Уилям Бъроуз
Голият обяд (2)

Усещам как кръга около мен се затваря, усещам ги как там навън правят своите ходове, как поставят дяволските си куклени доносници, подсвиркват радостно над лъжицата и помпата ми, които изхвърлих на спирката на „Уошингтън Скуеър“, аз прескачам въртележката на входа, слизам по железни стълби и хващам един влак А към центъра на града… Млад, симпатичен, късо подстриган, с мутра на бакалавър от Айви Лийг, работещ в рекламата педал ми държи вратата. Очевидно олицетворявам представите му за индивидуалност. Знаете как е, тоя тип обичат да си общуват с бармани и таксиметрови шофьори, говорят за бейзбол, викат на касиера в магазина на малко име. Абсолютен гъз. И тъкмо на време на перона се появи наркоченгето в бял шлифер (представете си да преследваш някой в бял шлифер — сигурно се опитва да мине за педераст). Чувам думите, които щеше да каже, държейки нещата ми в лявата си ръка, дясната върху ютията.

— Струва ми се, че си изпусна нещо.

Но метрото потегля.

— Довиждане, плоскоглава куко! — изкрещявам аз, за да усети педерастеещото бакалавърче тръпка като от криминален филм. Поглеждам го в очите, поглъщам белите зъби, тена от Флорида, костюма от алпака за двеста долара, ризата с покрити копчета от Брукс Брадърс и носи вестник „Нюз“, за да завърши образа си.

— Единственото, за което го купувам, е комиксът.

Тъпанар, който иска да се прави на отворен… Говори за „марихуанка“, пушел от време на време и винаги имал по малко да предложи на някой готин освободен тип.

— Мерси, момче — казвам аз. — Виждам, че си от нашите — лицето му светва като флипер, по един глупав, розов начин.

— Тоя ме тревеше — казах аз мрачно. (Бележка: „Тревя“ е английски бандитски жаргон за доноснича.) Приближих се и сложих мръсните си наркомански пръсти на ръкава му от алпака.

— И нас, кръвни братя от една и съща мръсна игла. Ще ти кажа поверително, че скоро ще си получи горещата доза. (Бележка: Това е ампула отровна дрога, която се продава на наркомана с цел да бъде ликвидиран. Често се дава на информатори. Обикновено горещата доза е стрихнин, тъй като на вид и на вкус е като дрога.)

— Виждал ли си как действа горещата доза? Видях как Куцият взе във Филаделфия. Пренаредихме стаята му и сложихме едно огледало от публичен дом, от тези, дето се вижда само от едната страна, и се наредихме да гледаме. Така и не извади иглата от ръката си. Не успяват, ако са се уцелили добре. Така ги намират, от синята им ръка виси помпата, пълна със съсирена кръв. О, погледът му, когато го удари — Момче, беше вълнуващо…

— Спомням си, когато бяхме партия и пътувах с Блюстителя, най-добрия Чистач в занаята. Там в Чи^[1]… Оперирахме педерастите в „Линкълн Парк“. Една нощ Блюстителя се появява на работа в каубойски ботуши и черна жилетка с мъжкарска тенекиена значка и ласо, метнато през рамо.

Аз му викам: „Кво ти става? Полудя ли?“

— А той ме поглежда и казва: „Вади патлака, страннико“, и измъква стар, ръждясал револвер, и аз хуквам през Линкълн парк, а около мен свистят куршуми. Обеси трима педали преди полицаите да го пипнат. Искам да кажа, че Блюстителя спечели прозвището си…

— Забелязал ли си колко много изрази са преминали от педерастите към измамниците?

— „Гепи го“.

— „Нетърпеливия Бобър го ухажва прекалено бързо, за да обере най-доброто.“

Хлапето от Обувния магазин (получи този прякор, защото шантажираше фетишистите по обувните магазини) казва: „Вкарай го на балъка с вазелин и той ще се върне и ще хленчи за още.“ Когато Хлапето набележи жертва, той започва да диша тежко. Лицето му се подува и устните му посиняват като на възбуден Ескимос. Тогава бавно-бавно той се нахвърля върху клиента, опипва го, палпира го с гнилите си ектоплазмени пръсти.

„Селянинът прилича на малко невинно момченце, това струи от него като синя неонова светлина. Този слезе от корицата на “Сатърдей Ивнинг Поуст" с връзка бизонови глави и се консервира с дрога. Жертвите му никога не се оплакват и Измамниците искат кожата на Селянина. Един ден Малкия Бой Блу започва да се измъква, и това, което изпълзява, би накарало и доктор от линейка да драйфа. Накрая Селянинът прищраква и хуква през празни метростанции и автомати, крещейки: „Върни се, момче! Върни се!“ и последва детето си право в Ист Ривър, долу през кондомите и обелките от портокали, мозайка от плаващи вестници, долу в тихата черна тиня при гангстерите в бетон и размазаните пистолети, за да се избегнат любопитните пръсти на похотливи балистични експерти."

А педала си мисли: „Какъв екземпляр! Ей, сега като кажа на момчетата в службата за тоя“. Той е колекционер на характери, връзва се като дресирано куче. Аз му предлагам да се видим и му правя среща да му продам малко „марихуанка“, както той я нарича и си мисля: „Ще му пробутам коча трева на тоя тъпак.“ (Бележка: кочата трева мирише като марихуана, когато гори. Често се пробутва на непредпазливи или неопитни.)

— Добре — казах аз, като си потупах ръката — дългът ме зове. Както един съдия казал на друг: „Отсъждай справедливо, а ако не можеш — отсъждай произволно.“

Шмугнах се в закусвалнята с автомати и там бяха Бил Гейнс, сгушен в нечий чужд балтон, приличаше на болен от пареза банкер от 1910, и Стария Барт, дрипав и невзрачен, който топеше парче кейк с мръсните си пръсти, лъскави от мръсотията.

В тази част на града имах няколко клиенти, за които се грижеше Бил, а Барт познаваше няколко стари останки от времето, когато пушехме опиум, призрачни разсилни, сиви като пепел, портиери фантоми, които метат стари прашни зали с бавните си старчески движения, кашлят и плюят, когато пукне абстинентната зора, пенсионирани астматични търговци на крадени вещи в театрални хотели, Пантопоновата Роза, старата мадам от Пеория, китайски келнери стоици, които никога не издават умората си. Барт ги издирваше със старческата си друсана походка, търпелив, предпазлив и бавен, и пускаше в безкръвните им ръце няколко часа топлина.

Веднъж го придружих при обиколката му. Знаете как старите хора загубват срам, когато се хранят, и като ги гледаш ти се драйфа? Старите дроги са същите със стафа. Те ломотят и пищят при вида му. Лиги потичат по брадата им, стомасите им къркорят, червата им стържат в перисталтични движения, докато си приготвят дрогата, разтварят благоприличната телесна кожа и очакваш всеки момент един голям протоплазмен мехур да бльопне и да обгърне дрогата. Наистина е отвратително да видиш това.

— Е, и моите момчета ще са така един ден — помислих аз философски. — Не е ли странен животът?

И така, обратно към търговската част на града, покрай спирката на „Шеридан Скуеър“, в случай, че ченгето се спотайва в някое от килерчетата, където чистачите си държат метлите.

Както казах това не можеше да продължава. Знаех, че са се захванали с тяхната полицейска зла магия — сложили са мои кукли в „Лийвънуърт“.

— Няма смисъл да забиваш игли в този, Майк.

Чух, че Чепин са го очистили с кукла. Онзи стар евнух, ченгето, просто си седял в едно съседно мазе и бесел една негова кукла — ден и нощ, година след година. И когато Чепин го обесиха в Кънектикът, намерили този стар гад със счупен врат.

— Паднал по стълбите — казват. Старите полицейски тъпотии.

Дрогата е обградена от магия и табута, клетви и амулети. Мога да открия моя пласьор от Мексико Сити с радар.

— Не тази улица, следващата, надясно… сега наляво. Сега пак надясно — и ето го там, беззъбо лице на старица и заличени очи.

Познавам този пласьор, той ходи насам-натам и си тананика мелодия и всеки, който мине край него, я подема. Той е толкова сив и призрачен и анонимен, че те не го виждат и си мислят, че мелодията идва от собствените им глави. Така клиентите са на „Усмивки“ или на „В настроение съм за любов“, или „Казват, че сме твърде млади за любов“, или каквато е там песента за деня. Понякога можеш да видиш петдесет, приличащи на плъхове, дроги, пищящи от болки, които тичат след момче с хармоника, и ето го Човека, седнал на плетен стол, който хвърля хляб на лебедите, дебел травестит разхожда афганистанската си хрътка из Източната част, стар пияница пикае на ел. пост, радикален еврейски студент раздава листовки на „Уошингтън Скуеър“, дървесен лекар, един екстерминатор, рекламен агент в Недик, се обръща към касиера на малко име. Световната мрежа от дроги, настроена на струна от гранива сперма, които се стягат в мебелирани стаи, треперят в абстинентната сутрин. (Хората на Стария Пийт смучат черния пушек в задната стаичка на китайска пералня и Меланхоличното Бебе умира от свръхдоза време и внезапно спиране на дъха.) В Йемен, Париж, Ню Орлиънс, Мексико Сити и Истанбул — треперещи под пневматични чукове и парни лопати, кряскахме наркомански псувни един на друг, но никой от нас не ги чуваше и Човека се подаде от един парен валяк и аз успях да хвърля кофа катран. (Бележка: Истанбул е сринат до основи и построен наново, особено мръсните наркомански квартали. В Истанбул има повече хероиномани, отколкото в Ню Йорк Сити.) Живите и мъртвите, абстинентни или друсани, болни или натъпкани с хероин, се спускат по люлката на дрогата и Пласьора яде Чоп Сюи на улица „Долорес“, Мексико, топи кекс в автомат, разгони Уличната борса с глутница лаещи Хора. (Бележка: Хора е нюорлеански сленг за наркополицаи.)

Старият китаец загребва вода от реката с ръждиво тенекиено канче, мие йен покс, твърд и черен като сгурия. (Бележка: Йен покс е пепелта от изсушен опиум.)

Добре, лъжицата и помпата ми са у ченгето и знам, че са се включили на моята честота, водени от онова сляпо ухо, известно като Уили Диска. Уили има кръгла дискова уста, обградена от чувствителни, щръкнали черни косми. Сляп е, защото веднъж друсал в очната си ябълка, носа и небцето му са изядени от смъркане на Херо, тялото му е маса от изпъстрена с белези тъкан, твърда и суха като дърво. Сега може да яде хероина само през устата, понякога изхвърля дълга струя ектоплазма и чувства тихата честота на дрога. Той проследява пътя ми през целия град, през стаи, от които вече съм излязъл, и ченгетата попадат на някакви младоженци от Сиукс Фолс.

— Хайде, Лий! Излез от дупката си! Знаем те — на мъжа кура му пада веднага.

Сега Уили се разгорещява и можеш винаги да го чуеш навън в тъмнината (той се активизира само през нощта) как хленчи, и да усетиш ужасната настойчивост на тази сляпа, търсеща уста. Когато отидат да арестуват някого, Уили става неконтролируем и устата му прегризва дупка направо във вратата. Ако ченгетата не бяха там да го обуздаят с малко стаф, той щеше да изсмуче соковете на всяка дрога, до която се докопа.

Знаех и всички други знаеха, че са пуснали Диска по петите ми. И ако моите малолетни клиенти се раздрънкаха:

— Той ме насили да върша всякакви ужасни сексуални работи, в замяна на дрога — щях да целуна улицата за довиждане.

И така, ние се запасихме с хероин, купихме си на старо един Стъдибейкър и се отправихме на Запад.

 

 

Блюстителят се измъкна, като симулира шизофрения:

— Аз стоях извън себе си и се опитвах да спра тези линчове с призрачни пръсти… Аз съм призрак и искам това, което всеки призрак иска — тяло — след Дългото бдение из неухайни космически улички, където никакъв живот е единствено безцветната никаква миризма на смърт… Никой не може да я вдиша и помирише през розовите спирали от хрущял, украсени с кристални сополи, лайняно^[2] време и чернокръвни филтри плът.

Той стоеше в продълговатите сенки на съдебната зала, лицето му разкъсано, подобно на разцепена ципа от похотта и глада на ларвени органи, които помръдват в колебливата ектоплазмена плът на абстиненцията (по време на Първия разпит след десет дни в изолатора), плът, която се разсейва при първото тихо докосване на дрога.

Видях това с очите си. Четири килограма и половина, загубени за десет минути, в едната ръка спринцовката, а с другата ръка си държеше панталоните, за да не му паднат, абдикиралата плът гореше с хладен жълт ореол, там в една хотелска стая в Ню Йорк… по нощното шкафче кутии от бонбони, три пепелника, от които се спускаха каскади от цигарени фасове, мозайка от безсънни нощи и внезапни хранителни нужди на наркомана, грижещ се за бебешката си плът…

Блюстителя е осъден от Федералния съд по обвинение в линч и е пратен във Федералната лудница, специално пригодена да съдържа призраци: прецизно, прозаично въздействие на вещи… умивалник… врата… тоалетна… решетки… ето ги… това е това… всички линии, ясно изрязани… нищо отвъд… Без Изход… Без Изход изписано на всяко лице…

Първоначално физическите промени настъпваха бавно, но после отскочиха напред на черни глътки, падаха през рехавата му тъкан и заличиха човешките очертания… В неговото място на абсолютна тъма устата и очите на един орган, който се хвърля напред, за да щракне с прозрачните си зъби… но що се отнася до функция и разположение той няма постоянен орган… полови органи никнат отвсякъде… ректуми се отварят, дефекират и се затварят… целият организъм си променя цвета и плътността в мигновени пренагаждания…

 

 

Селянина е обществено зло с пристъпите си, както той ги нарича. Ето че го обзема Балъка Отвътре, а това е изригване, което никой не може да охлади. В покрайнините на Филаделфия той изскача от колата, за да се разправя с някакъв патрул и ченгето му хвърля един поглед и ни арестува всичките.

Седемдесет и два часа и още пет дроги в килията заедно с нас. Тъй като не искам да си разкривам стеша пред тези гладни нещастници, налага се да омайваме ключаря и след като му дадохме злато, се озовахме в отделна килия.

Далновидните дроги, известни като катериците, пазят стешово в случай на арест. Всеки път, когато се инжектирам, пускам по няколко капки в джоба на жилетката си, хастарът е твърд от стаф. В обувката си имам пластмасов капкомер, а в колана съм си закопчал една безопасна игла. Знаете как се описва приложението на капкомера и иглата: „Тя сграбчи безопасна игла, покрита с кръв и ръжда, издълба огромна дупка в крака си, зяпнала подобно на безсрамна, гноясала уста, очакваща невъобразимата среща с капкомера, който тя заби в отворената рана. Но Отблъскващата й трескава нужда (гладът на насекомите на сухо място) е счупил капкомера някъде из плътта на разпраното й бедро (напомнящо по-скоро на плакат, агитиращ срещу почвената ерозия.) Но на нея не й пука. Тя дори не вади парчетата стъкло, просто гледа кървавия си хълбок със студените безизразни очи на търговец на месо. Какво й пука за атомната бомба, за дървениците, жертвите на рака, Взаимоспомагателното дружество очакваше да си получи обратно непослушната й плът… Сладки Сънища, Пантопонова Розо.“

Реалност — отщипваш малко плът от крака и бързо забиваш и вадиш иглата. Тогава нагласяш капкомера над, не във дупката и бавно и внимателно вкарваш разтвора, за да не пръска навън… Когато сграбчих бедрото на Селянина, плътта се оформи в ръката ми подобно на восък и така си остана, а от дупката бавно се запроцежда капка гной. А аз никога не съм пипал живо тяло, студено като тялото на Селянина във Филаделфия…

Реших да го подрежа, дори и ако това значеше удушваческа забава. (Това е английски селски обичай, предназначен да елиминира възрастни или приковани към легло близки. Семейство, страдащо от подобни роднини, организира „удушваческа забава“, на която гостите трупат дюшеци върху старците в тежест, покатерват се най-отгоре и се напиват.) Селянина е пречка в работата и трябва да бъде заведен в бордеите на света. (Това е африканска практика. Официално е известна като „Водача вън“, има за цел отвеждането на старите хора в джунглата и оставянето им там.)

Пристъпите на Селянина стават хронични. Ченгета, портиери, кучета, секретарки започват да ръмжат, щом той се приближи. Русият Бог бе паднал до отблъскваща низост. Измамниците не се променят, те се пропукват, разпадат — експлозии от материята в студеното междузвездно пространство се носят сред космически прах, оставят празното тяло отзад. Измамници по света има един Балък, който не можете да оправите: Балъка Отвътре…

Оставих Селянина на един ъгъл, наоколо до небето се издигаха коптори от червени тухли, под силен дъжд от сажди.

— Ще отида да навестя онзи доктор, мой познат. Ще се върна веднага с хубав, чист аптечен морков… Не, чакай тук — не искам да те вижда.

Независимо колко дълго, Селянин, чакай ме тук, точно на този ъгъл. Сбогом, сбогом приятел… Къде ли отиват, когато излязат и оставят тялото зад тях?

Чикаго: невидима йерархия от олющени жабари, миризма на атрофирали гангстери, земен дух те сграбчва в Халстед, Цицеро, „Линкълн Парк“, просяк на мечти, миналото завладява настоящето, гранясалата магия на монетните автомати и крайпътните ресторантчета.

Във Вътрешността: обширни подразделения, телевизионни антени в безсмисленото небе. В животонепроницаеми къщи те се носят над младите и попиват по малко от това, което са затворили. Само младите внасят по нещо вътре, пък и те не остават дълго млади. (През решетките на източен Сейнт Луис минава мъртвата граница, мъртвите дни на реката.) Илиноис и Мисури, миазма от строящи могили народи, унизителен култ към Източника на Храна, жестоки и грозни празненства, безнадеждния ужас от Бога Стоножка се простира от Мондвил до лунните пустини на крайбрежно Перу.

Америка не е млада земя: тя е стара и мръсна и зла още отпреди заселниците, още преди индианците. Злото е там и чака.

И винаги ченгета: лъскави, обучени в колеж, щатски ченгета, опитно, учтиво дърдорене, електронни очи преценяват колата ти, багажа, дрехите и лицето. Ръмжащи копои от мегалополисите, провинциални шерифи с мек говор, в чиито очи с цвят на избеляла сива памучна риза се крие нещо черно и заплашително…

И винаги автомобилни неприятности: в Сейнт Луис шитнахме Стъдибейкъра, модел 1942 (имаше вграден технически дефект, също като Селянина), за една стара лимузина Пакард, която прегря и едва стигнахме Канзас Сити, купихме Форд, който се оказа, че харчи безобразно, трампихме го за джип, който явно много сме го юркали (не са добри за каране по магистрала) и нещо вътре му изгорихме, с трясък и бумтене се върнахме при стария Форд, осем цилиндров, с V-образен двигател. Ако искаш да стигнеш някъде, това е най-добрата машина, пък нека да гори много.

Атмосферата на Съединените щати ни обгръща, както никоя друга атмосфера по света, по-лоша от тази на Андите, високопланински градчета, леден вятър духа от планините, излезли като от пощенска картичка, усещаш редкия въздух в гърлото си, подобен на смърт, речните градчета на Еквадор, малария, сива като дрога под черен Стетсън, зареждащи се откъм дулото пушки, лешояди кълват из калните улици — и това, което те поразява, когато слезеш от ферибота в Малмьо (на ферибота къркането не се облага с мито) — Швеция ти измъква всичкия евтин, безмитен алкохол и след това напълно те скапва: очи, опитващи се да не гледат към гробището в центъра на града (изглежда всички градове в Швеция са построени около гробище), следобеда няма какво да правиш, няма бар, нито кино, изпуших последната си плочка хашиш от Танжер и си казах:

— Това е, да се качвам обратно на ферибота.

Но никъде няма атмосфера като в Съединените щати. Не можеш да я видиш, не знаеш откъде идва. Да вземем един от тези коктейлбарове в края на някоя пряка — всеки ред къщи си има собствен бар, аптека, магазин и магазин за алкохол. Тръгваш по пряката и те удря. Но откъде идва?

Не е от бармана, не е от клиентите, не е и от бледокремавите пластмасови възглавнички на столчетата на бара, нито от смътната неонова светлина. Не е дори и от телевизията.

И ние искаме още и още от тази атмосфера, както е с кокаина, винаги се опитваш да отложиш срутването на кокависините. А дрогата свършваше. И така, ние сме в един град без хероин и гълтаме сироп за кашлица. Повръщаме сиропа и продължаваме да караме, напред и напред, пролетен вятър свири през таратайката, която заобикаля треперещите, болни, потни тела и студът, студът, който винаги те спохожда, когато свърши дрогата… Напред през обеления пейзаж, на пътя мъртви броненосци, над блатото се носят лешояди, кипарисови пънове. Мотели с хераклитови стени, газов бойлер, тънки розови одеяла.

Пътуващ бивш пандизчия и циркаджия, хипохондрици, изгорили докторите в Тексас…

А никой, който е с всичкия си, няма да отиде при доктор в Луизиана. Щатски Дрога Закон.

Най-накрая стигнахме в Хюстън, където познавам един аптекар. Не съм идвал тук от пет години, но той вдига глава и един бърз поглед му е достатъчен, за да ме познае, просто кимва и казва:

— Почакай ме там на бара…

Аз сядам, изпивам чаша кафе и след малко той идва, сяда до мен и казва:

— Какво искаш?

— Четвъртинка ПГ^[3] и сто немби^[4].

— Ела след половин час — той кима.

Когато се връщам, той ми подава един пакет и казва:

— Петнайсе долара… Внимавай.

Да ядеш ПГ е страшен масраф, трябва да изгориш първо алкохола, после да замразиш камфора и да извадиш кафявата течност с капкомер — непременно трябва да го изядеш вена, защото иначе получаваш абсцес, а обикновено свършваш с абсцес при всяко положение, независимо къде го инжектираш. Най-добре си е да го пиеш с немби… И така, ние го изливаме в една бутилка от перно и се запътваме към Ню Орлианс, покрай дъгоцветни езера и оранжеви газови пламъци и блата и купища боклук, алигатори, пълзящи сред счупени бутилки и тенекиени кутии, неоновите арабески на хотелите, безделничещи сводници кряскат мръсотии на минаващите коли от островчета боклук…

Ню Орлианс е мъртъв музей. Наобикаляме Борсата, като вдишваме ПГ и намираме веднага Човека. Мястото е малко и полицаите знаят кой продава, така че той си вика к’во значение има и продава на кой да е. Запасяваме се с хероин и обратно към Мексико.

Назад през Лейк Чарлс и земята на мъртвите монетни автомати, южния край на Тексас, шерифи, убийци на негри, ни оглеждат от главата до петите и проверяват документите на колата. Нещо ти пада от сърцето, като пресечеш границата с Мексико и изведнъж пейзажът те удря — между него и теб няма нищо — пустиня, планини лешояди; малки въртящи се частици, а другите така близо, че чуваш как крилата разцепват въздуха (сух, хриплив звук), и когато забележат нещо, те се изливат от синьото небе, това разбиващо гадно синьо небе на Мексико, надолу в черна фуния… Карахме цяла нощ, сутринта пристигнахме в топло мъгливо място, лаещи кучета и шум от течаща вода.

— Томас и Чарли — казах аз.

— Какво?

— Това е името на този град. На морското равнище. Оттук направо започваме да се изкачваме — три хиляди метра — уцелих се и заспах на задната седалка. Тя беше добър шофьор. Достатъчно е някой да хване кормилото и ти става ясно.

Мексико Сити, където седи Лупита като ацтекска богиня на Земята, неохотно даваща малките хартиени пакетчета с гадни херолайна.

— Продаването създава по-голяма зависимост от употребата — казва Лупита. Пласьорите, които не употребяват, имат зависимост от съприкосновението с другите. Агентите също я получават. Вземи Бредли Купувача. Най-добрият наркоагент в занаята. Всеки би го помислил за наркоман. Имам предвид, че той може да отиде направо при пласьора и просто да го пипне. Толкова е анонимен, сив и призрачен, че пласьорът след това не го помни. И така ги оправя един след друг…

Купувачът прилича все повече и повече на дрога. Не може да пие. Не може да го дига! Зъбите му падат. (Както бременните жени губят зъбите си, хранейки непознат, така дрогите губят жълтите си кътници, хранейки абстиненцията.) Непрекъснато смуче захарна пръчка. Бейби Рут го кефят особено силно.

— Направо е отвратително да гледаш как гадно Купувача смуче тия захарни пръчки — казва едно ченге.

Купувача придобива злокобен зелено-сив цвят. Факт е, че тялото му си произвежда собствена дрога или неин еквивалент. Купувача има здрави връзки. Вътрешен Човек, можеш да кажеш. Или той така си мисли.

— Ще се затворя в стаята си — казва той. — Ебал съм ги всичките. Тъпанари и от двете страни. Аз съм единственият завършен човек в занаята.

Но го обзема копнеж като силен черен вятър през кокалите. И Купувача залавя един млад наркоман и му дава наркотици да го направи.

— Уф… добре — казва момчето. — Какво искаш от мен да направя?

— Искам просто да се отъркам о теб и да се надрусам.

— Пфу… Добре, хубаво… Но защо не го направиш физически като хората?

По-късно момчето седи в едно кафене заедно с двама колеги и топят кейка си.

— Най-гнусното нещо, което някога съм преживявал — казва той. — Някак си той стана мек и блудкав като желе и ме обгърна. И после целият се навлажни като със зелена слуз. Предполагам, че е достигнал до някакъв страшен оргазъм… Аз почти истерясах от това зеленото по мене, а той вонеше като стар изгнил пъпеш.

— Все пак е лесна печалба.

Момчето въздъхна примирено.

— Да. Предполагам, човек може да свикне с всичко. Имам среща утре пак с него.

Нуждата на Купувача става по-остра. На всеки половин час трябва да презарежда. Понякога кръстосва предградията и подкупва ключаря на участъка да го пусне в килия с дроги. Стига до там, че никаква доза контакт не го друса. На този етап получава призовка от Областния инспектор:

— Бредли, твоето поведение е породило слухове — и се надявам заради теб, да не са нищо повече от слухове — това е толкова немислимо отвратително, че… имам предвид жената на Цезар… така че Отделът трябва да бъде извън всяко подозрение… със сигурност извън подозрения като тези, които ти очевидно си възбудил. Сваляш нивото на занаята. Готови сме да приемем незабавно оставката ти.

Купувачът се хвърля на земята и пълзи до ОИ.

— Не, Шефе, Човече, не… Отделът е моят живот.

Той целува ръката на ОИ и пъха пръстите му в устата си (ОИ трябва да усети беззъбите му венци), хленчейки, че е загубил зъбите си „ф слубътъ“.

— Моля ви, шефе, ще ви бърша гъза, ще ви мия мръсните капути, ще ви лъскам обувките с мазнината от носа си…

— Наистина, това е напълно отблъскващо! Нямаш ли гордост! Трябва да ти кажа, че чувствам определено отвращение. Имам предвид, че има нещо, ааа, гнило в теб и миришеш на купчинка тор — той постави парфюмирана кърпичка пред лицето си. — Трябва да те помоля незабавно да напуснеш този кабинет.

— Ще направя всичко, шефе, всичко — съсипаното му зелено лице се разцепва в ужасяваща усмивка. — Аз съм още млад, шефе, и съм доста силен, когато ми кипне кръвта.

ОИ сочи към вратата с отпаднала ръка, повдига му се и плътно притиска кърпата към устата си. Купувачът стои прав и замечтано гледа към ОИ. Тялото му започва да капе като върбовата клонка на търсач на вода. Потича напред…

— Не! Не! — крещи О.И.

— Шлуп… шлуп, шлуп — след един час намерили Купувача в еуфория на стола на ОИ. ОИ бил безследно изчезнал.

Съдията:

— Всичко показва, че вие по някакъв немислим начин… хъм… сте асимилирали Областния инспектор. За нещастие няма никакви доказателства. Бих препоръчал да бъдете затворен, или по-скоро сипан в някоя институция, но аз не знам нито едно място, подходящо за човек от вашата класа. С неохота трябва да се разпоредя за вашето освобождаване.

— Този трябва да стои в аквариум — казва арестувалият го служител.

Купувача сипе ужас сред хората в занаята. Дрогите и агентите изчезват. Като прилеп вампир той пръска ефлувиум, усойна зелена мъгла, която анестезира жертвите му и ги прави напълно беззащитни в обгръщащото му присъствие. След успешен улов той се скрива в дупката си за няколко дни като натъпкана боа удушвач. Накрая го хващат, докато храносмила Комисаря по наркотиците и го унищожават с огнепръскачка — предварителното производство постановило, че средствата са били оправдани, тъй като Купувача бил загубил принадлежността си към човечеството и бил, следователно, същество без вид и заплаха за наркозанаята на всички нива.

В Мексико номерът е да намериш местна дрога с държавна рецепта, която ти осигурява определено количество всеки месец. Нашият Човек беше Стария Айк, който бе прекарал по-голямата част от живота си в Щатите.

— Пътувах с Айрин Кели, а тя беше страшна жена. В Бът, щата Монтана, я хваща кокаиновият страх и тя хуква из хотела, като крещи, че я преследват китайски ченгета със сатъри за месо. Познавах онзи полицай в Чикаго, смъркаше кока и обикновено идваше във форма на кристали, сини кристали. Полудява един ден и започва да крещи, че Федералните служби го преследват, изтичва по тази уличка и си напъхва главата в кофата за боклук. Аз му казах: „Какво мислиш, че правиш?“, а той казва: „Разкарай се или ще те застрелям. Добре съм се скрил.“

Този път ще сме на кокаин. Бързо го изяж, синко. Може да го усетиш как влиза, чист и студен в носа и гърлото и после поток от съвършено удоволствие нахлува в мозъка и включва кокавръзките. Бели експлозии разбиват главата ти. След десет минути искаш още… ще пресечеш целия град за още. Но ако не можеш да се вредиш за кока, ядеш, спиш и забравяш.

Това е копнеж само на мозъка, нужда без чувства и без тяло, призрачна нужда, гранясала ектоплазма, изхвърлена от стара дрога, кашлящ и плюещ в абстинентната сутрин.

Една сутрин се събуждаш и взимаш коктейл хероин-кокаин, под кожата си усещаш буболечки. 1890 ченгета с черни мустаци блокират вратите и се надвесват през прозорците, ръмжат и под разтворените им устни се показват сини и силно релефни значки. Дроги маршируват през стаята, пеейки Мюсюлманска Погребална Песен, носят тялото на Бил Гейнс, стигмите от убожданията горят с нежен син пламък. Целеустремени шизофренични детективи душат подлогата ти.

Това са кокаиновите ужаси… Седни, облегни се, успокой се и яж много Прост Обикновен Морков.

Денят на мъртвите: полудях от глад и изядох захарния череп на моя малък Уили. Той се разплака и трябваше да изляза за друг. Минах покрай бара за коктейли, където пръснаха главата на Джей Лей, събирача на облози.

 

 

В Куернавака, или май беше в Такско?, Джейн среща сводник тромбонист и изчезва в облак опиумен пушек. Сводникът е един от онези дърдорещи и умуващи артисти — по такъв начин омърсяваше нежния пол, като караше своите пички да поглъщат всички тия лайна. Той непрекъснато разширяваше своите теории… изпитва някое от момичетата и го заплашва, че ще го зареже, ако тя не е запомнила всеки нюанс от последната му унищожителна атака срещу логиката и човешкия образ.

— И така, маце. Аз съм дал достатъчно. Но ако ти не искаш да го приемеш, аз просто нищо не мога да направя.

Пушенето на опиум за него беше ритуал и беше много пуритански настроен към дрогата, подобно на много пушачи. Твърдеше, че опиумът го пренасял в свръхсини гравитационни полета. Имаше мнение по всеки въпрос: какво бельо е здравословно, кога да се пие вода, как да си бършеш гъза. Лицето му бе лъскаво и червено, носът — огромен, широк и гладък, малките му червени очи светваха, щом погледнеше към някоя жена, и угасваха, щом погледнеше към нещо друго. Рамената му бяха много широки и загатваха изроденост. Държеше се така, все едно не съществуваха други мъже, предаваше заповедите си до мъжката част на персонала относно ресторанта и магазина чрез дамско посредничество. И никой Мъж никога не бе влизал в тайното му, пусто място.

Той оставя дрогата и носи опиум. Аз си дръпвам три пъти, Джейн го погледна и плътта й кристализира. Аз скочих и изкрещях:

— Страх ме е! — и избягах от къщата. Изпих една бира в едно ресторантче — мозаичен бар, резултати от конни надбягвания и плакати с тореадори — и чаках да дойде автобусът за града.

Една година по-късно в Танжер чух, че била умряла.