Вацлав Подзимек
Стоманена рапсодия (14)

Глава 14

В сряда вечерта, след като натиснах дръжката на вратата на стая номер 6, разбрах, че е заключена. Вълчек дойде едва след половин час.

— Извинявай, бях на комсомолско събрание в трета рота. Нямаше край — извиняваше се той. Но в тона му се чувствуваше повече радост, отколкото извинение. Той веднага ми обясни повода за това. — Интересна работа. Преди на събранията мълчаха като риби и с всичко се съгласяваха, а в последно време нямат край дискусиите им. Днес направиха на пух и прах проекторешението на комитета. Забелязва се напредък.

Заместникът на командира на батальона живееше сам. Масата, леглото и гардеробът му бяха като нашите. Въпреки това се чувствуваше съществена разлика между двете стаи и не само заради това, че тук имаше образцов порядък. След кратко размишление разгадах загадката: ние с Прушек си живеехме по ергенски, а Вълчек се чувствуваше тук като у дома си.

Пушеното беше нарязано, четвъртинката хляб беше заела своето място по средата на масата и аз бях страшно любопитен дали Вълчек ще извади нещо за пиене. Извади бутилка червено вино. Чувството ми на симпатия към него се засили.

— Пушеното е чудесно — похвалих го след третия залък, и то не само от благоприличие. — Съпругата ли ви го изпраща? — попитах, макар да знаех, че е ерген. Исках по този начин да го предизвикам към по-голяма общителност.

— Не ми върви с момичетата. С една се разделих непосредствено преди сватбата.

— По-добре непосредствено преди сватбата, отколкото няколко години след това — изразих мнението си.

— И аз така си рекох — съгласи се с мен с чувство на благодарност. — Избрах си тази работа, защото я смятам за важна и ме привлича. А не бих могъл да говоря едно на войниците си, а друго на жена си вкъщи. Или пък да чувам от нея друго и в интерес на семейното спокойствие само да кимам с глава. Не бих могъл също да не ходя на събрания само защото ще ми изстине вечерята вкъщи или ще закъснеем за кино. Искам това, което върша, да го върша както трябва. Зная, че семейството е тил, без който не може. Но не е така лесно човек да намери жена, която да се радва с него затова, че редник Чипера е имал само едно дисциплинарно нарушение, докато през миналия месец е имал три, или да смята за повод за семеен празник факта, че нашият батальон е получил „отличен“ на стрелбите…

— Намират се и такива и навярно не са малко — прекъснах неговите почти философски съждения.

— Марко Тотев съм — обобщи житейския си опит той.

— Защо не опитате с рубриката за запознанство? — предложих.

— И това опитах. Написах „офицер от ЧНА, висшист, на двадесет и пет години, среден на ръст, търси жена на подходяща възраст, която да обича природата и да проявява разбиране към неговата времепоглъщаща работа“.

— И какво стана? — изгарях от любопитство. — Никакъв ли отговор?

— А, получих, таман шестнадесет. Три жени смятаха за подходяща възраст четиридесетте, шест споделиха, че обичат природата, и поискаха да узнаят колко е голяма вилата ми. Останалите се обръщаха към мен с „господин подполковник“. С една дума — нищо. Но има и още един проблем — пое въздух Вълчек, за да продължи.

Въпросително го погледнах. Но преди да започне, в стаята нахълта без много чукане някакъв хлапак. Бе едно такова тънко и високо момче, почти като дете.

— Проблемът се яви лично. Брат ми Павел — представи го Вълчек.

— Здравей, брат ми — поздрави момчето и обръщайки се към мен, добави: — Добър вечер.

— Защо си тук? — попита Вълчек обезпокоен.

— Много е важно, брат ми — започна Вълчек младши. — Получили са ските, за които вече ти говорих. Разкошни са.

— Колко? — попита Вълчек вече със спокоен глас.

— Не ми достигат три стотарки. Ще ти ги върна следващата седмица.

Вълчек махна с ръка, от което се разбираше, че той няма да види тия пари. После отиде към гардероба, извади от него бележник, в който имаше банкноти по сто крони, и подаде три на брат си. С нескриван възторг момчето ги пъхна в джоба си и понечи да си тръгне.

— Няма ли да си вземеш? — посочи Вълчек към пушеното.

— Вече вечерях — отказа брат му. Но после, като пълно опровержение на казаното, ей тъй, като че ли между другото, седна до масата и изяде всичко, което беше сложено на нея. На хляба и бутилката с вино гледаше пренебрежително.

— Как върви работата във фабриката? — искаше да знае Вълчек.

— Екстра! — увери го той.

Но Вълчек старши не се задоволи с общи приказки.

— Как си по чешки език? — попита.

— Последната седмица получих две петорки.

— А по математика? — продължи да задава въпроси лейтенантът.

— Не ме е вдигал. Но ако ме вдигне, ще го шашна. А на хиляда метра подобрих рекорда си с една секунда — хвалеше се Павел и си личеше, че предпочита да разговаря на спортна тема.

— Как ще се прибереш сега в интерната? — загрижен попита брат му. — По това време май няма автобус.

— Както дойдох — беше му отговорено. — На бегом. Какво са за мен шест километърчета насам и шест натам. Малка тренировка.

— В събота ще дойдеш ли?

— Братле, в събота няма да мога. Заминаваме за Прага. Следващата седмица ще дойда. Чао!

Когато Вълчек младши беше вече на вратата, сети се, че в стаята има и друг човек и добави:

— Довиждане.

— Момче и половина — казах, когато останахме сами с Вълчек. — Вашите сигурно много му се радват.

Вълчек се натъжи.

— Радваха му се до преди година. Вече не са сред живите. Уби ги един, който не си бил включил фаровете.

Улови въпросителния ми поглед и продължи:

— Връщали се от Моравия, където били на гости у познати, а и да се поклонят на гроба на мамините родители. Това се случи през ноември. Било към четири часа следобед. През Височина трябвало да се движат бавно зад някаква колона. Изпреварването било невъзможно, тясното шосе лъкатушело из гората. После навлезли в широко, равно като длан шосе, и татко решил да навакса. Бързал, защото не обичаше да пътува нощем. Със скорост деветдесет изпреварил няколко коли и стигнал до товарна кола с ремарке, движеща се непосредствено до разграничителната линия. Татко малко извил наляво, за да види какво е положението пред камиона. Насреща не се движела никаква кола и той решил да изпревари камиона. Включил левия мигач и дал газ.

После забелязал, че срещу него идва кола. С невключени фарове. Но вече бил на линията на кабината на камиона. Разбрал, че при това положение шофьорът на камиона не може да го види, тъй като татко се намирал в мъртвата точка на неговото огледало за обратно виждане. А това значи, че нито ще завие надясно, нито ще направи нещо, за да му помогне.

Всичко зависело от татко. Да се върне обратно зад камиона не успял и решил да направи единствено възможното. Дал пълен газ. И едва когато половината на жигулата била пред камиона, шофьорът го забелязал, намалил скоростта и се опитал да мине надясно, за да даде възможност на татко да излавира. Шофьорът на отсрещната кола най-сетне реагирал. Току пред татко внезапно с шкодата си завил надясно и излязъл на банкета. При това обаче загубил управление над колата. Татко не успял да се измъкне и се ударил в левия заден калник на шкодата. От нея се отблъснал надясно. Направо под камиона.

Мама загинала на място, а татко почина два дни по-късно, та успя да разкаже всичко това.

Вълчек замълча. Чувствувах, че сега този иначе решителен и енергичен политрук имаше нужда от утеха. Но аз просто не знаех какво да кажа. Всичко, което ми дойде наум, ми се струваше неуместно. След малко той продължи:

— На делото отидох с мисълта за възмездие, но не издържах дълго. На подсъдимата скамейка седеше един съкрушен човечец, независимо че се бе измъкнал от аварията с няколко синини. Грижлив баща, отличен работник, а и в живота добър човек — на мравката път правел. В тази ноемврийска привечер просто имал чувството, че е по-добре без фарове. Затова ги изключил. Забравил, че не става въпрос само дали той вижда, но дали го виждат и останалите.

Когато съдът се оттегли, за да вземе решение, избягах от залата. Не исках да чуя нищо, макар да знаех, че така трябва. Навярно би трябвало да ненавиждам този човек, но не можех.

Останахме сами с братчето и тук възникна проблемът. Павел в Северна Чехия, аз на западната граница. Беше ми ясно, че не мога да го оставя сам, че трябва да бъде около мен, че сега аз трябва да му бъда като баща. Отдавна бяхме решили да учи гимназия. Можеше и тук да учи, но как да уредим? Все пак не може да живее с мен в общежитието.

Намерихме решение и Павел се съгласи да учи дърводелство в една работилница на няколко километра оттук. Учи и работи. Сега живее в интернат и има добри условия. Среден ученик и отличен бегач. Бих се радвал, ако беше обратно. Отличен ученик и среден бегач. Но какво да се прави? В събота и неделя идва при мен. Нещо ще му поизпера, а в последно време се научих и да готвя. От пържени яйца със салам минах на котлети, пържени и печени.

Така че момичето, което би пожелало да се омъжи за мен ще трябва да приеме и Павел. С вмирисания му на пот анцуг, с мръсните работни дрехи и с апетита му — изяжда всичко, което му попадне. Както виждаш, не съм май добра партия.

Съгласих се с него. От друга страна обаче, не смятах, че положението е безнадеждно. Намират се и момичета, които са съгласни на всичко това, стига другият да заслужава.

Утеших го с искрени думи.

— И аз така мисля — кимна с глава той и мигом извика: — Но ние изобщо не пием! — И приближи чаша, за да се чукнем. Личеше си, че се опитва да разсее потиснатото си настроение.

— Сега би трябвало аз да попитам как ти върви любовта. Но няма да те попитам. Ала ако някой път решиш, че мога с нещо да ти помогна, ела. Ще се радвам.

После говорихме повече по служебни въпроси. При това аз не пропуснах да отправя няколко критични бележки по адрес на щаба на батальона (имах предвид майор Кноблох). Вълчек донякъде ми възразяваше, а донякъде се съгласяваше с мен.

— Но военната служба явно ти харесва — рече изведнъж, привидно без всякаква връзка.

Погледнах го недоумяващо.

— Това най-добре се познава по възраженията на хората — побърза да ми обясни. — Има възражения и възражения. Има хора, които критикуват всичко и навсякъде, само за да си критикуват, а има и такива, които държат да се подобрят нещата.

Признах, че е прав, и се разприказвах.

— Още като малко момче знаех, че ще стана офицер. Татко ме насочваше натам от малък. Но във взвода не ми хареса. Водеха ме за ръчичка и непрекъснато се страхувах, че мога нещо да сбъркам. Имах чувството, че съм излишен. Тук положението е друго. Тук съм командир. Мога сам да решавам и същевременно да отговарям за решенията си. Ако нещо сбъркам, ще ми се скарат, но и ще ме посъветват как да постъпя следващия път. А това ми харесва.

— Имам впечатлението, че ротата започва да ти харесва. Това е хубаво, но не се нагърбвай сам с всичко — рече Вълчек. И аз кимнах с глава.

— А не си ли си променил мнението по въпроса да станете отлична рота? — попита Вълчек, подавайки ми ръка.

— Не — отвърнах и поклатих глава.

— Много дълго трябва да те убеждаваме — намекна той. — Но нека да е тъй. Нали си командир, който не обича да го водят за ръчичка.

Изпитателно се вгледах в него, за да разбера какво иска да каже с това.