Айзък Азимов
Фондация и Земя (7)

23

Не продума нищо повече, не го и погледна. Бавно свали едрите си ръце, прехвърли крака през ръба на леглото и седна с гръб към него. Тривайз остана да лежи неподвижно.

След малко си спомни думите на Мун Ли Компор, когато се срещнаха в безлюдния туристически център на Сейшел. Спомни си как говореше за планетата на своите прадеди — същата, на която Тривайз се намираше в момента: „Те са суеверни. Винаги когато споменат името й, вдигат двете си ръце с кръстосани пръсти, за да се предпазят от нещастие.“

Колко излишно бе да си го припомня сега, след дъжд качулка.

— Какво толкова казах, Мица? — измънка той.

Тя поклати леко глава, стана, отправи се към една врата и потъна в нея. Вратата се затвори зад гърба й и след малко се чу шум от течаща вода.

Тривайз нямаше друг избор освен да чака — гол, развенчан, чудейки се дали да се присъедини към нея под душа. Реши, че все пак е по-добре да не го прави. Ала тъй като в известен смисъл душът му бе отказан, моментално изпита нарастваща нужда да се изкъпе.

Най-сетне тя се появи и мълчаливо започна да си подбира дрехи.

— Имаш ли нещо против да… — подхвана той.

Лизалор не отговори и Тривайз прие мълчанието й за съгласие. Опита се да закрачи към банята с твърда мъжка стъпка, но се чувстваше странно — също както на времето, когато майка му, обидена от някаква негова пакост, вместо да го накаже, млъкваше и той чак се сгърчваше от неудобство.

Огледа гладкостенната кабинка, която беше гола — съвсем гола. Вгледа се още по-внимателно. Нямаше нищо.

Отвори вратата, подаде глава навън и попита:

— Слушай, как се пуска душът?

Тя остави дезодоранта (Тривайз реши, че флаконът, който държеше е с такава функция), дойде до душ-кабината и, без да го поглежда, посочи с пръст. Той проследи посоката и забеляза на стената кръгла издатина в бледорозово, едва различима, сякаш дизайнерът не бе искал да нарушава съвършената белота заради такова маловажно нещо.

Сви леко рамене, приведе се към стената и докосна издатинката. Изглежда тъкмо това трябваше да направи, защото в миг върху него от всички посоки се изсипа порой от водни струи. Поемайки дълбоко въздух, той отново докосна същото място и водата спря.

Отвори вратата, съзнавайки, че изглежда още по-унизително, разтреперан тъй силно, че му бе трудно да говори.

— Как се пуска топлата вода?

Лизалор най-после го удостои с поглед и видът му явно надви яда й, страха или каквато и да беше емоцията, която я мъчеше, защото се закикоти, а сетне изведнъж избухна в гръмогласен смях.

— Каква топла вода? — рече тя. — Да не мислиш, че ще прахосваме енергия да затопляме вода за миене? Това е чудесна хладка вода. Какво повече искаш? Мекушави терминусци! Влизай вътре и се къпи!

Тривайз се поколеба, но не за дълго, тъй като бе ясно, че няма избор.

С огромна неохота отново натисна розовата издатина и стегна мускули, за да посрещне ледения душ. Хладка вода? По тялото му внезапно се появи пяна и той се затърка припряно — тук, там, навсякъде — преценявайки, че цикълът за измиване няма да трае дълго.

Последва цикъл на изплакване. А, топъл! Е, може би не чак топъл, но не и толкова студен и Тривайз определено го усещаше като приятен за замръзналото си тяло. После, тъкмо когато си мислеше дали да натисне издатината, за да спре струите, и се питаше как Лизалор излезе съвсем суха, след като нямаше и подобие на хавлия, водата изчезна. На нейно място нахлу въздушното течение, което с положителност би го повалило, ако не идваше с еднаква сила от различни посоки.

Беше горещо, почти нетърпимо горещо. Да, естествено, за затопляне на въздуха бе необходима много по-малко енергия, отколкото за затопляне на водата. Капчиците по тялото му се изпариха и след няколко минути Тривайз излезе толкова сух, все едно не бе виждал душ през живота си.

Лизалор се бе съвзела напълно.

— Добре ли се чувстваш?

— Доста добре — отвърна той. Наистина се чувстваше удивително комфортно. — Трябваше само да се подготвя за началото. Ти не ми каза…

— Мекушавец — прекъсна го Лизалор с леко презрение.

Той си услужи с дезодоранта й и започна да се облича, съзнавайки, че за разлика от него тя има чисто бельо за смяна.

— Как трябваше да нарека… този свят?

— Ние го наричаме Най-стария — каза министърът.

— Откъде да зная, че името, което употребих, е забранено? Ти предупреди ли ме?

— А ти попита ли?

— Не знаех, че трябва да попитам.

— Сега вече знаеш.

— Сигурно ще забравя.

— Недей.

— Какво значение има? — Тривайз усети внезапен прилив на гняв. — Това е просто дума, звук.

— Има думи, които не се произнасят — отвърна мрачно Лизалор. — Употребяваш ли всички думи, които знаеш, при всякакви обстоятелства?

— Някои са вулгарни, други неприлични, трети може да са оскърбителни… Каква е думата, която използвах?

— Това е тъжна дума — каза Лизалор. — Тежка дума. Тя обозначава свят, който е родоначалник на всички ни и който вече не съществува. Трагично е и ние го чувстваме, защото е бил близо до нас. Предпочитаме да не говорим за него или, ако все пак се налага, да не споменаваме името му.

— А кръстосаните пръсти? Облекчават ли болката и тъгата?

Лицето на Лизалор пламна.

— Това беше автоматична реакция и не бих могла да ти благодаря, задето ми я натрапи. Някои хора вярват, че тази дума и дори самата мисъл за нея носи нещастие и така ще го предотвратят.

— И ти ли вярваш, че кръстосването на пръстите предпазва от нещастие?

— Не. Всъщност, в известен смисъл, да. Чувствам се неловко, ако не го направя — Лизалор избягваше погледа му. После, нетърпелива да смени темата, бързо каза:

— И как тъй вашата чернокоса жена има основна роля в мисията ви да достигнете… света, който спомена?

— Кажи „Най-стария“. Или предпочиташ да не произнасяш и това?

— Предпочитам въобще да не го обсъждам, но в случая е необходимо.

— Струва ми се, че нейният народ е пристигнал на сегашната си планета от Най-стария.

— Като нас — каза гордо Лизалор.

— Народът й има някакви предания, които, твърди тя, са ключ към разбирането на Най-стария, но само при условие, че отидем на нейния свят и проучим летописите му.

— Лъже.

— Възможно е, но трябва да проверим.

— Щом вярвате на тая жена със съмнителната й информация и искате да отидете на Най-стария с нея, защо дойдохте на Компорелон?

— За да открием местонахождението на Най-стария. Имах един приятел от Фондацията, чиито предтечи са били компорелонци. Та той ме увери, че голяма част от историята на Най-стария е добре известна тук.

— Наистина ли? А той самият разправи ли ти нещо от тази история?

— Да — кимна Тривайз, доверявайки се отново на истината. — Каза, че Най-старият е мъртъв, изцяло радиоактивен свят. Не знаеше защо, но допускаше, че се дължи на ядрени експлозии. Вероятно при война.

— Не! — избухна Лизалор.

— Какво? Не е имало война или Най-старият не е радиоактивен?

— Радиоактивен е, но не е имало война.

— Тогава как е станал такъв? Не е възможно да е бил радиоактивен от самото начало, защото човешкият род се е зародил именно на него.

Лизалор се поколеба. После се изправи, като дишаше тежко, сякаш щеше да се задуши.

— Това е било наказание. Този свят е използвал роботи. Знаеш ли какво е робот?

— Да.

— Имали са роботи и затова са били наказани. Всички светове, които са имали роботи, са наказани и вече не съществуват.

— Кой ги е наказал, Лизалор?

— Великият Наказател. Силите на историята. Не зная — тя неловко отвърна поглед от него и добави с приглушен глас:

— Питай някой друг.

— Бих искал, но кого? Има ли тук хора, които са учили първобитна история?

— Има. Не са популярни сред нас, средните компорелонци, но Фондацията, твоята Фондация настоява за интелектуална свобода, както те самите я наричат.

— Според мен това не е лошо — каза Тривайз.

— Всичко, наложено отвън, е лошо — отвърна Лизалор.

Съветникът сви рамене. Нямаше смисъл да спорят по въпроса.

— Моят приятел доктор Пелорат — рече той — също е специалист по първобитна история. Сигурен съм, че би искал да се срещне със своите компорелонски колеги. Можеш ли да уредиш това, Лизалор?

Тя кимна.

— Има един историк, Васил Дениадор, който работи в университета в града. Не преподава, но вероятно ще може да ви каже нещо от онова, което искате да научите.

— Защо не преподава?

— Не че му е забранено. Просто студентите не избират неговия предмет.

— Предполагам — вметна Тривайз, опитвайки се да не прозвучи язвително, — че студентите са насърчавани да не го избират.

— За какво им е? Той е скептик. Имаме ги и такива. Винаги ще се намерят индивиди, които противопоставят разбиранията си на общоприетия начин на мислене и твърде арогантно смятат, че единствено те са прави, а мнозинството бърка.

— Не е ли възможно в някои случаи да е наистина така?

— Никога! — отсече Лизалор толкова твърдо, че веднага стана ясна цялата безпредметност на по-нататъшното обсъждане на въпроса. — Но въпреки скептицизма си той ще бъде принуден да ви каже същото, което всеки компорелонец би ви казал.

— А то е?

— Че ако търсите Най-стария, няма да го намерите.

24

В самостоятелния апартамент, който им бе предоставен, Пелорат замислено изслуша Тривайз. Продълговатото му сериозно лице дълго време оставаше безизразно, а после той смутолеви:

— Васил Дениадор? Не си спомням да съм чувал това име, но е възможно да намеря негови статии в библиотеката си на кораба.

— Сигурен ли си, че не си го чувал? Помисли! — настоя Тривайз.

— В момента не мога да си спомня — предпазливо отвърна Пелорат, — но в края на краищата, драги приятелю, навярно има стотици изтъкнати учени, за които не съм чувал или пък съм забравил.

— Все пак едва ли е много известен, иначе щеше да го знаеш.

— Изучаването на Земята…

— Свикни да казваш „Най-стария“, Янов. В противен случай ще си имаме усложнения.

— Изучаването на Най-стария — покорно повтори Пелорат — не е благодатна ниша в коридорите на науката, така че дори първокласни учени в областта на първобитната история по правило не надничат там. Или, ако погледнем от обратната страна, тези, които се занимават с това, не си създават достатъчно голямо име, за да ги смятат за първокласни учени, дори и да са такива. Сигурен съм, че аз, например, не съм първокласен в очите на никого.

— В моите очи си първокласен, Пел — нежно каза Блис.

— Да, в твоите очи, разбира се, мила моя — отвърна Пелорат с лека усмивка, — но ти не ме преценяваш като учен.

Според часовника вече се свечеряваше и Тривайз почувства леко раздразнение — както винаги, когато Блис и Пелорат си разменяха гальовни думи.

— Ще се опитам да уредя среща с този Дениадор утре — рече той, — но ако знае по въпроса колкото министъра, няма да напреднем много.

— Може пък да ни насочи към някой по-сведущ — предположи Пелорат.

— Съмнявам се. Отношението на Компорелон към Земята… най-добре е и аз да свиквам да не я наричам с името й! Та отношението на този свят към Най-стария е глупаво и суеверно — той се огледа. — Денят беше тежък и би трябвало да помислим за вечеря, ако разбира се успеем да преглътнем бездарната им кухня, и после за малко сън. Вие двамата научихте ли се как да използвате душа?

— Драги ми приятелю — отвърна Пелорат, — към нас се отнасят много мило. Дадоха ни всякакви наставления, повечето от които въобще не ни бяха нужни.

— Слушай, Тривайз — каза Блис. — Ами корабът?

— Какво корабът?

— Компорелонското правителство ще го конфискува ли?

— Не. Мисля, че няма да го конфискува.

— А, много хубаво. Защо няма да го задигнат?

— Защото убедих министъра да се откаже.

— Удивително — рече Пелорат. — Тази жена не ми се стори особено податлива на убеждаване.

— Не съвсем — възрази Блис. — Устройството на ума й подсказваше, че е привлечена от Тривайз.

Съветникът я стрелна с внезапен гняв в погледа си.

— Правила ли си нещо, Блис?

— Какво искаш да кажеш, Тривайз?

— Искам да кажа, бърника ли…

— Не съм бърникала. Но като забелязах, че я привличаш, не можах да се въздържа да не прекъсна някоя и друга задръжка. Съвсем дребна работа. Тези задръжки можеха и сами да се скъсат, а ми се стори важно да сме сигурни, че тя е изпълнена с благоволение към теб.

— Благоволение? Беше повече от благоволение! Тя се размекна, да, но след съвкуплението.

— Да не искаш да кажеш, старче…

— Защо не? — отвърна Тривайз сопнато. — Може да не е в първа младост, но добре познава това изкуство. Съвсем не е начинаеща, уверявам те. Едва ли мислиш, че ще се правя на джентълмен и ще те лъжа заради нея. Идеята беше на Лизалор — благодарение на манипулациите на Блис със задръжките й — и нямах възможност да откажа, дори да ми бе хрумнала подобна мисъл, обаче случаят не се оказа такъв. Хайде, Янов, не ме гледай с таткова пуритански поглед. От месеци не ми се е откривала възможност. Ти… — той направи неопределен жест към Блис.

— Повярвай ми, Голан — промърмори Пелорат сконфузено, — ако тълкуваш изражението ми като пуританско, грешиш. Нямам нищо против.

— Но тя е пуритан — обади се геянката. — Имах намерение само да я благоразположа към теб, не съм разчитала на сексуални пристъпи.

— Точно това предизвика, моя малка вмешателко. На министъра явно й се налага да си придава пуритански вид пред обществото, ала той само разпалва огъня.

— Значи, ако я почешеш, където я сърби, ще пренебрегне Фондацията…

— Във всеки един случай щеше да го направи — кимна Тривайз. — Тя иска кораба… — изведнъж спря и попита шепнешком:

— Подслушват ли ни?

— Не! — каза Блис.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Невъзможно е да се въздейства на ума на Гея по непозволен начин, без Гея да го усети.

— Компорелон иска кораба за себе си като ценна придобивка за флотата му.

— Фондацията не би го допуснала.

— Няма намерение да уведомява Фондацията.

Блис въздъхна.

— Ето, това са изолатите! Министърът възнамерява да предаде Фондацията заради Компорелон, а заради секс е готова тутакси да предаде и Компорелон. Колкото до Тривайз, той с радост предоставя услугите си, за да я подтикне към подобно предателство. Каква анархия цари във вашата Галактика. Какъв хаос.

— Грешиш, момиче… — студено заяви съветникът.

— Това, което току-що казах, не го изрече момичето Блис, а Гея. Аз съм цялата Гея.

— Тогава грешиш, Гея. Не съм продал услугите си. Дадох ги с радост. Беше ми приятно и на никого не съм навредил. Колкото до последствията, те се стекоха добре от наша гледна точка, това приемам. Ако Компорелон иска кораба за свои цели, кой може да каже дали е прав или не? Това е фондационен кораб, но ми беше даден, за да търся Земята. Значи е мой, докато завърша търсенето, и смятам, че другата страна няма право да отстъпва от уговорката ни. Колкото до Компорелон, явно не му харесва господството на Фондацията и мечтае за независимост. В собствените му очи това е правилно, също както и стремежът да ни измами, защото тая измама за него не е предателство, а патриотичен акт. Кой знае?

— Точно така. Кой знае? В една анархична Галактика не е възможно разумните постъпки да се отделят от неразумните. Как да направиш разлика между правилно и неправилно, добро и зло, справедливост и престъпност, полезно и безполезно? И как да обясниш предателството на министъра към собственото й правителство чрез решението да ти остави кораба? Да не би да копнее за лична независимост от един потиснически свят? Тя предател ли е или патриот на самата себе си?

— В интерес на истината — каза Тривайз, — не съм сигурен дали реши да ми остави кораба само защото ми бе благодарна за удоволствието, което й дарих. Струва ми се, че избра такъв ход едва когато обясних, че търся Най-стария. За нея тази планета вещае зло и след като я търсим, ние и корабът, с който пътуваме, също ставаме злокобни. Имам чувството, че Лизалор вярва, че е навлякла зла поличба на себе си и на своя свят, като се е опитала да плени кораба, от който сигурно вече изпитва ужас. Вероятно мисли, че като ни остави да си вървим по пътя, предпазва Компорелон от нещастие и по този начин извършва патриотичен акт.

— Ако това е така, в което се съмнявам, Тривайз — възрази Блис, — действията й са мотивирани от суеверие. Възхищаваш ли му се?

— Нито се възхищавам, нито я осъждам. Суеверието винаги ръководи постъпките там, където липсва знание. Фондацията вярва в Плана на Селдън, макар че никой в пределите й не може да го разбере, да изтълкува детайлите му, нито да го използва за предвиждане на бъдещето. Ние го следваме сляпо от незнание. Това не е ли суеверие?

— Да, възможно е.

— Гея също. Вие вярвате, че съм ви дал правилното решение, като отсъдих, че трябва да погълнете Галактиката в един огромен организъм, но нито знаете на какво основание съм прав, нито дали за вас ще бъде безопасно да приемете такова решение. Вие сте склонни да го следвате само от незнание и дори се дразните от мен, защото искам да стигна до доказателства, които да разпръснат невежеството и направят вярата излишна. Това не е ли суеверие?

— Мисля, че те хвана на тясно, Блис — обади се Пелорат.

— Не е. В своето търсене той или няма да намери нищо, или ще открие онова, което потвърждава решението му.

— И в подкрепа — заключи Тривайз — разполагаш само с невежеството и вярата. С други думи, чисто суеверие!

25

Васил Дениадор беше нисък човек с дребни черти, който явно имаше навик да вдига поглед, без да прави същото с главата си. Това, съчетано с внезапните усмивки, които периодично озаряваха неговото лице, създаваше впечатлението, че се надсмива над целия свят.

Кабинетът му беше дълъг и тесен, засипан с ленти в привиден безпорядък, не защото бяха разхвърляни, а понеже не бяха равномерно разположени в нишите си и това придаваше неугледен вид на рафтовете. Трите стола, които той посочи на своите посетители, също не бяха еднакви и по тях личаха следи от неотдавнашно бърсане на прах.

— Янов Пелорат, Голан Тривайз и Блис — каза той. — Не зная второто ви име, госпожо.

— Обикновено ме наричат просто Блис — рече тя и седна.

— Това всъщност е достатъчно — стрелна я с очи Дениадор. — Вие сте толкова очарователна, че може да ви се прости дори ако нямахте никакво име.

След като всички вече бяха седнали, ученият подхвана:

— Чувал съм за вас, доктор Пелорат, макар да не сме си кореспондирали. Вие сте от Фондацията, нали? От Терминус?

— Да, доктор Дениадор.

— А вие, съветник Тривайз? Струва ми се, научих, че неотдавна са ви изключили от Съвета и изпратили в изгнание. Но така и не разбрах защо.

— Не съм изключен, господине. Все още съм член на Съвета, въпреки че не знам кога ще поема отново задълженията си. И не съм изпратен в изгнание. Възложена ми е задача, относно която искаме да се посъветваме с вас.

— Ще се радвам да ви бъда полезен — кимна Дениадор. — А госпожа Блаженство? И тя ли е от Терминус?

— Тя е от другаде, докторе — бързо вметна Тривайз.

— А, странен свят, този Другаде. Много необикновен вид човешки същества живеят там. Но след като сте от столицата на Фондацията, Терминус, плюс една привлекателна жена, а министър Мица Лизалор не е известна със симпатиите си и към двете категории, как така тя ви препоръча толкова горещо на моите скромни грижи?

— Мисля — отговори Тривайз, — че за да се отърве от нас. Видите ли, колкото по-бързо ни помогнете, толкова по-скоро ще напуснем Компорелон.

Дениадор погледна заинтригувано към Тривайз (отново проблясна усмивка) и рече:

— Разбира се, млад енергичен мъж като вас би й харесал откъдето и да идва. Тя играе ролята на студена весталка доста добре, но не и съвършено.

— Нямам представа за това — отвърна съветникът сухо.

— По-добре да нямате. Публично поне. Но тъй като съм скептик, аз съм професионално настроен да не вярвам на привидностите. Е, кажете каква е вашата мисия. Нека да видим дали ще мога да ви помогна.

— По този въпрос има думата доктор Пелорат — поясни Тривайз.

— Не възразявам — отвърна Дениадор. — Доктор Пелорат?

— Най-просто казано, драги докторе — започна историкът, — целият ми съзнателен живот е посветен на задачата да проникна в сърцевината на знанието за света, от който произхожда човешкият род. Бях изпратен с моя добър приятел, Голан Тривайз — макар дотогава да не го познавах — да намерим, ако можем… ъ-ъ… Най-стария. Струва ми се, че така го наричате.

— Най-стария? — учудено рече Дениадор. — Предполагам, че имате предвид Земята?

Пелорат чак зяпна и леко се запъна:

— Бях с впечатление… тоест, дадоха ми да разбера… че не бива…

Той погледна безпомощно към Тривайз.

— Министър Лизалор ме предупреди, че тази дума не се използва на Компорелон.

— Искате да кажете, че направи така? — Дениадор изви надолу устни, сбърчи нос и простря ръце напред, кръстосвайки показалеца и средния пръст.

— Да — кимна Тривайз. — Това имам предвид.

Компорелонецът се отпусна назад в стола си и се разсмя.

— Глупости, господа. Ние го правим по силата на навика. В затънтените гори може и да го приемат на сериозно, но, общо взето, това нищо не означава. Не познавам тукашен, който да не каже „Земя“, когато е ядосан или уплашен. При нас си е най-обикновена вулгарност.

— Вулгарност? — промълви Пелорат.

— Или ругатня, ако предпочитате.

— Въпреки всичко — натърти Тривайз, — стори ми се, че министърът доста се разстрои, когато употребих тази дума.

— Е, тя е планинска жена.

— Какво ще рече пък това, докторе?

— Ще рече… планинска жена. Мица Лизалор е от Централната планинска верига. Там възпитават децата си в добрата стара традиция, което означава, че колкото и образовани да станат, никога не можеш да им избиеш от ума кръстосаните пръсти.

— Значи думата Земя не ви притеснява никак, така ли, господине? — запита Блис.

— Ни най-малко, мила госпожо. Аз съм скептик.

— Зная какво означава думата скептик на галактически език — възползва се от случая Тривайз, — но вие в какъв смисъл я употребявате?

— Точно в същия, съветник. Аз приемам само това, което достоверните факти ме принуждават да приема, и запазвам мнението си открито до получаване на допълнителни такива. Затуй не сме особено популярни.

— Защо? — не разбра Тривайз.

— Никъде не бихме били популярни. Съществува ли свят, на който хората да не предпочитат удобното, уютно и изтъркано убеждение, колкото и нелогично да е то, пред мразовития вятър на неизвестността? Помислете си как вие вярвате в Плана на Селдън без никакви доказателства.

— Да — бавно каза Тривайз, загледан във върховете на пръстите си. — И аз изтъкнах този пример вчера.

— Нека да се върнем на темата, приятелю — обади се Пелорат. — Какво е известното за Земята, което един скептик може да приеме?

— Твърде малко — отвърна Дениадор. — Ние допускаме, че има някаква планета, на която се е развил човешкият род, тъй като е крайно невероятно един и същи вид — толкова подобен, че да може да се кръстосва — да се е появил независимо на няколко планети, та дори и само на две. Можем условно да наричаме този първоначален свят Земя. Всеобщото мнение е, че Земята се намира в нашия край на Галактиката, тъй като тукашните светове са извънредно стари, а е логично първите заселени да са по-близо до първоначалния.

— Земята има ли някакви специфични особености, освен че е първоначалната планета? — попита Пелорат разпалено.

— Нещо конкретно ли имате предвид? — вметна Дениадор с мимолетната си усмивка.

— Имам предвид спътника й, който някои наричат Луна. Той е необичаен, нали?

— Това е подвеждащ въпрос, доктор Пелорат. Насочвате ме към определени мисли.

— Не казвам какво е необичайното в Луната.

— Размерите й, разбира се. Прав ли съм? Да, виждам, че съм прав. Във всички легенди за Земята се говори за внушителното й количество биологически видове и за огромния й спътник — около 3000–3500 километра в диаметър. Лесно е да се приеме разнообразието от видове, тъй като то идва естествено с биологическата еволюция, ако изобщо познанията ни за този процес са верни. По-трудно е да се повярва в гигантския спътник. Никой друг обитаем свят в Галактиката не притежава подобен. Големите спътници предпочитат газовите гиганти, на които няма живот. Затова аз като скептик не приемам съществуването на Луната.

— Ако Земята е уникална със своите милиони видове — каза Пелорат, — не е ли допустимо да има и уникален спътник? Двете особености може да са свързани.

Дениадор се усмихна.

— Не виждам как наличието на милиони видове на Земята може да създаде гигантски спътник от нищото.

— А обратното? Може би гигантският спътник е спомогнал за създаването на милионите видове.

— Не, не разбирам как е възможно да стане.

— А историята за радиоактивността на Земята? — запита Тривайз.

— Това е всеобщото мнение или, ако предпочитате, всеобщото вярване.

— Но — възрази съветникът — Земята не е могла да бъде толкова радиоактивна, че да направи живота невъзможен в течение на милиардите години, през които го е поддържала. Как е станала радиоактивна? Ядрена война?

— Такова е преобладаващото мнение, съветник Тривайз.

— От начина, по който го казвате, разбирам, че вие не го споделяте.

— Липсват сведения да е имало такава война. Разпространеното вярване, дори да е всеобщо, не е доказателство само по себе си.

— Какво друго може да се е случило?

— Няма данни да се е случило нещо. Възможно е радиоактивността да е една напълно измислена легенда, както и огромният спътник.

— Каква е общоприетата тук версия за историята на Земята? — поинтересува се Пелорат. — През професионалната си кариера съм събрал голяма колекция от легенди за произхода, много от които са свързани със свят, наречен Земя или някакво подобно име. От Компорелон нямам нито една, нищо освен беглото споменаване на Бенбали, за когото никъде в легендите ви не се казва откъде е дошъл.

— Не ме изненадва. Ние по правило не експортираме нашите легенди и съм удивен, че изобщо сте открили нещо за Бенбали. Отново суеверие.

— Но вие не сте суеверен и не бихте се поколебали да говорите за това, нали?

— Така е — кимна дребният историк, вдигайки очи към Пелорат. — Подобна тема положително би утежнила моята непопулярност много, дори опасно много, но вие тримата си заминавате от Компорелон скоро и предполагам, че няма да ме цитирате като свой източник.

— Имате честната ни дума — бързо рече Тривайз.

— Тогава ето в резюме какво се предполага, че се е случило, изчистено от свръхестествени и морализаторски елементи. Земята е съществувала като единствен свят, обитаван от хора, за неизмерим период от време и после, преди около 20–25 хиляди години, човешкият род разработил междузвездните пътувания чрез хиперпространствения скок и колонизирал група планети. Заселниците на тези планети използвали роботи, първоначално изобретени на Земята още преди времето на хиперпространствените пътешествия и… впрочем, знаете ли какво представляват роботите?

— Да — каза нетърпеливо Тривайз. — Неведнъж ни задаваха този въпрос. Знаем какво са роботите.

— Заселниците, благодарение на напълно роботизирано общество, развили високи технологии, постигнали забележително дълголетие и пренебрегнали нишката към своите прадеди. Според по-драматичните версии на тази история те дори станали господари и потисници на прародителския си свят. Накрая Земята изпратила нова група емигранти, сред които роботите били забранени. От колонизираните светове Компорелон бил един от първите. Нашите патриоти настояват, че е първият, но и за това няма данни, които един скептик може да приеме. По-ранните заселници измрели и…

— Защо са измрели, доктор Дениадор?

— Защо ли? Романтиците си представят, че са били наказани за престъпленията си от Великия Наказател, макар че никой не си прави труда да каже защо Той е чакал толкова дълго. Но няма нужда да прибягваме до вълшебни приказки. Лесно може да се допусне, че общество, което е изцяло обслужвано от роботи, става изнежено и упадъчно, стопява се и отмира от чиста скука или, по-изискано казано, защото изгубва желание за живот. Втората вълна — заселниците без роботи, оцелява и завзема цялата Галактика, но родната им планета вече е радиоактивна и постепенно бива забравена. Причината, която обикновено се посочва за това, е, че роботи е имало и на Земята, тъй като заселниците от първата вълна са поощрявали производството им.

Намеси се Блис, която бе изслушала разказа с видимо раздразнение:

— Добре, доктор Дениадор, радиоактивна или не, и независимо колко вълни от заселници е имало, ключовият въпрос си остава. Къде точно се намира Земята? Какви са координатите й?

— Отговорът на този въпрос е, че не зная — смирено отвърна Дениадор. — Но хайде, време е за обяд. Ще поръчам да ни сервират тук и тогава ще можем да говорим за Земята, колкото искате.

— Не знаете! — възкликна Тривайз, може би малко по-силно, отколкото предполагаше добрият тон.

— Всъщност, не ми е известно някой да знае.

— Но това е невероятно!

— Съветник — рече Дениадор с лека въздишка, — ако желаете да наречете истината невероятна, това си е ваше право, ала то с нищо няма да ви помогне.