Уилям Бъроуз
Голият обяд (22)

Хаузър и О’Брайън

Когато влязоха сутринта в 8 часа, знаех, че това е последният ми шанс, единственият ми шанс. Но те не знаеха. Откъде можеха да знаят? Най-обикновено прибиране. Но не съвсем обикновено.

Хаузър закусваше, когато Лейтенантът се обади:

— Искам ти и колегата ти да приберете един човек на име Лий, Уилям Лий. Като тръгнете към центъра. Той е в хотел „Лемпри“, на 103, точно като отбиете от шосе Б.

— Знам къде е. И него си го спомням.

— Добре. Стая 606. Само го приберете. Не губете време да претърсвате стаята. Но донесете всички книги, писма и ръкописи. Всичко напечатано, написано на машина или на ръка. Чат ли си?

— Аха. Ква е далаверата… Книги…

— Просто го направете — Лейтенантът затвори.

Хаузър и О’Брайън. От двадесет години работеха в Отдела за борба с наркотиците. Ветерани като мен. Аз бях на дрога от 16 години. За полицаи не бяха гадни. Поне О’Брайън не беше. О’Брайън беше мазният, а Хаузър грубият. Водевилна двойка. Хаузър имаше навика да те удря, преди да каже каквото и да е, ей така, да разчупи леда. Тогава О’Брайън ти дава една цигара „Голд Коуст“ — някак много им отива на ченгетата да пушат „Голд Коуст“… и започва да се мазни, за да измъкне нещо от теб. Не беше гадно копеле и не исках да го правя. Но това бе единственият ми шанс.

Тъкмо се стягах за сутрешната доза, когато влязоха с шперц. Специален вид, с който можеш да отключиш дори когато ключът е отвътре. На масата пред мен имаше пакет дрога, спринцовка — в Мексико свикнах да използвам стъклена спринцовка — спирт, памук и чаша вода.

— Да, да — казва О’Брайън. — Отдавна не сме се виждали, а?

— Облечи си палтото, Лий — казва Хаузър. Той е с изваден пистолет. Винаги го вади, когато влизат така, едно заради психологическия ефект, друго, за да предотврати втурване към тоалетната, умивалника или прозореца.

— Може ли първо да си изям дозата? — попитах аз. — За доказателство имате достатъчно…

Чудех се как ще се добера до куфара си, ако кажат не. Куфарът не беше заключен, но Хаузър беше с пистолет в ръка.

— Иска доза — каза Хаузър.

— Знаеш, че не можем да направим това, Бил — каза О’Брайън със сладкия си мазен глас, като провлачи името с гадна, многозначителна фамилиарност, брутална и вулгарна.

Разбира се, искаше да каже:

— Какво можеш да направиш за нас, Бил? — той ме погледна и се усмихна. Усмивката се задържа прекалено дълго, отвратителна и гола, усмивка на стар гримиран перверзник, събрал всичкото зло на съмнителните функции на О’Брайън.

— Мога да ви помогна за Марти Стил — казах аз.

Знаех, че страшно много искат да хванат Марти. Той продаваше от пет години, но нито веднъж не успяха да го олепят. Марти беше ветеран и много внимаваше на кого дава. Трябваше да познава човека, и то добре да го познава, за да му вземе парите. Никой не може да каже, че съм издънвал някого. Репутацията ми е безупречна и въпреки това Марти не ми продава, защото не ме познава достатъчно добре. Толкова беше подозрителен Марти.

— Марти! — каза О’Брайън. — Можеш ли да вземеш от него?

— Абсолютно.

Съмняваха се. Човек не може да бъде цял живот полицай, без да развие цял набор специални интуиции.

— О’Кей — каза Хаузър най-накрая. — Но добре ще е да направиш това, което обеща.

— Ще го направя, няма проблем. Наистина ценя това.

Стегнах се, ръцете ми трепереха от нетърпение, архетип на копнеж за дрога.

— Просто един стар наркоман, момчета, безобидна стара тресяща се развалина — така го изиграх. Както се и надявах, Хаузър извърна глава, когато започнах да се целя. Ужасно неприятна гледка.

О’Брайън бе седнал върху облегалката на едно кресло, пушеше „Голд Коуст“ и гледаше през прозореца с този замечтан ех-какво-ще-правя-като-се-пенсионирам поглед.

Уцелих вена веднага. Стълбче кръв нахлу в спринцовката, за момент остра и плътна като червен конец. Натиснах с палец буталото и усетих как дрогата тръгва по вените, за да нахрани милиони гладни за дрога клетки, да донесе сила и бодрост на всеки нерв и мускул. Не ме гледаха. Напълних спринцовката със спирт.

Хаузър въртеше специалния си пистолет с късо дуло и разглеждаше стаята. Подушваше опасността като животно. С лявата си ръка отвори гардероба и погледна вътре. Сви ме стомахът. Помислих си: „Ако погледне в куфара, съм загубен.“

Хаузър рязко се обърна към мен.

— Свърши ли? — изръмжа той. — И гледай да не ни преебеш с Марти — думите прозвучаха толкова грозно, че той самият се изненада.

Вдигнах спринцовката, пълна със спирт, завъртях иглата, за да видя дали е здраво напъхана.

— Само две секунди — казах аз.

Изстрелях тънка струйка спирт в очите му със странично движение на китката. Той изрева от болка. Виждах го как с лявата ръка маха пред очите си, като че ли иска да свали невидима превръзка. Аз паднах на коляно и се протегнах към куфара. Бутнах капака на куфара и лявата ми ръка се сключи около дръжката на пистолета — аз съм десняк, но стрелям с лявата ръка. Усетих сътресението от изстрела на Хаузър още преди да го чуя. Куршумът се удари в стената над главата ми. Като стрелях от пода, забих два куршума в корема на Хаузър, там, където жилетката му се бе надигнала и се показваше бялата риза. Изгрухтя по един начин, който можех да почувствам, и се преви надве. Вдървен от ужас, О’Брайън се опитваше да измъкне пистолета си от кобура под мишницата. Хванах, с дясната си ръка китката на ръката с пистолета, за да го стабилизирам за дългия изстрел — този пистолет е с изпилено обло петле и става само за близък бой — и го застрелях в средата на червеното му чело, около четири сантиметра под сивата линия на косата. Косата му беше сива и последния път, когато го видях. Това беше преди около петнадесет години. Първият ми арест. Очите му изгаснаха. Падна от стола по лице. Ръцете ми вече се протягаха към необходимите вещи, събираха тетрадките в един сак, заедно с творбите ми, наркотици и кутия патрони. Напъхах пистолета в колана и излязох в коридора, като си обличах палтото.

Чувах как администраторът и пиколото се качват по стълбите. Взех асансьора, минах през празното фоайе и излязох на улицата.

Беше красив есенен ден. Знаех, че шансът ми не е голям, но все пак бе по-добре от никакъв, по-добре, от колкото да експериментират върху мен СТ 6, или там каквито са инициалите.

Трябваше бързо да се запася с хероин. Покрай летищата, гарите и автогарите щяха да завардят всички места, където се продава. Взех такси до „Уошингтън Скуеър“ и оттам тръгнах пеша по 4-та улица, докато не забелязах Ник на един ъгъл. Винаги можеш да намериш пласьора, нуждата ти го извиква като дух.

— Слушай, Ник — казах аз. — Напускам града. Искам да купя пакет X. Можеш ли да ми дадеш веднага?

Вървяхме по 4-та улица. Гласът на Ник като че ли се носеше от някакво неопределено място. Призрачен, безтелесен глас.

— Мисля, че мога да наредя нещо. Но трябва да отидем до предградията.

— Ще вземем такси.

— О’Кей, но ще ме чакаш долу, нали разбираш?

— Разбирам. Да тръгваме.

Пътуваме на север. Ник говореше с равния си мъртъв глас.

— Напоследък получаваме някъв странен стаф. Не че е слаб… Не знам… Различен. Може би слагат вътре някакви синтетични лайна… Амфетамини или нещо такова…

— Кво!!! Много скоро?

— Аха?… Но тоя, дето сега ще вземем, е добър. Всъщност, може би най-добрия, който знам… Спри тук.

— Само ако може по-бързо.

— За десет минути ще стане, освен ако не му е свършил стафът и трябва да отиде до източника… Най-добре седни тук и пий едно кафе… Опасен квартал.

Седнах на бара, поръчах си кафе и посочих към някакъв датски сладкиш, покрит с целофан. Прокарах стария гумен кейк с кафе, като се молех поне този път, моля те, Господи, нека стане веднага, а не да се върне и да ми каже, че човекът го е свършил и трябва да иде до Ийст Ориндж или до Грийнпойнт.

Той се бе върнал и стоеше зад гърба ми. Погледнах го, беше ме страх да питам. Странно, мислех си аз, седя си тук, а вероятността да преживея следващите 24 часа е едно на сто — бях решил да не се предавам, не исках да прекарам три-четири месеца в килия за смъртни. И се притеснявах за хероина. Но ми бяха останали само пет помпи, а без дрога щях да бъда обезсилен… Ник кимна.

— Не ми го давай тук — казах аз. — Да вземем такси.

Взехме такси и тръгнахме към центъра. Протегнах ръка и взех пакета и след това пъхнах петдесетдоларова банкнота в ръката на Ник. Той я погледна и се усмихна с беззъбата си уста:

— Благодаря много… Това ще ме оправи…

Облегнах се и оставих мислите си свободно да се реят. Ако прекалено много си напрягаш мозъка, той ще се преебе като претоварена лодка и ще се обърне срещу теб… Нямах право на грешка. Американците изпитват особен ужас от това да оставят нещата да стават от само себе си, без външна намеса и контрол. Ако можеха, щяха да влизат в стомасите си, да мелят храната и после да изхвърлят лайната.

Мозъкът ти ще отговори на повече въпроси, ако се научиш да се отпускаш и да го чакаш. Като мислеща машина, вкарваш въпросите, а след това сядаш и чакаш…

Търсех име. Мозъкът ми се ровеше сред имена, сортираше, шкартираше. Веднага изхвърли ЛЧ — Любителя на ченгета, РЛ — Роден Лош, ХПНП — Хубаво Парче, Но Пилешко. Пресяваше, премисляше, прехвърляше, опипваше за името, за отговора.

— Понякога ме кара да чакам по три часа. Друг път става веднага, като сега — Ник имаше навика да се засмива неодобрително след всяко изречение. Нещо като извинение, задето изобщо говори в телепатичния свят на наркоманите, където единствено количественият фактор — колко пари? колко дрога? — изисква вербален израз. Той знаеше и аз знаех всичко за чакането. На всички нива търговията с наркотици работи без график. Никой не носи навреме освен случайно. Наркоманът живее по дрога време. Тялото му е неговият часовник, а дрогата тече през него като в пясъчен часовник. Времето има смисъл за него само доколкото засяга нуждата му. Тогава той предприема рязко нахлуване във времето на другите и като всички аутсайдери и просители трябва да чака освен ако не зацепи.

— Какво мога да му кажа? Знае, че ще чакам — засмя се Ник.

Прекарах нощта в „Евър Хард Батс“ — (хомосексуалността е най-доброто прикритие за агенти в света) — където ръмжащият управител италианец изнервя ужасно обстановката, като оглежда спалнята с инфрачервен бинокъл, с който се вижда на тъмно.

(— Ей, вие, в североизточния ъгъл! Виждам ви — включва фенер, провира си главата през врати и капандури и гледа в отделните стаи, много педерасти са били отвеждани в усмирителни ризи…)

Лежа си в таванската стаичка и гледам тавана… вслушвам се в стоновете, писъците и ръмженето сред кошмарната полусветлина на безразборната, разкъсана похот…

— Еби се в гъза!

— Тури си два чифта очила, па може и да видиш нещо!

Сутринта излязох и си купих вестник… Нищо… От една аптека се обадих по телефона… казах да ме свържат с Отдела за борба с наркотиците:

— Лейтенант Гонзалес… кой се обажда?

— Искам да говоря с О’Брайън — миг на мълчание, висящи жици, прекъснати връзки…

— В отдела няма човек с такова име… Кой сте вие?

— Дайте ми тогава Хаузър.

— Вижте кво, господине, в този отдел няма нито О’Брайън, нито Хаузър. А вие кажете какво искате?

— Вижте, много е важно… Имам информация за голяма пратка X… Искам да говоря с Хаузър или с О’Брайън… Работя само с тях…

— Почакайте. Ще ви свържа с Алкибиад.

Започнах да се чудя дали е останало поне едно англосаксонско име в целия отдел…

— Искам да говоря с Хаузър и О’Брайън.

— Колко пъти трябва да ви казвам, че такива хора тук няма?… А сега кажете за какво се обаждате?

Затворих и взех такси, за да се махна от този квартал… В таксито осъзнах какво се е случило… Бях затворен извън времето и пространството, така, както се затваря гъзът на змиорка, когато спре да яде на път за Саргасово море…, Заключен… Никога вече няма да имам Ключ, никога няма да стигна до Пресечна Точка… Напрежението се смъкна от мен и бе захвърлено заедно с Хаузър и О’Брайън в едно затворено наркоманско минало, земя, където хероинът е винаги двадесет и осем долара унцията, и можеш да си купиш йен покс в китайската пералня на Сиукс Фолс… Далечната страна на световното огледало, заедно с О’Брайън и Хаузър отиваше в миналото… нахвърля се със зъби и нокти срещу не-още от Телепатична бюрокрация, Монополи за време, Наркотичен контрол, Любители на тежки течности:

— Мислех за това преди триста години.

— Твоят план тогава бе неизпълним, а сега е безсмислен… Като летателната машина на Да Винчи…