Уилям Бъроуз
Голият обяд (20)

Екстерминатора свършва добра работа

Моряка нежно докосна вратата и бавно се изви, следвайки шарките на боядисания дъб, и остави малки лъскави петънца слуз. Ръката му влезе до лакътя. Той дръпна вътрешното резе и се отмести встрани, за да влезе момчето.

Тежка, безцветна миризма на смърт изпълваше празната стая.

— Бърлогата не е проветрявана откакто Екстерминатора пръска против кокаинови буболечки — каза Морякът извинително.

Оголените сетива на момчето бясно изследваха обстановката. Апартамент, квартира, вибрираща безшумно. Покрай едната стена в кухнята имаше метално корито — беше ли наистина метално?, — което преминаваше в нещо като аквариум или резервоар, пълен до средата с прозрачна зелена течност. Мухлясали предмети, износени от незнайни употреби, се търкаляха по пода: бандаж, създаден да защитава някакъв плосък деликатен ветрилообразен орган, превръзки и бинтове, огромен ярем от шуплест розов камък, малки оловни тубички, отрязани от единия край.

Теченията, породени от движенията на двете тела, набраздиха застоялата миризма: миризма на атрофирали момчета от прашни съблекални, хлор от плувни басейни, изсъхнала сперма. И други ухания се спускаха по розови спирали, докосваха незнайни врати.

Морякът бръкна под умивалника и извади вързоп, увит в амбалажна хартия, който се разпадна в ръката му и от пръстите му се посипа жълт прах. Върху масата, покрита с мръсни съдове, той постави помпа, игла и лъжица. Но пипалата на никоя хлебарка не търсеха трохичките тъмнина.

— Екстерминатора върши добра работа — каза Морякът. — Понякога дори прекалено добра.

Той бръкна в една квадратна тенекиена кутия, пълна с жълт пиретрум, и извади плосък пакет, завит в червена и златна китайска хартия.

— Като кутия фойерверки — помисли си момчето. На четиринадесет загуби два пръста… На Четвърти юли, нещастен случай с фойерверки… по-късно в болницата, първо собственическо докосване на дрога.

— Отива тук, момче — Моряка постави ръка върху малкия си мозък. Безсрамно се глези, докато отваря пакета, сложна постройка от кутийки и капачета.

— Чист, стопроцентов хероин. Едва ли е останал жив човек… и всичкият е твой.

— А ти какво искаш от мен?

— Време.

— Не чаткам.

— Аз имам нещо, което ти искаш — ръката му докосна пакета. Той отиде в съседната стая, гласът му — далечен и неясен. — Ти имаш нещо, което аз искам… пет минути тук… час някъде другаде… два… четири… осем… Може би избързвам… Всеки ден умирам малко… Това изяжда Времето…

Той се върна в кухнята, гласът му — висок и ясен.

— Пет години на парче. На улицата никой няма да ти предложи по-изгодно — той постави пръст на трапчинката под носа на момчето. — Точно по средата.

— Господине, не знам за какво говорите?

— Ще разбереш, миличък… след време.

— Добре. А аз какво правя?

— Приемаш ли?

— Да, като… — той поглежда пакета. — Каквото и да е… приемам.

Момчето почувства безшумно дрънчене да преминава през тялото му. Моряка постави ръка върху очите на момчето и извади розово скротумно яйце с едно затворено пулсиращо око. В прозрачната плът на яйцето вряха черни влакна.

Моряка погали яйцето с голи, нечовешки ръце — черно-розови, дебели, влакнести, дълги бели филизи излизаха от скъсените пръсти. Смъртен страх и смъртна немощ обхванаха момчето, спряха дъха му, смразиха кръвта. Той се облегна на стената, която като че ли леко поддаде. Той прищрака на фокуса на дрога.

Моряка приготвяше доза.

— Когато дойде нашият ред, ще сме там, нали? — каза той и плъзна пръст по вената му, с ръка на старица изтри пъпчиците по настръхналата кожа. Вкара иглата. Червена орхидея разцъфна на дъното на помпата. Морякът натисна буталото, като наблюдаваше как разтворът навлиза във вената, засмукан от тихата жажда на кръвта.

— Господи — каза момчето. — Никога не ме е удряло така!

Той запали цигара и се заоглежда наоколо, потръпвайки от желание за захар.

— Няма ли да друсаш? — попита той.

— С този боклук? Дрога е еднопосочна улица. Връщане назад няма.

Наричат ме Екстерминатора. През един кратък период аз наистина упражнявах тази функция и наблюдавах кючеците на задушаващите се в жълтия перетрум хлебарки. (Сега трудно се намира, госпожо… война е. Ще ви дам малко… Два долара.) В мръсни театрални хотели размазвах тлъсти дървеници по стените в розови тапети и отрових инатливия Плъх, който епизодично изяждаше човешки бебета. Няма ли?

Настоящата ми работа: да открия живите и да ги унищожа. Не телата, а „образците“, нали разбирате — забравих, че не можете да разбирате. Имаме почти всички. Но дори и един може да обърне подноса с храната. Опасността, както винаги, идва от повредени агенти: Ей Джей, Блюстителя, Черния броненосец (носител на ужасни зарази, не се е къпал от епидемията в Аржентина през 35-та, помните ли?), и Лий, и Моряка, и Бенуей. И знам, че някой агент е там, навън, в тъмнината и ме дебне. Защото всички Агенти се повреждат и всички Противници се продават…