.

Чувствувах, че думата метач не звучеше никак обидно в техните уста.

Отидох да се извиня, и то доста смирено на старши лейтенант Бидло, но неговата реакция съвсем ме изненада.

— Защо се извиняваш? Опасните играчи трябва да се пазят по всякакъв начин. Но нещо не ми върви вече, нямам тая бързина. Преди години нямаше да имаш време да ме спънеш.

— Чувал съм, че в подобни случаи е по-добре да дръпнеш противника за фланелката. Това не било толкова опасно — казах аз.

— Но това е извращение — отхвърли теорията ми Бидло. — Футболът си е футбол и се играе с краката. По правилата или не, но само с краката.

И той си тръгна. Но малко, наистина малко изохка.