Уилям Бъроуз
Голият обяд (23)

Атрофирал предговор няма ли?

Защо трябва да се хаби толкова хартия, за да отидат хората от едно място на друго? Може би, за да се спести на читателя стресът от внезапните пространствени смени и да го запази благовъзпитан? Купува се билет, вика се такси, качва се на самолет. Разрешено ни е да поглеждаме в топлата портокалова пещера, докато Тя (стюардесата, разбира се) се надвесва над нас и мърмори нещо за дъвки, диазепам, дори нембутал.

— Кажи нещо за опиум, сладурче, и ще чуя.

Аз не съм Американският експрес. Ако някой от моите хора е видян да се разхожда в Ню Йорк, облечен в градски дрехи, а със следващото изречение сваля момче с очи на газела в Тимбукту, можем да приемем, че той (лицето, което не е жител на Тимбукту) се е пренесъл там чрез обичайните методи на комуникацията…

Лий Агента (четри-четри, осем, шестнайсет) се лекува от наркомания… пътуването във времето и пространството е злокобно познато, подобно на ъглите за купуване, на наркомана… лечения, отминали и бъдещи, изпращат картини през призрачната му субстанция, вибрираща на безшумния вятър от ускорено време… Вземи една инжекция… Каквото и да е…

Привидно хапане на кокалчетата, главозамайващи друсания в участъкова килия…

— Искаш ли хероин, а, Бил? Ха, Ха, Ха!

Деликатни полуобрази, които се разсейват на светлина… джобове, изгнила ектоплазма, изметени от стара дрога, кашляща и плюеща в абстинентната сутрин…

Стари синьо-кафяви снимки, които се набръчкват и се пукат като кал на слънцето: Панама Сити… Бил Гейнс се опитва да измъкне парегорик от един китайски аптекар:

— Имам състезателни кучета… потомствени хрътки… Болни са от дизентерия… тропическия климат… лайната… Малките ми хрътки умират… — той изкрещя… В очите му пламва син огън… Пламъкът изгасна… миризма на горящ метал…

— Слагайте ги с капкомер… Няма ли?… Менструални парцали… жена ми… тампони… възрастна майка… хемороиди… разранени… кървят… — той легна на тезгяха… Аптекарят извади от устата си клечка за зъби, погледна връхчето и поклати глава…

Гейнс и Лий изгориха Република Панама, търсеха парегорик… Разделиха се с шлупкащ звук… Дрогите често се сливат в едно тяло… Гейнс обратно в Мексико Сити… Ужасната усмивка на скелет, усмивката на хроничната липса на дрога, глазирана с кодеин и транквиланти… дупка от цигари в хавлията му… по пода петна от кафе… опушена керосинова печка… ръждиви оранжеви пламъци…

Посолството отказва да даде подробности освен мястото на гроба в американското гробище…

Лий се връща към секса, болката, времето и йейдж, горчивата Душевна лоза на Амазония…

Спомням си веднъж след свръхдоза мейджън (това е изсушен канабис, стрит до зелена пудра захар и смесен с някакъв сладкиш, на вкус като сливов пудинг с пясък, но изборът на сладкиш е произволен…) Връщам се от Лулу или Джони или някаква детска стая (воня на атрофирало детство и гърне), поглеждам във всекидневната на онази вила извън Танжер и внезапно не знам къде съм. Може би съм отворил друга врата и всеки момент Притежателя, Собственика, Който-Е-Дошъл-Тук-Пръв ще влети и ще закрещи:

— Какво правиш тук? Кой си ти?

А аз не знам какво правя там, не знам кой съм. Решавам да запазя спокойствие и може би ще възстановя чувството си за ориентация, преди да се появи Собственика… Така че вместо да крещиш „Къде съм?“, успокой се, огледай се наоколо и ще разбереш приблизително… Не си бил там за Началото. Няма да си там за Края… Познанието ти за това, което става, може да бъде само повърхностно и относително… Какво може аз да знам за това жълто, съсипано младо наркоманско лице, поддържащо се със суров опиум? Опитах се да му кажа:

— Някоя сутрин ще се събудиш и ще намериш в скута си черния си дроб — и как да обработи суровия опиум, за да не е чиста отрова. Но очите му се оцъклят и той не ще да знае. Дрогите са като повечето от тях, не щат да знаят… нищо не можеш да им кажеш… Пушачът не се интересува от нищо освен от пушек… Хероиноманът е същият… Само иглата, всичко друго е плява…

Предполагам, той все още си седи така, в своята испанска вила от 1920 година извън Танжер и яде суровия опиум, пълен с лайна, камъчета и слама… и всичко това от страх да не изгуби нещо…

Има само едно нещо, за което един писател може да пише: какво се намира пред сетивата му в момента на писането… Аз съм инструмент за записване… Аз не си позволявам да налагам „фабула“, „сюжет“, „текстуалност“… Доколкото успявам пряко да записвам определени психически преживявания, аз имам ограничена функция… Аз не се опитвам да развличам…

Наричат го „притежание“… Понякога предмет скача в тялото — очертанията потрепват в жълто-оранжевото желе — и ръце се протягат, за да разкъсат минаващата курва или да удушат съседското дете с надеждата, че ще облекчат хроничната липса на жизнено пространство. Като че ли обикновено бях там, но друсах от време на време… Грешка! Никога не съм тук… Никога, тоест никога не съм притежавал напълно, но някак си в позиция да предсказвам зле обмислените ходове… Патрулирането е, всъщност, моето основно занимание… Независимо колко стегната е сигурността, аз винаги съм някъде Навън и давам заповеди или Вътре в тази усмирителна риза от желе, която се разтяга, но винаги се променя преди всяко движение, мисъл, импулс, запечатана с печата на чужд контрол…

Писателите говорят за болно-сладостната миризма на смъртта, а всяка дрога може да ви каже, че смъртта няма миризма… същевременно миризма, която спира дъха и смръзва кръвта… безцветна смърт без миризма… никой не може да я усети през розови спирали и черни кървави филтри плът… миризмата на смъртта е безсъмнено миризма и тотална липса на миризма… липсата на миризма първо удря в носа, защото органичният живот има миризма… липсата на миризма се усеща като тъмнина за очите, тишина за ушите, удар без тежест за вестибуларния апарат…

Винаги я усещаш и я даваш и на другите да я миришат, когато спреш дрога… Абстинентен наркоман може да направи апартамент необитаем с миризмата си на смърт… но едно добро проветряване ще оправи нещата и тялото ще може да диша… Усещаш я също и по време на тези периоди, когато дозите ти скачат в геометрична прогресия, като бушуващ горски пожар.

Лечението е винаги: Хайде! Скачай!

Един мой приятел се озовал гол на втория етаж в един хотел в Маракеш… (След дело с една тексаска майка, която като дете го обличала в момичешки дрехи… Груб, но ефективен метод срещу детската протоплазма…) Другите обитатели са араби… с ножове в ръце… гледат го… метален блясък и точки светлина в тъмните очи… гледат го… метален блясък и точки светлина в тъмните очи… парчета убийство падат бавно, като люспи опал в глицерин… По-бавните животински реакции му дават цяла секунда, за да вземе решение: Право през прозореца и надолу към уличното гъмжило, като падаща звезда, стъклената диря блещука на слънцето… чупи глезен и натъртва рамото си… увит в прозрачна розова завеса, заедно с корниза, закуцуква към полицейския участък.

Рано или късно Блюстителя, Селянина, Лий Агента, Ей Джей, Клем и Джоди Ерготиновите Близнаци, Хасан О’Вулгари Следродилния магнат, Моряка, Екстерминатора, Андрю Кейф, Тлъстия, доктор Бенуей, Шафър „Пръстите“ ще кажат същото нещо със същите думи, за да заемат в тази пресечна точка същото положение във времето и пространството. Използвайки общ гласов апарат, да завършат с всички метаболични пособия, това е да бъдеш същата личност — най-неподходящият начин да изразиш Разпознаването: гол наркоман, застанал на слънце…

Писателят, както винаги, се вижда как чете на огледалото… от време на време трябва да вдигне глава, за да се увери, че Престъплението на Отделното действие не е било, не е, не може да бъде извършено…

Всеки, който е поглеждал в огледало, знае какво е това престъпление и какво значи от гледна точка на изгубения контрол, когато отражението престане да се подчинява… Твърде късно е да се обаждаш на полицията…

Аз лично желая да приключа моята настояща работа, тъй като не мога да продължа да продавам суровите материали на смъртта… Вашият случай, сър, е безнадежден и досаден…

— Защитата е безсмислена при настоящото състояние на познанието — каза Защитата и вдигна очи от един електронен микроскоп…

Отнесете се другаде с вашия проблем.

Кради всичко, което видиш.

Ние не отговаряме.

Не знам как да го върна на белия читател.

Можеш да пишеш за това, да го изпееш, да го изкрещиш… да го нарисуваш… правиш нещо за него… да го изсереш… Стига да не отидеш и да не го свършиш…

Сенатори скачат и реват в защита на смъртното наказание с несломимия авторитет на вирусен копнеж… Смърт за другите, за педерастите, смърт за психопата, който обижда болната уродлива плът с гъвкавите движения на животинската невинност…

Черният помитащ вятър на смъртта се вие над земята, търси и души за престъплението на отделния живот, притежатели на замръзнала от страх плът треперят под огромната извивка на вероятността…

Жилищни квартали изчезват в геноцидна игра на дама… Могат да участват колкото си искат играчи…

Либералната преса и Недотам Либералната преса и Реакционната преса одобрително крещят:

— Най-важно е да се унищожи митът за живеенето на други нива… — и говорят мрачно за определени сурови реалности… крави с афтоза… профилактика…

Групите, притежаващи власт, бясно режат линиите за връзка…

Планетата свободно се носи към съдбата на насекомо…

Термодинамиката спечели с пълзене… Животът се задърпа на финала… Христос проля кръв… Времето свърши…

Можеш да влезеш в Голия Обяд на всяка пресечна точка… Написал съм много предговори. Те атрофират и спонтанно се ампутират, както при тази западноафриканска болест, при която големият пръст на крака ти се ампутира, болест разпространена само сред негърската раса, и минаващата блондинка показва медния си глезен, докато пръст с лакиран нокът подскача по терасата на клуба, уловен и сложен в краката й от собствената й афганистанска хрътка…

Голият обяд е наброска, Книга Как Да… Черна насекомна похот се отваря към просторен, извънземен пейзаж… Абстрактни понятия, голи като алгебра, се свиват до черно лайно или до чифт застарели ташаци…

Как Да увеличим нивата на преживяване на света, като отворим вратата в дъното на дълга зала… Врати, които се отварят само в Тишина… Голият обяд изисква Тишина от Читателя. В противен случай той мери собствения си пулс…

Робърт Кристи познаваше Службата за отговори… Убий старата путка… запази космите на пубиса в медальон… Няма ли?

Робърт Кристи, масов удушвач на жени — звуци като венец от маргаритки, — обесен през 1953.

Джак Изкормвача, истински мускетар на 1890-те, така и не са успели да го хванат със свалени гащи… написал писмо до пресата.

— Следващия път ще пратя и ухо, ей тъй, за майтап… Няма ли?

— Внимателно! Ох, виж какво стана! — каза старият педераст, когато герданът му се скъса и топките се разпиляха на пода… — Спри го, Джеймс, скапано лайно такова! Как може да стоиш така и да гледаш как топките на господаря ти се търкулват в кошчето за смет!

Аранжори на витрини се спускат и пищят из станцията на метрото и обират касиерите чрез вълшебния хайп… (Хайп е пласьор, използващ метод, известен също като Билиядата…)

Бедният аз, давам делаудид (делаудидът е по-силен дехидриран морфин.)

Шерифът, облечен в черна жилетка, пише на машина смъртно постановление:

— Трябва да го направим легално и да изземем наркотика…

Закон 334 за нарушаване на общественото здраве… Осигуряване на оргазъм чрез измама…

Джони на четири крака, Мери го смуче и прокарва пръсти по вътрешната страна на бедрата и после нежно около областта на топките…

Над счупения стол, навън, през прозореца на бараката за инструменти, леден пролетен вятър шиба варовиковата скала над реката… парче лунен дим виси в порцелановосиньото небе… навън, накрая на продълговато петно сперма върху прашния под…

Мотел… Мотел… Мотел… начупени неонови арабески… самота крещи над континента като корабна сирена в мъглата над тихата мазна вода на придошла река…

Ташак изцеден лимон-ова кораб-на чума чука гъза с нож, отрязан от парче хашиш за наргилето — бъл, бъл — показва какво бях аз…

— Реката е сервирана, сър.

Мъртви листа пълнят фонтана, а здравецът подлудява от джоджена и разпилява монетен автомат по поляната…

Застаряващ плейбой си облича шлифера, с който е раздавал автографи през 1920, хвърля пищящата си жена в шахтата за боклук… Косми, лайна и кръв пръскат от 1963 по стената…

— Да, момчета, лайната наистина бяха страшно модерни през ’63 — каза досадният стар пророк, който може да ти размаже главата от тъпотия във всяка пространствено-времева посока…

— Ами спомням си, защото беше точно две години преди това, в една боливийска тоалетна пламна човешка афтоза, разпространена чрез палто от чинчила, насрочило дело за неплатени данъци в Канзас Сити… А Лиз твърдеше, че е заченала непорочно и роди двестаграмова маймунка през пъпа… Казват, че докторът бил партия с нея и през цялото време маймунката била на гърба му…

Аз, Уилям Сийуърд, капитан на този баш напит, напушен с хаш влак, ще унищожа Лохнеското чудовище с ДДТ и ще убия Белия кит. Ще превърна Сатаната в Автоматично подчинение и ще сублимирам помощните демони. Ще премахна кандируто от вашите плувни басейни — ще издам бюлетин за Контрола на непорочната Раждаемост…

— Колкото по-често се случва едно нещо, толкова по-уникално и прекрасно е то — каза претенциозен млад ариец, стъпил на трапец, докато учеше масонското си домашно.

— Евреите не вярват в Христос, Клем… Искат единствено да излупат някое християнско момиче…

Невръстни ангели пеят върху омазаните с лайна стени на света.

— Ела и чекия си направи…

— Джимпи продава боклук с млечна захар… — Джони Обесен Наскоро 1952.

(Западнал, пристегнат в корсет, тенор, пее Дани Дийвър и фъфли…)

Мулетата не се плодят в тази благоприлична страна и на закачулени мъртъвци ломотят в сгурийните ями… Закон 334 за нарушаване на общественото здраве.

Къде са статуята и процентът? Кой знае? Аз нямам думата… У дома моето биде при моята вещица… Кралят е избягал с огнепръскачка, а кралеубиец, измъчван чрез изображението на хиляди скитници, се плъзга надолу по улицата на бродягите, за да се изсере в една варовикова бална зала.

Младият Дилинджър излезе от къщата и закрачи, без да се обръща назад.

— Никога не поглеждай назад, момче… Ще се превърнеш в буца сол, да те лижат кравите.

Полицията стреля в уличката… Счупените крила на Икар, писъците на горящо момче, вдишано от дърта дрога… очи, празни като огромна равнина… (крилата на лешояд свистят в сухия въздух).

Ракът, застрелял Доайен на Крадците-мародери, си облича раковинения костюм, за да дебне плячка в гробището… със стоманени нокти измъква златните зъби и коронки на всеки, заспал с отворена уста… Ако спящият се усети, Ракът отстъпва и ноктите му настръхват, за да влезе в съмнителна битка.

Малкият бандит, ебан по време на дългата присъда, изгонен от гробището за неплащане, влиза в педерасткия бар и плещи нещо. Има разписка от заложна къща, за да пипне гонорея в Града на палатките, където кастрирани търговци пеят песента на Ай Би Ем.

Раци лудуват в неговата гора… цяла нощ се борят с ангелска ерекция, изхвърлена при храброто падение на човека, поемат по обиколен път към ръждивата варовикова пещера Черен Йен еякулира над солените блата, където нищо не расте, дори и мандрагора…

Законът на средните… Няколко котета… Така се живее…

— Здрасти, Кеш.

— Сигурен ли си, че е тука?

— Сигурен съм… Ще вляза с теб.

Нощният влак за Чикаго… Срещам момиче в коридора и виждам, че е друсана, питам я откъде е взела?

— Пич, ела.

Не някакво младо парче, а жена…

— Какво ще кажеш първо да се бодна?

— Цъ, после няма да си в състояние.

Три пъти… събуждам се болен и треперещ, от прозореца духа топъл пролетен вятър, вода изгаря очите като киселина.

Тя гола става от леглото… Стеш… Приготвя го…

— Обърни се… Искам да ти го бия в задника.

Тя забива дълбоко иглата, вади я и масажира бузата…

Облизва капка кръв от пръста си.

Той се обръща, надървен е, разтваря се в сивата мъгла на дрога.

Сред долина от кокаин и невинност младежи с тъжни очи крещят:

— Ойларипии!… Ойларипи… — търсят загубено момче…

Смъркахме цяла нощ и го направихме четири пъти… пръстите дращят без тебешир по черната дъска… стържат бялата кост. Дом е хероиновият дом от морето и домът на гангстера от Билиядата… Завръщане у дома.

Панаирджията се върти неспокойно:

— Я постой тук за малко, момче. Трябва да се видя с един човек за една маймуна.

Думата е разделена на елементи, които образуват едно цяло и така и трябва да се възприемат, но частите могат да бъдат във всякакъв ред, навързани назад и напред, странично и по диагонал, като инарестни сексуални пози. Тази книга разлива страницата във всички посоки, калейдоскоп от гледки, бъркотия от мелодии и улични шумове, пръдни и свирепи крясъци, затръшващите се стоманени кепенци на света на търговията, викове от болка и патос и викове просто патични, съвъкупяващи се котки и неистовите писъци на воден бик, пророчески брътвежи на шаман, изпаднал в транс с нътмег, строшени вратове и кряскащи мандрили, оргазмени стонове, хероин, тих като зората в жадните клетки, Радио Кайро пищи като безумен тютюнев пазар, флейтите на Рамадана галят абстинентната дрога като джебчия в сивия здрач на метрото, който плъзва деликатните си пръсти в гънките на зеления хастар…

Това е Откровение и Пророчество, за това, което мога да хвана без УКВ на кристалния си апарат от 1920 година с антени от сперма… Скъпи читателю, ние виждаме Бог в блясъка на оргазма през дупката на гъза… През тези отвърстия променете тялото си… Пътят НАВЪН е пътят НАВЪТРЕ…

Сега аз, Уилям Сийуърд, ще отприщя словесните си орди… Моето сърце на викинг пътува над огромната кафява река, където моторници пут, пут, пут в тропическия здрач и гдето се носят цели дървета с огромни змии в клоните и лемури с тъжни очи наблюдават брега над полето на Мисури (момчето намира розов воден шип), там далеч изсвирва влак, връща се при мен гладен, като улично момче, което не знае как да си продава задника, който Бог му е дал… Скъпи Читателю, Думата ще се нахвърли отгоре ти с железните нокти на човек леопард, ще отхапва пръсти на ръцете и краката като земен рак опортюнист, ще те обеси и ще хване спермата ти във въздуха като разбираемо куче, ще се увие около бедрата ти като гърмяща змия и ще инжектира ампула гранясала ектоплазма… А защо_ разбираемо_ куче?

Онзи ден се връщам от дълъг обяд, нанизан от устата до гъза с всички дни на нашите години, когато виждам арабско момче с черно и бяло куче, което ходи на задните си крака… Голямо куче приближава до момчето, за да го погалят, а момчето го гони, голямото куче ръмжи и се зъби на малкото прощъпулче, ръмжеше, като че ли владееше речта, тоз човешки дар:

— Тук се извършва престъпление срещу природата.

И така, аз нарекох голямото куче Разбираемо… И нека кажа мимоходом, че Неразбираемият Изток се нуждае от купчина хероин, за да я употреби… Вашият репортер яде по два грама моркови на ден и стои по осем часа неразбираем като говно.

— За какво мислите? — казва смутен американски турист…

На което аз отговарям:

— Морфинът е потиснал хипоталамуса ми, където се намира либидото и чувствата, и тъй като главния мозък се активира само вследствие на гъделичкащи импулси, изпратени от малкия мозък, трябва да уведомя за относителна липса на мозъчна дейност. Аз съзнавам вашето присъствие, но тъй като то за мен не притежава никакви емоционални конотации, моите емоции са изключени от човека-дрога за неплащане на сметки, аз не се инарестувам от вашите действия… Елате или си вървете, серете или се ебете с пила или с вила — това ще е идеално за педал — обаче на умрелите и дрогите не им пука… — те са Неразбираеми.

— Накъде е тоалетната? — питам русата разпоредителка.

— Оттук направо, сър… Има място за още един.

— Виждали ли сте Пантопоновата Роза? — каза старата дрога в черното палто.

Тексаският шериф е убил съучастника си Ветеринаря Броубек Треперушкото, замесен в рекета с конски хероин… Кон, поразен от афтоза, се нуждае от гледката на хероин, за да облекчи болките си, и може би част от този хероин поема през пустата прерия и цвили на „Уошингтън Скуеър“… Втурват се дроги с викове.

— Хой… Хой…

— Но къде е статуята? — архетипно парче патос пропищява през чайната на фоайето, декорирано с бамбук, „Авеню Хуарес“, Мексико (Федерален окръг), там закъсвам за изнасилване на малолетна… путка ти смъква гащите и ти си готов за изнасилване, това е законното положение, законов статут, братко…

Чикаго на телефона… влезте моля… Чикаго на телефона… влезте моля… Защо мислиш, че си сложих капут и шушони в Пайо? Страшно мокро място, читателю…

— Свали го! Свали го!

Старият педераст се среща със себе си на ъгъла в пародия на юношество, получава ритник от призрака си… надолу през бордея до Пазарния уличен музей, който показва различни видове мастурбация и мазохизми… младите момчета особено се нуждаят от това…

Узрели и готови да бъдат откъснати, те забравиха как да се върнат тук, там в аналната дупка… загубени сред парченца възхита и удоволствие и горящи свитъци…

Чети метастазата със слепи пръсти.

Вкамененото послание на артрит…

— Продаването е по-силен навик от употребата — Лола Ла Чата, Мексико (Федерален окръг).

Засмукващият ужас от белезите от игли, подводни крясъци, мъртви нерви предупреждават за идващия копнеж, пулсира мястото, ухапано от бяс…

— Ако Бог е направил нещо по-добро, си го е оставил за себе си — обичаше да казва Моряка, функциите му — забавени от двайсет реланиума.

(Парченца убийство падат бавно, като люспици опал в глицерин.)

Гледа те и непрестанно си тананика: „На панаира Джони се сбогува“.

Продаваме по малко, колкото да си поддържаме навика…

— Употреби този спирт — казвам аз и праскам върху масата спиртна лампа.

— Да ти еба — чакай — гладни дроги непрекъснато ми чернят лъжиците с кибритени клечки… Това е достатъчно за безсрочна присъда, жегата претъркаля една черна лъжица в трапа…

— Мислех, че се оттегляш… Кофти ще ми е да ти прееба лечението.

— Страшни нерви трябват, за да се отървеш от зависимостта.

Търсене на вени в топящата се плът. Пясъчният часовник на дрога изръсва последните черни песъчинки в бъбреците…

— Силно засегната област — мърмори той и се стяга по-високо.

— Смъртта била техен Културен герой — каза моята Стара дама, вдигайки глава от кодексите на маите… — Те получили огъня, езика и царевицата от смъртта… Смъртта се превръща в царевично зърно.

Настъпиха дните на

       сурови ехтящи ветрове на омраза и нещастие

                  и издухаха белия прах.

— Разкарай тези мръсни снимки оттук — й казах. Стария Шмъркач се облегна назад, поркан и натъпкан с успокоителни… позор за кръвта си.

— Ти да не си от тия, дето взимат хапчета?

Когато направи характерния наркомански жест, изпъна ръка с дланта нагоре, от дрехите му лъхнаха жълтите миризми на долнопробно шери и разпадащ се черен дроб…

      миризма на готвено и влажни палта и атрофирали тестиси…

Той ме погледна през деликатната, ектоплазмена плът на лечението… петнадесет килограма наддадени за един месец… мек розов маджун, който се изпарява при първото тихо докосване на дрога… Видях го с очите си… пет килограма изгубени за десет минути… стоеше там… в едната си ръка държеше спринцовката, а с другата си държеше панталоните да не му паднат,

      острата воня на заболял метал.

Вървиш по купчина смет към небето… разпръснати бензинови огньове… димът виси, черен и плътен като екскремент в неподвижния въздух… цапа бялата мараня на обедната жега… ДЛ върви до мен… отражение на беззъбите ми венци и обезкосмен череп… плът, размазана по гниещи фосфоресциращи кости, тлее студено и бавно… Той носи отпушена туба бензин и миризмата го обгръща… Като преминахме един хълм от ръждиво желязо, срещнахме група местни жители… плоски двуизмерни лица на риба-чистач…

— Залей ги с бензин и ги подпали…

БЪРЗО…

      бяла светкавица… объркани крясъци на насекоми…

Събудих се от мъртвите, в устата си имах вкус на метал по следата на безцветната миризма на смърт плацента на сбръчкана сива маймунка призрачните прищраквания на ампутация…

— Таксиметровите шофьори чакат някой да ги наеме — каза Едуардо и умря от свръхдоза в Мадрид…

Барутни влакове горят през розови спирали от подута плът…

… блясък на оргазъм… закачени снимки на мъртво вълнение… гладката повърхност, нагърчена в ъгъла, за да запали цигара…

Той стоеше там в сламената си шапка от 1920 година, която някой му бе дал… нежни, просещи думи падат на тъмната улица като мъртви птици…

— Не… Няма вече… Няма господар…

Надигащо се море от пневматични чукове в кафяво-пурпурния здрач, заразен с гнилата метална миризма на канален газ… лицата на млади работници се размиват сред жълтите ореоли на карбидни фенери… стърчат счупени тръби…

— Ще построят отново Града.

Лий разсеяно кимна…

— Да… Винаги…

Накъдето и да тръгнеш, все е лош ход към Източното крило…

Ако знаех, с удоволствие щях да ти кажа…

— Не е хубав… не… и аз си купува…

— Не добло… Дойди плетък.