Уилям Бъроуз
Голият обяд (5)

Черното месо

— Нали сме приятели?

Ваксаджийчето поставя угодническата си усмивка и поглежда нагоре към мъртвите, подводни очи на Моряка, очи без искрица топлина или похот или омраза или каквото и да е чувство, което момчето бе изпитало само или бе видяло у други, същевременно студени и напрегнати, безучастни и хищнически.

Моряка се наведе напред и постави пръст на свивката на лакътя на момчето. Той проговори с мъртвия си наркомански шепот.

— С вени като тези, момче, добре щях да си поживея!

Той се изсмива, черен насекомен смях, който изглежда изпълнява някаква неясна функция за ориентиране, като писъка на прилепа. Моряка се изсмя три пъти. Той спря да се смее и увисна неподвижен, заслушан в себе си. Бе се включил на тихите честоти на дрогата. Лицето му се изпъна като жълт восък върху високите скули. Чака половин цигара. Моряка знаеше как да чака. Очите му горяха от зловещия сух глад. Той бавно извърна лице на сдържана неистова нужда, за да види човека, който току-що бе влязъл. Тлъстия седеше на един стол и бавно обхождаше кафенето с безизразните си като перископ очи. Когато очите минаха покрай Моряка, той кимна едва-едва. Само оголените нерви на абстиненцията можеха да забележат движението.

Моряка даде монета на момчето. Плавната му походка го занесе до масата на Тлъстия и той седна. Дълго стояха без да проговорят. Кафенето беше построено в едната страна на каменен склон, на дъното на висок бял каньон от зидария. Лицата на Града течаха покрай кафенето тихи като риби, опетнени от порочни навици и насекомна похотливост. Осветеното кафене бе водолазен звънец със скъсан кабел, устремен към черни дълбочини.

Моряка лъскаше ноктите си в реверите на карирания си костюм. Подсвиркваше си през лъскави, жълти зъби.

Когато помръдне, от дрехите му се понася дъх на плесен, мухлясалата миризма на изоставени съблекални. Изучава ноктите си с фосфоресцираща съсредоточеност.

— Имам нещо хубаво, Тлъст. Мога да доставя двайсет. Трябва ми капаро, разбира се.

— Веднага?

— Нямам двайсет в джоба си. Казвам ти, твърдо — Моряка гледа ноктите си, като че ли изследва диаграма. — Знаеш, че винаги доставям.

— Нека бъдат трийсет. И десет ампули предплата. Утре, по това време.

— Трябва ми веднага една ампула, Тлъст.

— Ходи да се поразходиш. Ще получиш.

Моряка се понася към площада. Вестникарче му бута вестник в лицето, за да прикрие ръката си, устремена към писалката му. Моряка не спира. Вади писалката и я чупи като орех с дебелите си, възлести, розови пръсти. Вади оловна тубичка. С малко извито ножче отрязва единия край. Черна мъгла излезе навън и увисна във въздуха като врящ катран. Лицето на Моряка се разтвори. Устата му се залюля към дългата туба и изсмука черната пара, завибрира в свръхзвукови перисталтични движения и изчезна сред безшумна, розова експлозия. Лицето му се върна на фокус, непоносимо отчетливо и ясно, горящата жълта дамга на дрога, жигосана на сивия хълбок на милиони пищящи дроги.

— Това ще ми държи един месец — реши той, като се посъветва с невидимо огледало.

Всички улици на града се спускат между дълбоки каньони към обширен, бъбрековиден площад, изпълнен с тъмнина. Стените на улицата и площада са надупчени от кафенета и жилищни кубчета, някои дълбоки пет-шест стъпки, други, губеха от погледа сред мрежа от стаи и коридори.

На всички нива лабиринт от мостове, въжени пътеки, въжени автомобили. Кататонични младежи, облечени като жени в роби от зебло и изгнили парцали, лицата им грубо и тежко гримирани с ярки бои върху синините и мозайката от неравни, гнойни разрези, стигащи до перлената кост, се блъскат в минувачите с тиха, прилепчива настойчивост.

Трафиканти на Черно месо, плът от гигантската водна черна стоножка — понякога достигаща дължина два метра, — открита сред черни скали и сияйни кафяви лагуни, показват парализирани раковини в камуфлажните джобове на Площада, видими само за Любителите на Месото.

Последователи на древна невъобразима търговия плещят на етруски, наркомани, зависими от все още не-синтезирани наркотици, черноборсаджии от Третата световна война, хирурзи на телепатична чувствителност, остеопати на духа, изследователи на нарушения, отхвърлени от любезни, параноични шахматисти, изпълнители на фрагментарни постановления, записани с хебефреничен^[1] стенографски почерк, атакуващи невъобразими поражения срещу духа, началници на несъздадени полицейски участъци, унищожители на изискани мечти и носталгии, изпитани върху чувствителните клетки на абстиненцията и сменени срещу суров волеви материал, пиячи на Тежката течност, запечатана в прозрачния кехлибар на мечтите.

Кафенето за Срещи заема едната страна на площада, лабиринт от кухни, ресторанти, спални кубчета, опасни железни балкони, мазета, които се отварят към подземни бани.

Голи Мъгуъмпи^[2] седят на столчета, покрити с бяла коприна, и смучат цветни, прозрачни сиропи през алабастрови сламки. Мъгуъмпите нямат черен дроб и се прехранват изключително със сладко. Тънки, синьо-лилави устни, острата като бръснач човка от черна кост, с която те често се разкъсват един друг на парцали в боевете за клиенти. Тези същества секретират от еректиралите си пениси течност, причиняваща зависимост, която удължава живота, като забавя метаболизма. (Всъщност се оказа, че всички удължаващи живота вещества причиняват зависимост, пропорционална на тяхната ефективност.) Пристрастените към Мъгуъмповата течност се наричат Влечуги. Някои от тях се разтичат по столовете с гъвкавите си кости и черно-розова плът. Ветрило от зелен хрущял, покрито с кухи, щръкнали косми, през които Влечугите поемат течността, стърчи иззад всяко ухо. Ветрилата, които помръдват от време на време, докосвани от невидими повеи, служат и за някаква особена форма на общуване, известна само на Влечугите.

През време на двугодишната Паника, когато суровата, оголена Полиция на мечтите щурмува Града, Мъгуъмпите намират убежище в най-дълбоките дупки в стените, запечатват се и със седмици остават в биостаза. В тези дни на сив терор Влечугите се стрелкат все по-бързо и по-бързо, пропищяват един покрай друг със свръхзвукова скорост, меките им черепи плющят от черния вятър на насекомната агония.

Полицията на Мечтите се разпада на гниеща ектоплазма, изметена от старата дрога, кашлящ и плюещ в абстинентното утро. Хората Мъгуъмп се появяват с алабастрови гърнета, пълни с течност, и Влечугите се успокояват.

Въздухът отново е тих и чист като глицерин.

Моряка намира с очи своето Влечуго. Той се приближава и си поръчва зелен сироп. Влечугите имат малка, кръгла като диск уста от кафява четина, безизразни зелени очи, почти покрити от тънката ципа на клепача. Моряка чака час, преди съществото да забележи присъствието му.

— Яйца за Тлъстия? — попита той, думите му се закачиха за космите на ветрилото.

На Влечугото му бяха необходими два часа, за да вдигне три розови, прозрачни пръста, покрити с черен мъх.

Няколко Любители на Месо лежаха в повръщнята си, прекалено изтощени, за да мръднат. (Черното месо е като мухлясалото сирене, непреодолимо вкусно, но причиняващо гадене, така че любителите ядат и повръщат, докато не паднат изтощени.)

Нацапотен младеж се вмъква и грабва един от големите черни нокти и из кафето се понася сладостната, болна миризма.