Уилям Бъроуз
Голият обяд (13)

Обикновени мъже и жени

Обяд на Партията на националистите на балкона, гледащ към Пазара. Пури, скоч, възпитани оригни… Партийният водач крачи с хаванска пура в уста и пие скоч, облечен в джелаба. Носи скъпи английски обувки, ярки чорапи, жартиери, мускулести, космати крака — цялото излъчване на преуспял, влиятелен гангстер.

ПВ (драматично сочи): Гледайте! Какво виждате?

ЛЕЙТЕНАНТ: — Хъм? Виждам Пазара.

ПВ: Не, не е така. Ти виждаш мъже и жени. Обикновени мъже и жени, които вършат обикновените си ежедневни задължения. Живеят своя обикновен живот. Това е, което ни трябва…

Момче от улицата се прехвърля през парапета на балкона.

ЛЕЙТЕНАНТ: Не, не. Не ни трябват стари капути, махай се.

ПВ: Чакай!… Ела, моето момче. Седни… Искаш ли пура?… Нещо за пиене?

Той обикаля момчето като възбуден котарак.

— Какво мислиш за французите?

— Ъ?

— Французите. Мръсните колониалисти, които смучат живите ти кръвни телца.

— Виж кво, господине. Давам да ми смучат кръвните телца срещу двеста франка. Не съм си понижавал тарифата от годината на чумата, когато всички туристи измряха, дори и скандинавците.

ПВ: Виждате ли? Това е истинско неподправено момче от улицата.

— Сигурен ли си, че ще можеш да ги привлечеш, шефе?

— Ч.И. никога не пропуска.

ПВ: Виж сега, дете, да го кажем така: французите са те лишили от наследствените ти права.

— Искаш да кажеш като взаимноспомагателно дружество?… Те са хванали онзи беззъб египетски евнух да върши работата. Мислят си, че той предизвиква по-малко антагонизъм, нали схващаш, винаги си сваля гащите да ти покаже състоянието си. „Аз съм само един беден стар евнух, който се опитва да запази интереса към себе си. Госпожо, ще ми се да ви дам удължение на кредита за този изкуствен бъбрек, просто трябва да си върша работата… Изключете я, момчета.“ Той си показва венците и немощно ръмжи… „Има защо да ми викат Нели Възвръщана“.

— Така те изключиха собствената ми майка, святата стара парантия, и тя се изду и стана черна и цялата махала се разсмърдя на пикня и съседите отидоха да пискат в Здравеопазването, а баща ми вика: „Такава била волята на Аллах. Няма повече да пикае парите ми в канала.“

— Болните хора вече ме отвращават. Когато някой гражданин започне да ми разправя за рака на простата си или че му избива гной от септума, аз му казвам: „Мислиш, че ми е инарестно да слушам за отвратителното ти старческо здраве? Изобщо не ми е инарестно.“

ПВ: Добре, де. Стига толкова… Мразиш французите, нали?

— Господине, аз мразя всички. Доктор Бенуей казва, че било в метаболизма, такава ми била кръвта… При арабите и американците било най-силно… Доктор Бенуей е забъркал този серум.

ПВ: Доктор Бенуей е внедрен западен агент.

Л1: Луд френски евреин…

Л2: Черногъз шопар комунист евреин негър.

ПВ: Млъкни, глупако!

Л2: Съжалявам, шефе. Току-що излизам от лекция по интоксикация.

ПВ: Не се занимавайте с Бенуей. (Настрани: Чудя се, дали това ще се размине. Никога не знаеш колко са примитивни…) Всъщност, но това между нас да си остане, той е черен магьосник.

Л1: Той притежава този местен Джин.

— Уф… Е, хайде, имам среща с един американски клиент от висока класа. Истински тежкар.

ПВ: Не знаеш ли, че е срамота да си продаваш задника на чужди курове, неверници?

— Зависи от гледната точка, забавлявайте се.

ПВ: Ти също — момчето излиза. — Безнадеждни са. Казвам ти — безнадеждни.

Л1: Каква е тая работа със серума?

— ПВ: Не знам, но звучи зловещо. По-добре да пуснем телепатичен издирвач по Бенуей. На този човек не трябва да му се има доверие. На всичко е способен… Може да превърне масово клане в сексуална оргия…

— Или в шега.

— Точно така. Човек на изкуството… Никакви принципи…

АМЕРИКАНСКА ДОМАКИНЯ (отваря кутия „Лукс“): Защо си няма електрическо око и щом ме види да се отваря и да се подава на Автомата Момче за всичко, който вече щеше да го е сложил във вода… Момчето за Всичко е извън контрол от четвъртък, когато се опита да ме прегърне, а аз това хич не съм му го сложила в програмата… А Боклукоизхвърляча се опитва да ме захапе и гадния стар Миксер се опитва да се напъха под роклята ми… Ужасно настинах и всичките ми вътрешности са се запекли… Ще го сложа в програмата на Момчето за всичко, щеше вече да ми е дал разхлабително.

ТЪРГОВСКИ ПЪТНИК (той е нещо средно между агресивен Латах и скромен Пращач): Спомнете си, че аз пътувам с Кей И, човека с най-горещите идеи в тази индустрия.

— Помисли си! — излайва той. — Сметаноотделител в собствената ви къща!

— Кей И, свят ми се завива като си помисля.

— След пет, може би десет, да, възможно е и след двайсет години… Но идва.

— Ще чакам, Кей И… Независимо колко дълго, но ще чакам. Когато излязат първите бройки, аз ще бъда там.

— Кей И измисли Октоподния комплект за салони за масаж, бръснарници и турски бани, с който можеш да дадеш разхлабително, да направиш неморален масаж, да измиеш клиента с шампоан, докато му режеш ноктите и му махаш ергенските пъпки. И докторският Можещ комплект за много заети лекари, който ще ти извади апандисита, ще ти зашие хернията, ще ти извади мъдрец, ще ти премахне хемороидите и ще те обреже. Обаче Кей И е толкова страстен търговски пътник, че като му свършат Октоподните комплекти, той е принуден от обстоятелствата да продаде докторски Можещ комплект на бръснарница и някой гражданин се събужда с отрязани хемороиди…

— Господи, Омир, какви са тези пълзящи неща? Почти ме наебаха.

— Е нищо де, аз просто исках да ти дам нашето безплатно разхлабително гратис по случай Деня на благодарността. Кей И пак ми е продал не това, което исках…

ПЕДАЛ-ПРОСТИТУТКА: С какви момчета трябва да се занимавам в тоя занаят, Господи! Какви предложения получавам, няма да повярваш… Искат да се правя на латах, искат да се слеят с протоплазмата ми, искат да изсмучат жизнените ми сокове, искат да вземат миналото ми и да ми оставят стари спомени, които ме отвращават…

— Еба един гражданин и си мисля: „Най-накрая едно нормално момче.“ Обаче той стига до оргазъм и се превръща в някакъв ужасен рак… Викам му: „Джак, не мога да издържа такова нещо…“ Някои хора са пълни боклуци. Друг ужасен тип само си седи, телепатира и се празни в дрехите си. Толко гадно!

Тарикатчетата отстъпват в пълно объркване на ръба на съветската мрежа, където казаци бесят партизани на дивия писък на гайди и момчетата маршируват по Пето авеню, за да срещнат Джими Уоковър с ключовете за Царството, а те са без връвчица и свободно подрънкват в джоба…

Що си толкова блед и изпит, копеле? Миризма на мъртви пиявици в ръждясала консервена кутия, закачена за тази отворена рана, изсмучи тялото и кръвта и костите на Ииииисус, остави го парализиран от кръста надолу.

Отстъпи формите си, момче, на твоя сладък татко, който си взе изпита три години по-рано и знае всичко за шампионата по бейзбол.

 

 

Трафиканти на сланк влачат бременна крава. Фермерът заявява, че е couvade^[1], и се търкаля, пищейки из кравешкия тор. Ветеринарят се боричка със скелет на крава. Трафикантите започват да се стрелят с картечници, крият се из машините и силозите, плевните и яслите на огромен червен хамбар. Теленцето се ражда. Силите на смъртта се изпаряват в утрото. Момче от фермата коленичи почтително — гърлото му тупти на изгряващото слънце.

Дроги, седнали на стъпалата пред съда, чакат Човека. Селяни с червени вратове, черни стетсъни и избелели дънки връзват негърче за железния стълб на лампа и го запалват с бензин… Дрогите се скупчват наоколо и поемат дълбоко дима от плътта с болните си дробове… Това наистина ги облекчава…

ОБЛАСТНИЯТ ПИСАР: Седа си аз пред магазина на Джед в Путка Лиз, а хуят ми станал твърд и прав като щанга под дънките и пулсира на слънцето… И минава старият доктор Скрентън, страшно готин агент, няма по-готин човек от доктор Скрентън в тази долина. Той има смъкване на дупката на гъза и когато иска да го шибаш, ти дава гъза си на края на един метър черво… Ако иска, може да пусне червото от кабинета си до бирарията на Рой, а то ще се мърда натам-насам и ще си търси хуй, точно като сляп червей… Така старият доктор Скрентън вижда хуя ми и спира като ловджийско куче и ми вика: „Абе, Люк, мога оттук да ти премеря пулса.“

Броубек и Младия Сиуърд се сражават с кастрирани шопари сред хамбари, клетки и кучешки колибки… цвилещи коне оголват огромните си жълти зъби, крави мучат, кучета вият, съвокупляващи се котки пищят като бебета, стадо огромни шопари с настръхнала четина дюдюкат и свиркат. Броубек Несигурния е паднал на сабята на Младия Сиуърд и той притиска петсантиметровия разрез, откъдето излизат сини вътрешности. Младия Сиуърд отрязва кура на Броубек и го държи, пулсиращ, на мътния розов изгрев…

Броубек пищи… спирачки на метро плюят озон…

— Пазете се, хора. Пазете се.

— Казват, че някой го е бутнал.

— Щураше се наоколо, като че ли недовиждаше.

— Прекалено много дим в очите, предполагам.

Мери Лесбийската Гувернантка се е подхлъзнала на кървав тампон и е паднала на пода на бара… Сто и петдесет килограмов хомосексуалист я стъпква до смърт с патично цвилене…

Той пее със зловещ фалцет:

Той лозята тъпче, дет’ пазят гроздовете на гнева,

и меча си ужасен надига с на мълния рева.

Той измъква позлатена дървена сабя и я размахва във въздуха. Корсетът му отлита и просвирва през вратата.

Сабята на стария тореадор се удря в кокал и след това потъва в сърцето на Еспонтанео, забива в трибуната неговата неосъществена храброст.

 

 

— Така този елегантен педал идва в Ню Йорк от Путка Лиз, щата Тексас, най-лъскавият елегантен педал, който можеш да си представиш. Поемат го стари жени, от ония, дето си падат по млади педали, беззъби стари хищници, прекалено немощни и бавни, за да хванат друга плячка. Старата, изядена от молците тигрица абсолютно сигурно се превръща в педалоядка… И този гражданин, тъй като е изкусен педал, а и малко творец, започва да прави бижута за дрехи и комплекти. Всички богати пички във Великия Ню Йорк искат той да им направи бижутата, а той прави пари, скъп квартал, заведения, обаче няма време за секс и непрекъснато се тревожи за репутацията си… Започва да залага на конни състезания, Бог знае защо си мисли, че в комарджийството има нещо много мъжествено и смята, че това ще го издигне в обществото. Малко педали залагат на конни надбягвания, а тези, които залагат, губят повече от другите хора, бездарни комарджии са, упорстват, когато губят, а когато печелят, се дърпат… което всъщност е и начинът им на живот… Всяко дете знае, че в хазарта има само един закон: печалбите и загубите идват на периоди. Хвърли се, когато печелиш, отдръпни се, когато губиш. (Познавах един педал, който бъркаше в касата — или трябваше да спечели наведнъж две хиляди, или „Синг Синг“. Не и нашият Герти… О, не, по-малко…)

— Така той губи и губи, и пак губи. Един ден тъкмо да сложи един камък на едно колие и се случва очевидното. „Разбира се, ще го върна по-късно.“ Прочути последни думи. Тази зима един след друг диамантите, перлите, изумрудите, рубините и сапфирите на haut monde^[2] отиват в заложни къщи, а на тяхно място се озовават обикновени фалшификати…

— И така, на откриването на сезона тази стара кранта се появява, както тя си мисли, блестяща с диамантената си диадема. Обаче онази, другата стара курва се приближава и казва: „О, Мигълс, толкова интелигентно от твоя страна… да оставиш истинските в къщи… Искам да кажа, че е просто лудост да се разхождаме така и да предизвикваме съдбата.“

— Грешиш, мила моя. Тези са истински.

— О, Мигълс, разбира се, че не са… Просто питай бижутера си… Или питай някой, който и да е. Хаааа.

— Веднага се свиква сборище на вещиците. (Люси Бредшинкел, виж си изумрудите.) Всички стари вещици си разглеждат камъните, като гражданин, който открива по себе си проказа.

— Рубинът ми „пилешка кръв“!

— Чйерните ми упаали! — старата кучка се е омъжвала толкова пъти за жълти и латиноамериканци, че не може да различи акцента си от гъза си…

— Сапфирът ми! — пищи една poule de luxe. — О, това е толкова ужасно!

— Искам да кажа, че бяха от Индия…

— Аз едно ще направя. Ще извикам полицията — казва една разумна, решителна и откровена старица. Тя тропа по пода с ниските си обувки и вика ченгетата.

— Педалът изтегля двойка. В пандиза среща този котарак, който е няква евтина проститутка и идва любовта или поне нейно факсимиле, убеждава страните в първа и втора роля. Както ще се случи в продължението, пускат ги горе-долу по едно и също време и те се настаняват в апартамент на Лоуър Ийст Сайд… Готвят си вкъщи и двамата работят, скромно и законно… Така за първи път Бред и Джим разбират що е щастие.

— Влизат силите на злото… Люси Бредшинкел е дошла да каже, че всичко е простено. Тя вярва в Бред и иска да му предостави ателие. Разбира се, той ще трябва да се премести в Ийст Сикстис… „Това място е невъзможно, скъпи, а и твоят приятел…“ А една сигурна банда иска Джим за шофьор. „Това добре ли е, как мислиш? Предложение от човек, когото почти не познавам.“

— Ще се върне ли Джим към престъпността? Ще се изкуши ли Бред от изкушенията на застарелия вампир, Ненаситния Търбух?… Излишно е да казвам, силите на злото са изкоренени и излизат със зловещо ръмжене и мърморене.

— Шефът едва ли ще хареса това.

— Чудя се защо ли си губих времето с теб, евтино, вулгарно педерастче.

— Момчетата стоят прегърнати на прозореца и гледат към Бруклинския мост. Топъл пролетен вятър разрошва черните къдрици на Джим и хубавата къносана коса на Бред.

— Какво има за вечеря, Бред?

— Ти иди в другата стая и чакай, той игриво го избутва с крак от кухнята и си връзва престилката.

— Вечерята е путката на Люси Бредшинкел алангле с медальон от тампони. Момчетата щастливо ядат, като се гледат в очите. По брадичките им се стича кръв.

 

 

Нека зората, синя като пламък, пресече града… В задните дворове вече няма плодове, а ямите със сгурия предават своите закачулени мъртви…

— Госпожо, бихте ли ми показали пътя за Типеръри?

Отвъд хълмовете, далеч, далеч към Синята трева… Отвъд поляната на костно брашно до замръзналото езеро, където уловената златна рибка чака пролетния Човек.

Пищящият череп се търкаля нагоре по задните стълби, за да отхапе кура на съгрешилия съпруг, който се възполззвал от болното ухо на съпругата си, за да направи това, което й е неприятно. Млад селски задник си слага моряшка качулка и пребива жена си до смърт под душа.

 

 

БЕНУЕЙ: Не го приемай толкова навътре, момче… Jeder macht eine kleine Dummerheit. (Всеки върши малко тъпотии.)

ШАФЪР: Казвам ти, не мога да се отърва от едно чувство… че има нещо зло в това.

БЕНУЕЙ: Глупости, моето момче… Ние сме учени… Чисти учени. Незаинтересовани изследвания и проклет да е този, който вика: „Стига, това е прекалено!“ Тези хора са по-лоши и от навлеците по купони.

ШАФЪР: Да, разбира се… И все пак… не мога да махна тази воня от дробовете си…

БЕНУЕЙ (ядосано): Никой от нас не може… Никога не съм помирисвал нещо подобно… Докъде бях стигнал?… А, да, какъв ли ще бъде резултатът, ако приложим кураре и железен бял дроб по време на остър маниакален пристъп? Може би пациентът, неспособен да се освободи от напрежението чрез моторна активност, ще почине на място като тропически плъх. Интересна летална причина, а?

Шафър не слуша.

— Знаеш ли — казва той пламенно. — Мисля да се върна към обикновената старомодна хирургия. Човешкото тяло е безобразно неефективно. Вместо уста и анус, които да излизат от строя, защо да няма една полифункционална дупка за ядене и за изхвърляне? Можем да зашием носа и устата, да затворим стомаха и да направим дупка директно в белите дробове, където и без това е трябвало да бъде…

БЕНУЕЙ: А защо не полифункционален пулп? Разказвал ли съм ти за човека, който научил гъза си да говори? Целият му корем се мърдал нагоре-надолу, чат ли си, и пърдял думите. Такова нещо не бях чувал.

— Говорът на този гъз имаше някаква чревна честота. Удря те долу, като че ли трябва да ходиш до тоалетната, нали знаеш, като те изръга разхлабителното и вътре ти става едно студено и знаеш, че единственото, което трябва да направиш, е да го пуснеш навън? Та този говор точно там те удряше, един куркащ, застоял, плътен звук, звук, който можеш да помиришеш.

— Този човек работеше в един пътуващ цирк, разбираш ли, и в началото беше като някакъв нов вентрилоквист. Много смешно. Номерът му се наричаше „По-добрата Упка“. Беше супер, казвам ти. Почти всичко съм забравил, но беше добре измислено. Например: „О, казвам, там долу ли си още, старче?“ „Нее! Трябва да ходя да се облекча.“

— Скоро гъзът започна сам да говори. Той се появява, без да е приготвил каквото и да е, и гъзът му започва да импровизира и все с него се ебаваше.

— После разви някакви зъбоподобни, малки, завити, грапави кукички и започна да яде. Първоначално човекът си мислеше, че това е много готино и направи от него номер, обаче гъзът му започна да си пробива път през панталоните му и да говори на улицата, крещеше, че иска равни права. Напиваше се, също така, и хленчеше, че никой не го обича и започна да иска и него да го целуват като всички усти. Накрая почна да говори непрекъснато, нощ и ден, и можеше да чуеш човека как му крещи да млъкне от другия край на града, как го бие с юмруци и му пъха свещи, но нищо не помогна и гъзът му каза: „Ти си този, който ще млъкне. Не аз. Защото повече не си ни нужен. Аз мога да говоря, да ям и да сера.“

— След това човекът се събуждал сутрин с прозрачно желе като опашката на попова лъжичка на устата. Това желе е това, което учените наричат не-ДТ, Недиференцирана тъкан, която може да се превърне във всяка част от човешкото тяло. Той я откъсвал от устата си и парченцата полепвали по пръстите му като горящ напалм и оставали там, където паднели, там оставали. Така най-накрая устата му се запечатала и главата му щеше да се ампутира от само себе си (знаеш ли, че това състояние се среща в някои части на Африка и само сред негри, където малкият пръст на крака се ампутира от само себе си?) — ако не бяха очите. Единственото нещо, което гъзът не можеше да прави, бе да вижда. Нуждаеше се от очите. Но нервните връзки бяха блокирани и атрофирали, и мозъкът не можеше повече да издава заповеди. Той беше затворен в черепа, запечатан. За известно време можеше да видиш безмълвното, безпомощно страдание на мозъка в очите, но после мозъкът трябва да е умрял, защото очите угаснаха, и в тях имаше не повече чувство, отколкото в очите на паяк на върха на клечка.

— Това е полът, който минава край контрольора, промъква се между службите, защото винаги има пространство_ между_, в естрадните песни, в развлекателните филми, издаващ основния Американски гнилоч, пръскащ като изстискан цирей, сипещ парчета от не-ДТ, които падат навсякъде и се превръщат в дегенерирала, канцерогенна форма на живот, възпроизвеждаща уродлив, случаен образ. Някои изградени от пенисообразна, набъбваща тъкан, други представляваха вътрешности, едва покрити с кожа, гроздове от три-четири очи, кръстоска между уста и задник, човешки части, разбъркани добре и изляти както дойде.

— Крайният резултат на пълната клетъчна репрезентация е рака. Демокрацията е болна от рак, службите са този рака. Службите и учрежденията намират почва навсякъде из държавата и когато пораснат, стават злокачествени като Службата за наркотиците, а те продължават да растат и да растат и създават още от своя вид, докато не задушат гостоприемника, ако не се контролират или изрежат. Службите не могат да живеят без гостоприемник, тъй като са истински паразитни организми. (От друга страна, кооперативът може да живее без държавата. Това е пътят, по който трябва да тръгнем. Изграждането на независими единици, които да посрещат потребностите на хората, участващи във функционирането на единицата. Службата работи на обратния принцип — създава потребности, за да оправдае съществуването си.) Бюрокрацията е зло като рака, отклонение от естествената еволюция на човечеството към развиване на безкрайните възможности и диференциация и независимо спонтанно действие, отклонение към абсолютния паразитизъм на вирус.

(Смята се, че вирусът е дегенерирала форма на по-сложна форма на живот. Може би някога е бил способен на независимо съществуване. Сега е изпаднал до границата между живата и мъртва материя. Може да проявява качества на живо същество само в гостоприемник, но, използвайки чужд живот — отрицание на самия живот, падане към неорганична, жестока машина, към мъртвата материя.)

— Службите загиват, когато структурата на държавата се срути. Те са толкова беззащитни и неприспособени към независим живот, колкото тенията или вируса, който е убил гостоприемника.

— В Тимбукту веднъж видях едно арабче, което можеше да свири на флейта с гъза си и педерастите ми казаха, че бил невероятен в леглото. Можел да изсвири мелодия на органа, като докосвал най-ерогенните зони, които, разбира се, са различни при всеки. Всеки любовник имал своя специална песен, която била идеална за него и го довеждала до оргазъм. Момчето било истински виртуоз, когато трябвало да се импровизират нови комбинации и специални оргазми, някои от звуците — незнайни, привидни дисхармонии, които изведнъж се преплитали и се сблъсквали, за да създадат изумително, горещо и сладко въздействие.

„Тлъстия“ е организирал лов с мотоциклети за пурпурногъзи бабуни.

Ловците са се събрали за Ловна закуска в Бар „Гъмжилото“, свърталище на елегантни маргаритки. Ловците крачат важно с кретенски нарцисизъм, облечени в черни кожени якета, обсипани с капси колани и си стягат мускулите, за да пипнат педалите. Всички носят невероятно огромни изкуствени членове. От време на време хвърлят някой педераст на пода и се изпикават отгоре му.

Пият Пунша на победата, забъркан от опиум, испанска муха, силен черен ром, коняк „Наполеон“ и пропан-бутан. Пуншът се сервира от огромен, кух, златен бабун, свит и ръмжащ от ужас, подръпващ копието, забито в тялото му. Стискаш ташаците на бабуна и от кура му потича пунш. От време на време ордьоври изскачат от гъза му с остър, пръдлив звук. Когато това се случи, Ловците избухват в зверски смях, а педалите пищят и се гърчат.

Водач на Дружината е капитан Всекорав, който беше изхвърлен от 69-ия полк на Кралицата, защото скрил един бандаж на стриппокер. Мотоциклети се килват, скачат, преобръщат се. Бабуни, плюещи, пищящи и серящи, се бият с Ловците. Мотори без ездачи се търкалят в прахта като осакатени насекоми и атакуват бабуни и ловци…

Партийният водач минава триумфално през възторжени тълпи. Почтен старец се насира, като го вижда, и се опитва да се принесе в жертва под колелата на колата.

ПАРТИЙНИЯТ ВОДАЧ: Не принасяй в жертва спаружената си личност под колелата на моя чисто нов Буик с подвижен покрив, бели джанти, хидравлични прозорци и всички удобства. Това е евтин арабски номер — внимавай с акцента, Иване — запази го за наторителя… Препращаме те в отдела за консервация, за да изпълниш чудесната си цел…

Дъските за пране са спуснати, а чаршафите са пратени на Пероавтомат, за да загубят тези виновни петна — Емануел пророкува Второ пришествие…

От другата страна на реката има момче със задник като праскова. Уви, не можех да плувам и загубих моята Клементайн.

Дрогата стои със забита игла, в очакване на вестта на кръвта и измамникът палпира белега с пръстите си от гниеща ектоплазма…

Психиатричният час на доктор Бъргър… Затъмнение.

ОРГАНИЗАТОРА: Сега слушай, ще го повторя и ще го повторя бавно. — „Да“, той кима. — И го направи с усмивка… Усмивката — той показва изкуствените си зъби в зловеща пародия на реклама на паста за зъби. — „Ние обичаме ябълков сладкиш и ние се обичаме. Всичко е толкова просто“ — направи го наистина да звучи просто, фасулски просто… Гледай като говедо, какво има? Искаш пак на пулта? Или кофата?

ПАЦИЕНТ (Излекуван Престъпен Психопат): Не!… Не!… Какво значи като говедо?

ОРГАНИЗАТОРА: Да гледаш като крава.

ПАЦИЕНТ (с глава на крава): Муууу, Муууу.

ОРГАНИЗАТОРА: (стреснат): Стига! Това е прекалено! Не! Просто гледай тъпо, разбираш ли, като мил прост селяк…

ПАЦИЕНТ: Като такъв, дето ще го оберат?

ОРГАНИЗАТОРА: Не, не е точно това. Този гражданин няма пари, той е претърпял леко мозъчно сътресение… Нали знаеш. Телепатичният предавател и приемател са изрязани. Служебният поглед… Действие, камера.

ПАЦИЕНТ: Да, ние обичаме ябълков сладкиш — стомахът му силно и продължително къркори. От устата му потичат лиги…

Доктор Бъргър вдига глава от някакви бележки. Той прилича на еврейски бухал с черни очила, светлината дразни очите му:

— Мисля, че е неподходящ… Погрижи се да го освободят.

ОРГАНИЗАТОРА: Добре, можем да махнем това бучене от саундтрака, пъхни един дренаж в устата му и…

БЪРГЪР: Не… Той е неподходящ — поглежда към пациента с отвращение, като че ли е извършил ужасна faux-pas^[3], например да търси пичи въшки във всекидневната на госпожа Светска.

ОРГАНИЗАТОРА (примирен и вбесен): Доведете излекувания педал.

Въвеждат излекувания хомосексуалист… Той върви през невидими очертания от горещ метал. Сяда пред камерата и започва да нагласява тялото си в провинциална отпусната поза. Мускулите си отиват на мястото като автономните части на разкъсано насекомо. Чиста глупост размазва и омекотява чертите му:

— Да — той кима и се усмихва. — Ние обичаме ябълков сладкиш и ние се обичаме. Всичко е толкова просто — той кима и се усмихва и отново кима и се усмихва и…

— Махнете го! — крещи Организатора. Извеждат излекувания хомосексуалист, който кима и се усмихва.

— Превъртете го и го пуснете.

Творческият консултант поклаща глава:

— Липсва му нещо. Ако трябва да бъда точен, не излъчва здраве.

БЪРГЪР (скача на крака): Нелепици! Та това е самото въплъщение на здравето!

ТВОРЧЕСКИЯ КОНСУЛТАНТ (официално): Да, ако искате да ме просветите по този въпрос, ще се радвам да ви изслушам, Доктор Бъргър… Ако вие с вашия блестящ интелект можете да довършите проекта сам, не знам защо изобщо ви е необходим творчески консултант — той излиза с ръка на кръста, като тихо си пее: „Когато ти си тръгнеш, аз още ще съм тук.“

ОРГАНИЗАТОРА: Пратете излекувания писател… Той има какво? Будизъм?… Аааа. Той не може да говори. Така кажи, бе! — обръща се към Бъргър. — Писателят не може да говори… Свръхосвободен, бихте казали вие. Разбира се, можем да го дублираме…

БЪРГЪР (остро): — Не, така не става. Да пратят някой друг.

ОРГАНИЗАТОРА: Тези двамата са моите русокоси момченца. Дадох сто часа свръхвреме на тези хлапета, за което още не съм компенсиран…

БЪРГЪР: Сложи тройно… Модел 6090.

ОРГАНИЗАТОРА: Вече ми казвате какво да правя? Вижте кво, докторе, веднъж Вие казахте нещо: „Да говорим за здрав хомосексуалист е като да се питаме как може един гражданин да е напълно здрав, когато има тежка цироза.“ Помните ли?

БЪРГЪР: Да, да. Добре казано, разбира се — той ръмжи злобно. — Аз не се правя на писател — той изплюва думата с такава грозна омраза, че Организатора се отдръпва назад, ужасен…

ОРГАНИЗАТОРА (настрани): И миризмата не мога да му понасям. Като стари изгнили култури… Като пръднята на растение човекоядец… Като на Шафър хръм-хръм (пародира академичния маниер). Странна Змия… Това, което искам да ви кажа, докторе, е, че не можете да очаквате едно тяло да бъде здраво, след като сте му измили мозъка… Или да го кажа по друг начин. Как може една личност да бъде здрава in abstentia^[4]!

БЪРГЪР (скача на крака): Аз притежавам здравето!… Цялото здраве! Достатъчно за целия свят, за целия шибан свят! Аз лекувам всички!

Организатора кисело го поглежда. Разбърква сода бикарбонат и вода, изпива я и се оригва в ръка.

— Двайсет години съм мъченик на алкохолизма. Сладки Лу, твоят татко с промит мозък каза:

— Аз си падам по жени и това ми се харррресва… Между нас да си остане, момичета, аз ползвам Стоманения Дан от Йокохама, а вие? Дани никога няма да те предаде. Освен това така е много по-хигиенично, избягваш всякакви ужасни съприкосновения, които могат да те парализират от кръста надолу, соковете на жените са отровни…

— И така, аз му викам, казвам: „Доктор Бъргър, да не мислите, че можете да ми пробутате вашите стари уморени безмозъчни красавици. Аз съм най-старият педераст в Горен Бабунгъз…“

Възбуда обгръща в измамнически бардак, където брентелни момичета ти дават бензедрин в полза на Дом 666 и няма здраве в тези гонорясали кифли, гнили до сърцевината на моята недоосъществила се патка. Кой застреля Патка Кати?… Врабец пада във верните ми крака, капка кръв се събира на човката му…

Господарят Джим е станал яркожълт на повехналата от печал утринна луна, като бял дим на фона на синьото вещество, ризи плющят на студения пролетен вятър върху варовиковите скали отвъд реката, Мери, и зората е счупена на две като Дилинджър, забързан по пътя към своя Биограф. Миризма на неон и атрофирали гангстери и престъпникът manqué^[5] се изнервя, докато се мъчи да проникне в тоалетна с плащане, мирише амоняк от кофа…

— Взлом — казва той. — Ще фрасна този слон, искам да кажа взлом.

 

 

ПАРТИЙНИЯ ВОДАЧ (забърква си скоч): Следващият метеж ще протече като футболен мач. Внесли сме хиляда, хранени с кокали, латахи със сини панделки от Индокитай… Нуждаем се единствено от водач на метежа и на бойната единица — очите му обхождат масата.

ЛЕЙТЕНАНТ: — Но, шефе, не може ли само да ги засилим и те се ще имитират един друг във верижна реакция?

Конферансието се вие през Пазара:

— Какво прави един латах, когато е сам?

ПВ: Това е технически въпрос. Трябва да се консултираме с Бенуей. Лично аз мисля, че някой трябва да води цялата операция.

— Не знам — каза той, тъй като му липсваха необходимите титли и квалификация, които да подсигурят назначението му.

— Те нямат чувства — каза доктор Бенуей и накълца пациента си надници. — Само рефлекси… Аз подпомагам разсейването.

— Това, което те наричат зрялост, е да се научиш да говориш.

— Може ли всичките ти проблеми да са малки, както казало едно заядливо дете на друго.

— Направо е зловещо, скъпи мой, когато започнат да ти пробват дрехите и ти раздават онези двойни ритници…

Побеснял травестит се опитва да раздере с нокти спортното яке на едно заминаващо си момче.

— Кашмиреното ми яке за двеста долара — пищи тя…

— Така той имаше история с този латах, старият глупак искаше тотално да доминира над някого… Латахът имитира израженията му, маниерите му и изсмуква личността му от него като злокобна мумия на вентрилоквист… „Ти ме научи на всичко, което си… Имам нужда от друг амиго.“ А бедният Бубу не можел да се грижи за собствената си личност, защото вече нямал личност.

ДРОГА: И така, ние сме в този град без хероин, само на сироп за кашлица.

ПРОФЕСОР: Копрофилията… джентълмени… може да бъде наречена хъхъ… излишен порок…

— Двайсет години се снимам в порнофилми и веднъж не съм паднал толкова ниско, че да симулирам оргазъм.

— Няква пропаднала пичка, наркоманка, обесила нероденото си дете… Жените са зло, момче.

— Искам да кажа, че този посредствен съзнателен секс… Може със същия успех да си отнесеш старите дрехи в обществена пералня…

— И точно в жарта на разпалената страст той казва: „Да имаш излишен калъп за обувки?“

— Тя ми разказва как четиридесет араби я завличат в една джамия и я изнасилват, вероятно един по един… Въпреки че са се бутали — добре, край на опашката, Али. Наистина, деца мои, най-безвкусното нещо, за което съм чувал. Аз също наскоро бях изнасилен от глутница буйстващи хулигани.

Група кисели националисти седят пред Саргасо, подиграват се на травеститите и плямпат на арабски… Клем и Джоди минават, облечени като Капиталисти от комунистически стенопис.

КЛЕМ: Дошли сме да се нахраним с вашата назадничавост.

ДЖОДИ: Както е казал Безсмъртният бард, да излапаме тези маври.

НАЦИОНАЛИСТ: Свине! Мръсници! Кучи синове! Не разбирате ли, че моят народ е гладен?

КЛЕМ: Ето така обичам да ги виждам.

Националистът пада мъртъв, отровен от омраза… Появява се доктор Бенуей:

— Отдръпнете се всички, искам въздух — взима кръвна проба. — Това е всичко, което мога да направя. Когато трябва да си отидеш от този свят, трябва да си отидеш.

Пътуващото странно Коледно дръвче ярко гори върху купищата смет на дома, където момчета си бият чекии в училищната тоалетна — колко много млади спазми върху старата дъбова дъска, излъскана като злато…

Дълъг сън в долината на Червената река, където паяжини висят по черни прозорци и момчешки кости…

Двама негри педали си крещят:

I ПЕДАЛ: Млъкни, евтина путка грануломна… В занаята си известен като Гадния Лу.

КОНФЕРАНСИЕ: Момичето с инарестните слабини.

II ПЕДАЛ: Мяу. Мяу — той си нахлузва леопардова кожа и железни нокти…

I ПЕДАЛ: Ох, ох. Светска Жена — той хуква, пищейки, през Пазара, преследван от ръмжащия, сумтящ травестит…

Клем подлага крак на парализиран инвалид и му взима патериците… Той се гърчи и лигави и зловещо го пародира…

В далечината тътенът на метежа — хиляда истерични померанци.

Кепенците на магазините щракат като гилотини. Питиета и подноси висят във въздуха, защото келнерите и клиентите са изсмукани вътре от паниката.

ХОР ОТ ПЕДАЛИ: Всички ще бъдем изнасилени, знам си аз, знам си аз — те се втурват в една аптека и си купуват кашон вазелин.

ПАРТИЙНИЯ ВОДАЧ (вдига драматично ръка): Гласът на народа.

Пиърсън Автомата за дребни пари приближава, подрязвайки късата трева, хванат от изнудваческия комендант на Карма, който се крие в един запуснат двор със смокове, за да го подуши кучето изследвач…

Пазарът е празен с изключение на един пияница от неопределима националност, починал с глава в един писоар. Метежниците нахлуват в Пазара, като свиркат и крещят:

— Смърт на французите — и разкъсват пияницата на парчета.

САЛВАДОР ХАСАН (наведен над една ключалка): Само виж тези изражения, какви красиви протоплазмени същества, всичките абсолютно еднакви — той танцува Джигата на Втечнителите.

Хленчещ педераст пада в оргазъм на пода:

— О, Господи, толкова е възбуждащо. Като милион горещи, туптящи курове.

БЕНУЕЙ: Ще ми се да им взема по една кръвна проба на тези момчета.

Зловещо невзрачен човек, сива брада, сиво лице, и дрипава кафява джелаба, пее с лек непознат акцент, без да си отваря устните:

— О, кукли, хубави, големи, красиви кукли.

Полицейски части — тънки устни, големи носове и студени сиви очи — навлизат в Пазара от всички околни улици. Те се нахвърлят върху метежниците с палки и ритници, със студена методична бруталност.

Метежниците са откарани с камиони. Кепенците се вдигат и обитателите на Интерзоната излизат на площада, покрит със зъби и сандали, и лепкав от кръв.

Моряшкият сандък на мъртвеца е в Посолството и вицеконсулът съобщава новината на майката.

Няма… Сутрин… Изгрев… Ако знаех, с удоволствие щях да ти кажа. И в двата случая е лош ход към Източното крило… Той изчезна през невидима врата… Не тук… Търси където искаш… Не става… Не добро… Аз също купува… Дойди петък.

(Забележка: Едно време — ветераните наркомани с лица, обрулени от сивия вятър на дрога, си спомнят… През 1920-те много китайски пласьори открили, че Западът е толкова безотговорен, безчестен и грешен, че всички спрели да продават и когато западна дрога дойдела да иска, те казвали:

— Не добло… Дойди плетък…)