Айзък Азимов
Примамката (1)

1.

Корабът „Трите G“ безмълвно проблесна от небитието на хиперпространството в целостта на пространство-времето. Той изплува в светлината на огромния звезден куп на Херкулес.

Внимателно се уравновеси в космоса, обкръжен от слънца, слънца и още слънца, всяко от които беше в центъра на гравитационно поле, притеглящо малкия метален мехур. Но корабните компютри се бяха справили добре и той се държеше твърдо на мястото си. Беше на еднодневно пътуване — обикновено космическо пътуване — в системата Лагранж.

Този факт имаше различно значение за отделните хора на борда на кораба. За екипажа това беше още един ден работа, още една надница за еднодневен полет, а после почивка на брега. Планетата, към която пътуваха, беше необитаема, но почивката на брега можеше да е приятно преживяване, дори на някой астероид. Те не се затормозяваха с възможните разлики в мненията на пътниците.

Всъщност, екипажът се отнасяше доста презрително към пътниците и ги избягваше.

Празноглавци!

Такива си и бяха — всички, с изключение на един. Учени, с по-меки думи — при това хетерогенна компания. Най-близкият аналог на разпространеното в този момент чувство беше крайното безпокойство за уредите им и смътното им желание за последна проверка.

И навярно съвсем слабо усилване на напрежението и тревогата. Планетата беше необитаема. Всеки твърдо бе изразявал съгласието си с това мнение по няколко пъти. И все пак мислите на всеки човек са си негови собствени.

Що се отнася до един необикновен човек на борда на кораба — не член на екипажа, а всъщност не и учен, — най-силното му чувство беше върховна умора. Той болнаво раздвижваше краката си и се опитваше да се справи с последните остатъци от космическата болест. Казваше се Марк Анунцио, вече бе на легло от четири дни и почти не се хранеше, докато корабът се вмъкваше и измъкваше от Вселената, прескачайки светлинни години в космоса.

Но сега не се чувстваше чак толкова уверен в предстоящата смърт и трябваше да отвърне на призивите на капитана. По своя неразбираем начин Марк негодуваше срещу тези призиви. Беше свикнал да прави всичко по свой собствен начин, да вижда онова, което чувстваше, че вижда. Кой беше капитанът, че да…

Желанието да разкаже за това на д-р Шефийлд не го оставяше.

Но Марк бе любопитен и знаеше, че ще трябва да отиде.

Това беше големият му порок. Любопитството!

Пък и се бе случило така, че то беше негова професия и призвание в живота.