Уилям Бъроуз
Голият обяд (17)

Прегледът

Карл Петерсън намери в пощенската си кутия картичка, която го известяваше, че трябва да се яви в десет часа на среща с доктор Бенуей в Министерството на Менталната хигиена и профилактика…

— Какво, по дяволите, искат от мен? — помисли си той ядосано… — Най-вероятно е грешка… — но той знаеше, че те не правят грешки… Със сигурност никога не грешаха самоличността на гражданите…

Трудно би хрумнало на Карл да не се яви на срещата, макар че неявяването не влечеше след себе си наказание… Свободната република беше държава на благоденствието. Ако някой поданик искаше нещо — от каруца костно брашно до сексуален партньор, — веднага се намираше служба, която да му предложи ефективна помощ. Заплахата, спотаена в тази всеобгръщаща грижовност, задушаваше идеята за бунт…

Карл мина през площада на Градския съвет… Метални голи скулптури, високи двадесет метра, с медни гениталии се сапунисваха под искрящи душове… Куполът на Градския съвет, от стъкло и мед, се врязваше в небето.

Карл се обърна и се загледа към американски турист, хомосексуалист, който наведе очи и зарови в пакет цигари…

Карл влезе в стоманено-емайловия лабиринт на Министерството, приближи информацията… и даде картичката.

— Пети етаж… Стая двадесет и шест…

В стая двадесет и шест една сестра го огледа със студените си подводни очи.

— Доктор Бенуей ви очаква — каза тя и се усмихна. — Влезте направо.

— Като че ли си няма друга работа освен да ме чака — помисли си Карл…

Кабинетът беше съвършено тих и изпълнен с млечна светлина. Докторът стисна ръката на Карл, като не отделяше очи от гръдния кош на младия човек…

— Виждал съм този човек преди — помисли си Карл… — Но къде?

Седна и кръстоса крака. Погледът му попадна на пепелника на бюрото и той запали цигара… Обърна питащите си очи към доктора, в тях имаше повече от сянка на нахалство.

Докторът изглеждаше смутен… Той се суетеше и покашляше… и се пипкаше с някакви книжа…

— Ъкъ — каза той най-накрая. — Ако се не лъжа, вашето име е Карл Петерсън — очилата му се смъкнаха на носа — пародия на академични маневри… Карл кимна… Докторът не погледна към него, но явно бе отбелязал утвърдителния знак… Той бутна нагоре очилата си с един пръст и отвори папка върху бялото емайлирано бюро.

— Мммммммм, дааа. Карл Петерсън — той галещо повтори името, издаде напред устни и закима. Рязко проговори отново. — Знаете, разбира се, че се опитваме. Ние всички се опитваме. Понякога, разбира се, не успяваме — гласът му затихна, слаб и тънък. Той сложи ръка на челото си. — За да пригодим държавата — която е просто средство — към нуждите на всеки отделен индивид — гласът му така неочаквано прогърмя, дълбок и силен, че Карл се сепна. — Според нас това е единствената функция на държавата. Нашите познания… непълни, разбира се — той направи лек пренебрежителен жест… — Например… Например… да разгледаме въпроса за сексуалните отклонения — докторът се заклати на стола си. Карл внезапно се почувства неловко.

— Ние считаме това за нещастие… за болест… определено не нещо, което трябва да бъде забранено или… ъъ… санкционирано повече от… да кажем туберкулозата… Да — повтори той твърдо, като че ли Карл бе изразил несъгласие… — Туберкулозата. От друга страна, безспорно е, че всяка болест налага известни, да кажем, задължения, известни необходими мерки от профилактичен характер, които властите, загрижени за общественото здраве, трябва да вземат естествено, ненужно е да казвам, като се стараят това в минимална степен да затормози нещастния индивид, който е, без за това да има каквато и да е вина… ъъ заразен… Тоест, разбира се, минимални неудобства, съответстващи на адекватната защита на другите граждани, недокоснати от заразата… Така че ние не смятаме задължителната ваксинация против едра шарка за неразумна мярка… Нито пък поставянето в изолация при някои инфекциозни болести… Сигурен съм, че ще се съгласите, че гражданите, заразени от… ъъ… това, което французите наричат „Les Maladies galantes“^[1], хе, хе, хе, трябва да бъдат принуждавани да се подложат на лечение, ако не сторят това доброволно — докторът продължи да се киска и клати на стола като механична играчка… Карл осъзна, че от него се очаква да каже нещо.

— Това изглежда напълно разумно — каза той. Докторът престана да се киска. Внезапно замръзна.

— Та да се върнем на този въпрос… ъъ… за сексуалните отклонения. Откровено, ние не разбираме — най-малкото ненапълно — защо някои мъже и жени предпочитат… ъъъ… сексуалната компания на собствения си пол. Ние знаем, че това явление е… ъъ… много разпространено и при определени обстоятелства от компетенцията на това министерство.

За първи път очите на доктора погледнаха Карл. Очи без следа от топлина и омраза или каквото и да е чувство, което Карл някога бе изпитвал или наблюдавал у друг, същевременно студени и напрегнати, хищни и безучастни. Карл внезапно се почувства уловен в капан сред тази тиха стая като подводна пещера, откъснат от източниците на топлина и сигурност. Представата му за собствената му личност, която седеше там, спокойна и нащрек и с леко маниерно презрение, започна да се разсейва, като че ли животът се изпаряваше от него, за да се смеси с млечносивата атмосфера на стаята.

— Лечението на тези заболявания на настоящия етап е хъм, симптоматично — докторът внезапно се облегна назад и избухна в метален смях. Карл го гледаше ужасен.

— Този човек е луд — помисли си той. Лицето на доктора стана безизразно като на комарджия. Карл усети странно свиване в стомаха си като от рязко спрял асансьор.

Докторът разглеждаше папката пред себе си. Когато проговори, тонът му бе снизходително весел:

— Не гледай така уплашено, млади момко. Просто професионална шега. Да кажеш, че лечението е симптоматично значи, че лечение няма освен да направиш всичко възможно пациентът да се чувства колкото се може по-добре. И точно това се опитваме да правим в тези случаи — Карл отново усети въздействието на този леден интерес върху лицето си.

— Това е, да кажем, вдъхването на увереност, когато това е необходимо… и, разбира се, разтоварване с други подходящи индивиди с подобни склонности. Не се практикува изолация… състоянието не е по-заразно от рака. Ракът, моята първа любов — гласът на доктора затихна. Изглеждаше, като че ли той е излязъл през невидима врата и е оставил празното си тяло да седи зад бюрото.

Изведнъж острият му глас наруши тишината.

— Ти вероятно се чудиш защо изобщо се занимаваме с това? — на устните му проблесна усмивка, ярка и студена като сняг на слънчева светлина.

Карл вдигна рамене:

— Това не е моя работа… Това, което се чудя, е защо ме повикахте да дойда тук и защо ми разказвате всички тези…

— Глупости?

Карл с досада осъзна, че се изчервява.

Докторът се облегна назад и събра върховете на пръстите си.

— Младите — каза той всепрощаващо — винаги бързат. Някой ден ти може би ще разбереш смисъла на търпението. Не, Карл… Нали мога да те наричам Карл? Аз не избягвам твоя въпрос. При подозрителни случаи на туберкулоза ние — това е компетентното министерство — може да кажем, дори да помолим, някой да се яви на флуороскопия. Такава е практиката, нали разбираш. В повечето случаи резултатът от изследванията е отрицателен. Така, ти бе помолен да се явиш тук за, как да кажа, психическа флуороскопия. Мога да добавя, че след като поговорих с теб, съм относително сигурен, че резултатът ще бъде, що се отнася до практическите цели, отрицателен…

— Но всичко това е нелепо. Аз винаги съм се интересувал само от жени. Имам сериозно гадже и мислим да се венчаем.

— Да, Карл, знам. И именно затова си тук. Кръвна проба преди сватбата, това разумно ли е или не?

— Моля ви, докторе! Говорете направо.

Докторът като че ли не чу. Той стана от стола си и започна да се разхожда зад Карл, гласът му бе провлачен и пресеклив като музика, носеща се из ветровита улица.

— Мога да ти кажа строго конфиденциално, че има сигурно доказателство за значението на наследствения фактор. Общественият натиск. Много хомосексуалисти, латентни или открити, за нещастие се женят. Такива бракове често свършват с… Факторът на инфантилната среда — гласът на доктора се носеше и носеше. Той говореше за шизофрения, рак, наследствено увреждане на хипоталамуса.

Карл задряма. Отваряше зелена врата. Ужасна миризма нахлу в дробовете му и той се стресна. Гласът на доктора бе странно равен и безжизнен, шепнещ глас на дрога:

— Тестът за спермената флокулация на Клайберг-Станислуски… инструмент за диагноза… показателен поне в отрицателен смисъл. В някои случаи полезен — взет като част от цялостната картина… Може би при обстоятелствата — гласът на доктора се издигна до психо крясък. — Сестрата ще ти вземе… ъъ… пробата.

— Оттук, моля — сестрата отвори врата към голо помещение с бели стени. Тя му подаде съдинка.

— В това моля. Извикайте, когато сте готов.

На стъклената лавица имаше туба вазелин. Карл се почувства засрамен, като че ли собствената му майка му бе подала носна кърпичка. С избродиран някакъв шеговит надпис: „Ако бях путка, можехме да отворим магазин за платове.“

Без да обръща внимание на тубата с вазелин, той еякулира в съдчето, безчувствено и брутално наеба сестрата, като я опря на стъклената стена.

— Стара стъклена путка — подигра се той и видя путка, пълна с разноцветни стъкла под северното сияние.

Той си изми пениса и си закопча панталона.

Нещо наблюдаваше всяка негова мисъл и движение с ледена подигравателна омраза, промяната на вкусовете му, контракциите на ректума. Беше в стая, изпълнена със зелена светлина. Имаше дървено двойно легло и черен гардероб с голямо огледало. Карл не можеше да види лицето си. Някой седеше на черен хотелски стол. Той носеше колосана риза с жабо и мръсна хартиена връзка. Лицето — подпухнало, без-череп, очите — тлееща гной.

— Какво има? — каза безразлично сестрата. Тя му подаваше чаша вода. Наблюдава го как пие с високомерно презрение. Тя се обърна и взе сандъчето с видимо отвращение.

Сестрата се обърна към него:

— За нещо специално ли чакате? — остро изстреля тя. На Карл никога не му бяха говорили така през съзнателния му живот.

— Не, защо?

— Можете да си вървите — тя се обърна. Избърса малко сперма от ръката си, като възкликна с отвращение. Карл пресече стаята и застана на вратата.

— Трябва ли да идвам пак?

Тя го погледна неодобрително и учудено.

— Ще бъдете уведомен, разбира се — тя стоеше на прага на стаичката и го наблюдаваше как пресича кабинета и отваря вратата. Той се извърна и се опита да махне весело. Сестрата не помръдна, нито промени изражението си. Като слизаше надолу по стълбите, разкривената насилена усмивка пламна със срам на лицето му. Турист, хомосексуалист, вдигна вежди разбиращо:

— Някакви проблеми?

Карл хукна, влезе в един парк и седна на една празна пейка до един фавън с цимбали.

— Изплачи си мъката, пиленце. Ще се почувстваш по-добре — туристът се бе надвесил над него, фотоапаратът му се люлееше пред лицето на Карл като огромна висяща цица.

— Еби си майката!

Карл видя нещо гадно и отвратително да просветва в абортираните кафяви животински очи на педала.

— О, на твое място не бих се държал така, пиленце. И ти си го закъсал. Видях те да излизаш от института.

— Какво искаш да кажеш? — запита Карл.

— О, нищо. Абсолютно нищо.

 

 

— И така, Карл — докторът се усмихна, като не преместваше очи от устата на Карл. — Имам някои добри новини за теб — той вдигна от бюрото листче синя хартия и изигра сложна пантомима с цел да фокусира очите си върху него. — Твоят… ъъ… тест… тестът за спермената флокулация на Робинзон-Клайберг…

— Но аз мислех, че беше Бломберг-Станлуски.

— О, не, миличък… — докторът се изкиска. — Много бързаш, млади човече. Сигурно не си ме разбрал правилно. Тестът на Бломберг-Станлуски, амииии това е съвсем различен вид тест. Искрено се надявам… да не е необходим… — той отново се закиска. — Но както бях започнал да казвам преди да бъда така очарователно прекъснат… от моя… хъм… учен млад колега. Твоят КС изглежда, че е… — той отдалечи листчето на една ръка разстояние — … напълно… ъъъ… отрицателен. Така че може би повече няма да те безпокоим. И така… — той внимателно подвърза листчето в папката. Започна да я прелиства. Накрая спря, намръщи се и издаде напред устни. Затвори папката, постави дланта си върху нея и се наведе напред.

— Карл, когато отбиваше военната си служба… Сигурно е имало… всъщност през дълги периоди си бил лишен от… ъъъ… утешенията и… ъъъ… удобствата, които предлага нежния пол. През тези, без съмнение трудни и мъчителни времена ти вероятно си имал снимка на голо момиче??? Или по-вероятно харем от снимки на голи момичета??? Хи хи-хи…

Карл погледна доктора с нескрито отвращение.

— Разбира се — каза той. — Всички имаха.

— А сега, Карл, бих желал да ти покажа няколко такива момичета — той измъкна плик от едно чекмедже. — И ще те помоля да си избереш тази, която най-много би искал да хи, хи, хи… — той внезапно се наведе напред и разтвори фотографиите като карти пред лицето на Карл. — Избери си момиче. Което и да е!

Карл се протегна с вдървени пръсти и докосна една от снимките. Докторът я прибра отново в тестето, разбърка го, цепи и го сложи върху папката на Карл. Разстла снимките пред Карл.

— Тук ли е?

Карл поклати глава.

— Разбира се, че не. Тя е тук, където й е мястото. Мястото на жената какво??? — той отвори папката и извади снимката на момичето, прикачено за един лист от теста на Роршах.

— Това тя ли е?

Карл кимна.

— Имаш вкус, мойто момче. Мога да ти кажа под секрет, че някои от тези момичета… — с комарджийски пръсти той размества картите — … всъщност са момчета. Травестити??? — веждите му помръдват нагоре-надолу с невероятна скорост. Карл не бе сигурен дали е видял нещо необичайно. Лицето на доктора срещу него беше напълно неподвижно и безизразно. Карл отново усети вълната пред гениталиите и стомаха като при рязко спрял асансьор.

— Да, Карл, засега ти блестящо се справяш с малките трудности… Предполагам, ти мислиш, че всичко това е доста глупаво???…

— Ами, честно казано… Да…

— Искрен си, Карл… Това е добре… А сега… Карл… — той провлачи името, галейки го с език, като сладък мазен полицай, който ей сега ще ти предложи цигара „Голд Коуст“ — (някак им отива на ченгетата да пушат „Голд Коуст“) и ще започне играта…

Мазното ченге прави танцова стъпка.

— Защо не направиш предложение на Човека — той посочва с глава към своето сияйно суперего, към което винаги се обръща в трето лице като „Човека“ или „Лейтенанта“.

— Така е с Лейтенанта, играеш честно с него и той ще играе честно с теб… Ние не искаме да те тормозим… Ако можеш някак си да ни помогнеш — думите му излизат в отчайващата пустош на кафенета, улични ъгли и закусвални. Дроги, дъвчещи кейк, обръщат глави настрани.

— Педалът греши.

Педалът се пльосва на един хотелски стол, натъпкан с успокоителни хапчета, езикът му виси навън.

Той става и се обесва, без да промени изражението си, без да си прибере езика.

Полицаят потропва с пръсти по една папка.

— Познаваш ли Марти Стил? — потропване.

— Да.

— Можеш ли да купиш от него? — троп-троп-троп?

— Той е подозрителен.

— Не можеш да купиш — троп-троп. — Купил си си от него миналата седмица, нали? — троп??

— Да.

— Значи можеш да купиш и тази седмица — троп… троп… троп… — Можеш да купиш от него и днес — потропването спира.

— Не, не. Не това!!!

— Виж какво сега, ще сътрудничиш ли? — три злобни потропвания — или… или искаш шефа да те наебе??? — той повдига сключените си вежди.

— И така, Карл, ти ще бъдеш така добър да ми кажеш колко пъти и при какви обстоятелства си се отдавал на хомосексуални полови сношения? — гласът му се отдалечава. — Ако ти никога не си правил това, ще съм склонен да мисля, че ти си един нетипичен млад човек — докторът вдига предупредително пръст. — При всички случаи… — той тупва папката и му хвърля зловещ подигравателен поглед. Карл забелязва, че папката е дебела петнадесет сантиметра. Всъщност, невероятно бе набъбнала, откакто влезе в стаята.

— Ами, когато бях в казармата… Тези педерасти все ми предлагаха и понякога… когато бях на нула…

— Разбира се, Карл — докторът изрева сърдечно. — На твое място аз бих направил същото, не се притеснявам да ти го кажа хи, хи, хи… Ами, предполагам, можем да отминем като несъществени тези напълно разбираеми отделни случаи за попълване на… ъъ… бюджета. А, Карл, може би е имало — единият му пръст тупна на папката, която изпусна миризма на плесенясал бандаж и хлор — случаи, когато икономическият фактор не е имал значение?

Зелено сияние избухна в мозъка на Карл. Той видя слабото кафяво тяло на Ханс, което се притиска към него, усети учестения му дъх върху рамото си. Сиянието загасна. Някакво огромно насекомо се гърчеше в ръката му.

Цялото му същество се дръпна, електрически спазъм на отвращение.

Карл се изправи на крака, като трепереше от ярост.

— Какво пишете там? — запита строго той.

— Често ли задрямваш така??? По средата на разговор?…

— Аз не спях.

— Така ли?

— Просто всичко това е нереално… Аз си тръгвам. Не ме интересува. Не можете да ме задържите насила.

Той вървеше към вратата. Вървеше от доста време. Краката му започнаха да се вдървяват. Вратата като че ли се отдалечаваше.

— Къде ще отидеш, Карл? — гласът на доктора стигна до него от огромно разстояние.

— Навън… Далеч… През вратата…

— Зелената Врата ли, Карл?

Гласът на доктора бе едва доловим. Цялата стая експлодира в пространството.