Вацлав Подзимек
Стоманена рапсодия (31)

Глава 31

Бързахме с Юцка сутринта за първия влак. Истински ужас — нощният студ бе превърнал пътя към гарата в пързалка. Държахме се за ръце, но въпреки това няколко пъти паднахме. Влакът пристигна точно навреме и бе съвсем празен. Целунахме се, това бе една почти съпружеска целувка. После тя се качи и дръпна прозореца, за да ми махне.

Влакът вече потегляше, когато извика:

— Да не забравиш за събота. В седем вечерта — годеж. Трябва да напишеш и на вашите.

Исках да кажа, че може би в събота няма да може, заради подготовката за дивизионното тактическо учение, но не намерих смелост.

Влакът междувременно се засили и мен ме обзе блажена радост. „Тя ме обича, ще се омъжи за мен и ще ме държи изкъсо. Аз съм щастлив човек!“ — си помислих.

Влязох в стаята на общежитието тъкмо когато Прушек ставаше. Това той вършеше по един и същ начин. Седне на леглото, пусне краката си надолу и ме погледне с витаещ поглед.

— Понеделник ли е днес? — попита.

— Да, понеделник — кимнах аз.

— Ако беше неделя, щях да си полежа още — каза мъдро.

Беше ми ясно, че трябва да почакам най-малко още десет минути, докато дойде на себе си.

Изплакнах лицето си, измих зъбите си и побързах да се похваля:

— В събота се годявам.

— Наистина ли днес е понеделник? — попита Прушек с все още витаещ поглед.

Не сметнах за нужно да отговоря и отворих вътрешното стъкло на прозореца. Между двете стъкла имаше много амбалаж, но само в един намерих късче туристически салам. Набързо го излапах.

Прушек стана, направи няколко клека и съобщи:

— Вчера чух командирът на батальона да казва, че в събота и неделя ще се бачка.

— Искаш да кажеш, че и с мен ще се случи това, което стана с Малечек? — попитах.

— Не, няма да се случи. Годежът не значи още сватба. Познавам доста хора, които се ожениха, без да се годяват.

— Юцка никога няма да ми го прости, а да не говорим за родителите й.

— Значи, не ти върви — прецени Прушек.

— Ще успея! — казах. — Момчетата няма да ме оставят така.

— А нали казваше, че са големи „бройки“ — дразнеше ме Прушек и сложи глава под кранчето.

Само след два часа старши лейтенант Матрас постави пред ротните командири задачите за през седмицата. Всичко се въртеше около учението.

— Има ли въпроси? — попита, след като завърши.

Изстрелях ръката си към тавана.

Командирът на батальона ме погледна учудено, защото не спадах към онези, които често задаваха въпроси.

Аз и този път не зададох никакъв въпрос, а само помолих да ми разрешат идващата събота да се сгодя.

— Учението изисква солидна подготовка — опитваше се да ме разколебае. Но аз не отстъпвах.

Веднага след това свиках дружествения комитет на ротата. Съобщих им, че тази седмица ще бъде напрегната, тъй като подготовката за дивизионното учение наближава връхната си точка. Кимаха с глава, а сержант Метелка заяви, че ще изготвят план. Утре щели да ми кажат как смятат да помогнат за изпълнението на задачите.

— Важен е всеки час — наблегнах аз, защото с това тяхно спокойствие вече ми ходеха по нервите.

— Ще работим в събота и неделя — обеща ефрейтор Хисек, който тъкмо бе получил домашен отпуск за събота и неделя.

Нямаше как, трябваше да обявя, че се годявам, че в събота и неделя няма да бъда тук. Но дори и това не ги смути.

— Всичко ще бъде наред и без вас — започна да ме утешава Метелка. Останалите членове на комитета продължаваха да кимат с глава. Но изведнъж настъпи обрат.

Разговорът се превърна в буря, когато им съобщих, че нашата рота ще излезе със седем танка, а останалите ще останат в поделението. Възникна половинчасов спор, който приличаше по-скоро на кавга. После аз реших, че командирът в казармата е за това, за да командува.

— Кой ще остане тук и кой ще участвува в учението, ще реша аз — приключих разговорите с комитета по не съвсем демократичен начин.

Не останаха въодушевени, но престанаха да се карат.

Седмицата наистина бе напрегната. Няколко следобеда прекарахме над Бойния устав на сухопътните войски и разглеждахме вариантите за неговото прилагане при настъпление и отбрана, на танкодрума проверявах сглобеността на екипажите и не малко време отделяхме за техниката.

В петък в ротата ми избухна, така да се каже, бунт. След вечеря, водени от сержант Метелка, при мен дойдоха взводните командири, за да си уточнят задачите за следващия ден.

Учудих се и се опитах да разбера какъв е смисълът на това.

— Не искаме утре да загубим нито минута — казаха сговорчиво. — Ако се понапънем, ще можем следобед да гледаме хокея по телевизията.

Съгласих се, че наистина, ако се понапънем, следобед може да приключим.

— Искахте да кажете, ако се понапънете — възрази Метелка. — Нали утре няма да бъдете тук? Отивате да се годявате.

— Не зная кой кога прави годеж, но моят годеж е вечерта — предупредих ги аз. — В деветнадесет нула нула. Така че нямам никаква причина да не бъда тук до обяд.

Разбрах, че нито един от тях не е съгласен с мен.

— Трябва психически да се подготвите — изказа мнението си командирът на втори взвод.

Заявих, че за годежа си с Юцка съм психически готов по всяко време и че това е мой личен въпрос. След което Метелка поиска разрешение да напуснат.

Не казах нищо. Но тъй като не затвориха както трябва вратата, дочух как Метелка каза на останалите взводни командири, че според него най-правилно е насилствено да ме качат на сутрешния влак.

— Отлични момчета! — каза ми лейтенант Вълчек в духа на своята теория, че човекът е смесица от най-различни положителни качества, когато споделих с него случилото се. — Наистина отлични!

После ме попита дали наистина ще успея със следобедния влак, а когато му повторих точно разписанието, видимо се успокои.

— Ще трябва после подробно да ми разкажеш как протича един годеж — предупреди ме той. А когато долови учудения ми поглед, добави: — И аз може би скоро ще се годявам.

Изразих искрените си поздравления.

Съботният преди обед не се различаваше почти по нищо от обикновения работен ден. Казах почти, защото все пак беше малко по-различен. Момчетата бяха по-любезни един към друг, само по изключение обменяха нецензурни изрази, но затова пък все по-често хвърляха погледи към мен.

В един миг не издържах, не се овладях и извиках:

— Пет минути почивка, за да ме огледате спокойно.

— Излишно е — каза ефрейтор Малечек.

За да видели как изглежда един годеник, не била нужна никаква почивка. Но той бил любопитен как ще изглеждам като жених.

Преди да го скастря както трябва, яви се войник и съобщи, че трябвало веднага да се обадя на майор Кноблох. Откакто взаимно си изяснихме някои неща и най-вече от посещението на Юцка, отношенията ни с майора не бяха така обтегнати, както преди, но все пак ми се развали настроението.

— Съжалявам — каза Кноблох по телефона, — но ще трябва да наминете насам. Въпросът трябва добре да се изясни. И побързайте, за да не изпуснете влака.

„Аха, вече и Кноблох знае, че ще се годявам“ — си казах наум и това никак не ме зарадва. В канцеларията му влязох с предчувствието за нещо неприятно. Забелязах ефрейтор Хисек едва след като затворих вратата, тъй като той стоеше точно зад нея. Държеше два грижливо увити букета.

— Патрулът в града му поискал книжката — каза майор Кноблох и посочи Хисек.

— Като активист го изпратих в секретариата на ССМ да поговори с тях за отлагането на някои общи мероприятия заради учението — обясних на началника на щаба с облекчение. — Книжката му е редовна.

— Става въпрос за нещо друго. Държал се е с патрула неприлично — майорът подчерта особено думата неприлично.

И погледна ефрейтор Хисек укоряващо.

— Разрешете, другарю майор! — възпитано помоли Хисек след тази забележка.

Майор Кноблох даде разрешението си.

— Показах им книжката си и обясних къде съм бил и какво съм правил. Но те поискаха да знаят за какво са ми двата букета. Казах им, че имам две гаджета и двете имат рожден ден в един и същ ден. Казаха ми да не ги правя на глупаци. Навярно са се обидили, но не разбирам защо — обясни Хисек, гледайки мен.

— Прави се на невинно агънце — загърмя майор Кноблох. — А всичко това намирисва на наказуемо деяние за обида на длъжностно лице. Параграф 276, буква „а“. Казвам намирисва — подчерта Кноблох.

— Къде носехте тези букети? — попитах Хисек, след като поисках разрешение от Кноблох.

Хисек се изчерви и не знаеше какво да отговори. Явно не се осмеляваше да повтори версията за двете гаджета, които имали рожден ден на една и съща дата.

— Е? — настоявах нетърпеливо.

Майор Кноблох реши да предотврати неудобното положение.

— Свободен сте — каза той на Хисек. — А букетите оставете тук. Така ще бъде по-добре. Но не забравяйте, че ако нещо подобно се повтори, така лесно няма да ви се размине.

Смутен така, както не бях го виждал никога досега, ефрейтор Хисек излезе, като остави цветята на масата на майор Кноблох.

— Патрулът се ядосал — обясни ми майор Кноблох — и командирът на патрула иска Хисек да бъде наказан. Малко се изсилва, но няма да е лошо, ако и вие го смъмрите.

Обещах, че на всяка цена ще смъмря ефрейтор Хисек.

— Такааа, с Хисек приключихме — въздъхна майор Кноблох. — А сега е ваш ред — гласът му стана суров. — Как не ви е срам! Да искате услуги от войниците си. И още повече по такъв въпрос, какъвто е годежният букет. Млади човече, когато аз се годявах, цяла седмица преди това обикалях цветарските магазини, за да избера най-хубавия букет.

Пулех очи в недоумение.

Но майорът явно не забеляза това и продължи:

— Два-три пъти ще поискате услуга от войника, а на четвъртия той ще поиска контрауслуга. И край на принципите.

— Но аз нищо не зная за тази история с букетите — осмелих се най-после да се противопоставя. — Вярно че дружественият комитет ме помоли да пусна Хисек да отиде в секретариата, аз сметнах, че наистина е необходимо, и му разписах книжката. Това е всичко, другарю майор. За никакви букети не е ставало въпрос.

Погледна ме с недоверие.

— По-скоро бих казал, че е било съвсем обратното. Искали сте да осигурите букетите и сте си измислили отиването на Хисек в секретариата.

— Другарю майор, вас не бих могъл да…

Явно това му подействува и той безпомощно каза:

— Тогава не знам как да си го обясня.

Уверих го, че ще се добера до истината.

— Добре, но не трябва много да се бавите. Ще изпуснете влака. И вземете това — посочи букетите той, но взе от масата вестник и внимателно ги уви. — Не бих искал да се говори в батальона, че подкупвам подчинените си с цветя — добави и каза: — Свободен сте!

Тръгнах си и имах чувството, че букетите ще ми изгорят ръцете.

Наредих да извикат ефрейтор Хисек в канцеларията ми. Пристигна обаче целият комитет начело с председателя сержант Иван Метелка.

— Аз исках да говоря с Хисек — предупредих ги аз.

— Молим да разрешите да присъствуваме и ние — казаха членовете на комитета в един глас. — Това бе колективна идея.

— Говорете! — отстъпих аз.

— След като подробно изчислихме… — взе думата Метелка.

— По същество — подканих го нетърпеливо.

— С една дума стигнахме до извода, че наистина ще успеете да заминете за годежа, но в никакъв случай няма да успеете да купите цветя. Когато тръгнете за влака, цветарските магазини ще бъдат затворени. В Прага в събота вечер също нищо няма да намерите. А на годеж без цветя не се ходи.

Искрено казано, изобщо не ми е минавало през ума, че трябва да купувам цветя за годежа. И то два букета. Това пък съвсем не ми беше ясно и срамежливо попитах Метелка.

— Единият за годеницата, другият за майка й — разкри тайната.

— Явно имате опит в това отношение — не пропуснах да намекна.

Отмина забележката ми с мълчание.

— Така че всичко е ясно. Отиването до секретариата сте си измислили, за да може Хисек да ми купи цветя. А аз се хванах на въдицата ви.

— Отиването в секретариата беше необходимо. Ако не днес, то най-късно в понеделник трябваше да се отиде. Така че ние свързахме необходимото с полезното — каза Хисек. Навярно вече беше претръпнал.

— Колко струват? — попитах.

След дълго колебание Хисек спомена сумата. И веднага побърза да се извини. Свежите цветя през зимата са скъпи.

Платих и освободих комитета. Но чувствувах, че всичко това не трябва да мине безмълвно. Че трябва все пак да кажа нещо!

Да ги укоря за поведението им.

— Благодаря! — бе единствената дума, която се отрони от устата ми.