Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Карвальо (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La rosa de Alejandria, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и форматиране
Еми(2017)
Корекция
plqsak(2017)

Издание:

Автор: Мануел Васкес Монталбан

Заглавие: Александрийска роза

Преводач: Нева Мичева

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Испански

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Любов Йонева

ISBN: 978-954-529-589-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2519

История

  1. —Добавяне

Не откри Бромида в обичайния му периметър на трудово действие около ъгъла на улица „Ескуделерс“, нито по барчетата и кръчмите из зоната, нямаше вест от него и в кантората. В едно кафене на улица „Арк де Театре“ предположиха, че може да са го прибрали при хайката предната нощ, но Бромида беше познат на полицията образ и надали биха го задържали в районното повече от необходимото, за да го идентифицират. В пансиона, където ваксаджията спеше, не го бяха виждали с дни и хазяйката, за да се презастрахова, се развика на Карвальо, че не била в течение на миткането на дъртия непрокопсан хрантутник, който пак й дължал пет месеца наем и някой ден, като се върнел, щял да си намери кашона на стълбите. Както се разбра впоследствие от думите на хазяйката, кашонът бил същият, в който й докарали цветния телевизор и който Бромида поискал, за да сложи вътре всичките си принадлежности.

Светлините на Рамблата бяха започнали да се включват, когато Бромида позвъни на вратата на кантората на Карвальо и помоли за нещо силно, за да си върнел дар словото и достойнството.

— Всичко изгубих в една нощ, Пепе. Вече мога да умра.

Бискутер се притесни повече от Карвальо от внезапния песимизъм на ваксаджията — брадясал, мръсен и чорлав, доколкото изобщо беше възможно да се разчорли лепкавата растителност от двете страни на черепа му.

— Снощи ме окошариха, Пепиньо, в полицейска акция на някакво лейтенантче от онея, дето не знам откъде ги наизвадиха напоследък. Пък аз се смея под мустак, чакай да го видя младока, като ме познаят в участъка и му дигнат пушилка. Веднага щом пристигаме, отивам при дежурния и се представям. Никаква реакция. Все едно му говоря за някой убитак от улицата. Даже не благоволи да ме погледне. Настоявам да дойде Мирафлорес или Контрерас, ти се сещаш за кого ти говоря. Ядец — Мирафлорес се бил пенсионирал, а Контрерас не можел, зает бил с друго. И като ми кипна говното, почвам да вадя заслуги, казвам им за Синята дивизия и за това, че полицията ми се е доверявала повече, отколкото на дядо Боже в онези славни времена, когато по улиците беше пълно с главорези. И се изтъпанва един с жълто около устата, пресен-пресен от академията, и ми вика, че всичко това вече нямало значение поради давност, един с брадичка и фасон на левичар задочно обучение… Левичар задочно обучение, надушвам ги аз тези. Истинските червени, дето цял живот са си такива, ги уважавам, но някакъв пикльо, дето е хем полицай, хем червен или демократ, или каквато и да е там друга противоестествена кръстоска — не. Държа ме забутан в ъгъла, докато от мен мъж не остана, Пепе, честно ти казвам, защото седях и си мислех ли, мислех: виж колко премеждия изтърпях, как им открих най-свидното си, без лъжа и измама, а накрая дори за информатор не ме щат. Не заслужавам да разчиташ на мен, Пепиньо. Аз съм кръгла нула. Едно говно. Загубих си топките в участъка. Паднаха на земята като два сухи парцала, като две шлюпки от мушмула.

Две-три чашки орухо[1] и сандвич с наденица, приготвен от Бискутер, върнаха на Бромида желанието да бъде предишният човек.

— Но още утре, само да се окопитя, ще ида и ще поискам да говоря с Контрерас, и в негово присъствие ще привикам пикльото от снощи и ще го направя на мат и маскара. Дори Синята дивизия не го впечатли. Или като му припомних, че съм бил на заповедите на генерал Ягуе при освобождението на Барселона[2].

— Още не е бил роден тогава.

— И аз съм роден след събитията в Куба, ама знам кои са Вейлер и Полавиеха[3] например. Просто вече не ги учат на история, Пепе. Историята не се тачи. Всички живеят ден за ден и зорлем се сещат какво е станало вчера. За хората с памет няма място на този свят.

— Като казахме памет. Помниш ли какво те помолих?

— Ей го, Пепе — и посочи главата си с пръст. — Тука го скътах, като видях, че работите в участъка не са както някога. Уплаших се да не намерят у мен бележката с телефона и адреса и да не ми направят някоя беля, сега и на полицията да нямаш вяра. Изядох я. После цяла нощ си повтарях адреса, за да не го забравя.

Бромида погледна към тавана и избърбори на един дъх:

— Валвидрерско шосе 67 Б, приземен етаж.

— Хайде сега, Бромид, не ме обърквай. По началото на номера се сетих, че къщата ще е някъде около Сария, но да е на две крачки от там, където аз живея…

— Да пукна на място, Пепе, ако те лъжа. Зарекох се, че ако това ще е последното нещо, което върша като мъж, непременно трябва да съм на висотата на твоите очаквания.

Карвальо извади от едно чекмедже телефонния указател и потърси в тома с улиците координатите, дадени му от Бромида. Насреща им имаше само един номер, същият, който сводницата беше написала на хартийката. Името на абоната привлече погледа му като магнитно поле: Хуан Понс Сискеля.

Карвальо отпусна тялото си във въртящия се стол и престана да следи йеремиевия плач на Бискутер и Бромида, за да даде възможност на усета си да формулира едно подозрение. Взе телефона и набра „Домашни потреби Ампери“, но там даваше все свободно, сякаш линията се беше оплела в цяла мрежа от други, които не я пускаха да стигне до целта на Карвальовата наложителност. После звънна у роднините на Чаро, където вдигна разстроеният глас на безработния. Не, жена му не можела да се обади. Карвальо каза кой е и го осведоми, че търси Нарсис.

— Не го знам къде е. Само знам, че задържаха сина ми. Жената отиде в районното да види може ли да говори с него.

— Защо?

— Не са ни давали обяснения. Отведоха го и толкоз. Момчето тъкмо се готвеше да излезе за работа и ми го арестуваха като някакъв рецидивист.

— Помните ли името на бащата на Нарсис? Дали случайно не се казва Хуан?

— Не. Не го помня. Майка му май се казваше Неус или Ниевес, но името на бащата не помня. Какво значение има това сега? Моля ви, ако го видите, кажете му за Андрес. Той винаги е бил добър приятел и току-виж помогнал. Вие нищо ли не можете да направите?

— Ще направя всичко възможно.

„Ще направя всичко възможно“, повтори няколко минути по-късно на нервираната Чаро, на която Марикита беше казала какво се е случило.

— Пепе, съвсем са се шашнали, не знаят какво да предприемат. Не стига, че единият им син е наркоман и нямат представа къде е. С Андрес такова за пръв път се случва. И не успяват да издирят Нарсис. Сякаш е потънал вдън земя.

— Ей сега ще отскоча да поговоря с Контрерас — предложи ободреният Бромид, войнствен в съсипията си, готов да тръгне на поход срещу самата Генерална дирекция на полицията.

Карвальо го помоли да не ходи никъде в идните няколко часа, от които вероятно щеше да се нуждае, за да подреди мислите си и да проумее какво го смути толкова в съвпадението на презимената на автодидакта и собственика на къщата край Валвидрера. Телефонът в дома на автодидакта също звънеше напразно, а не си беше работа да хукне да го търси по всички сауни и салони за отмора в града.

— Ти разбра ли защо е била вчерашната хайка?

— Ей така. Защото има много бандити на свобода и собствениците на магазини в Каталония натискат полицията — един ден убит златар, друг ден бакалин, — та полицията гледа да си размърда задника, за да сметнат хората, че и друго я бива да мърда. А престъпността вече няма спиране.

Тероризма можеш ли спря? Не. Ако не тикнат в затвора половината баски и не изпратят във Венесуела половината от останалите — няма начин. В големите градове е същата работа. Всичко живо се е увълчило и се е втурнало презглава, за да стигне незнайно къде. И това важи както за костюмирания бандит, така и за седемнайсетгодишното хулиганче, което краде кола, за да се изфука, или тараши аптека, за да има с какво да се бодне. Ако трябва да съм искрен, Пепиньо, аз съм вече възрастен човек и след всичко преживяно не върви да се предавам, но ако бях млад и виждах това, което виждам сега, направо щях да се обеся. Мене нямаше да ме прилъжат, не, за какъв зор да катеря цялата тази планина от години? Бутай, мъкни, търпи, хайде още малко, хайде още една синина, а накрая — нищо и половина…

Горе главата, Бромид, призова Бискутер, като един Кортес пред обезкуражените си и проредели войски след Тъжната нощ[4], и действително имаше елемент на вдъхновена патриотична реч в излиянието на русолявкото с вдигната ръка и очи, взрени във въздействието от думите му върху сенчестата орография на Бромидовото лице. Прокарваха се нови граници на надеждата в родината на клетниците и Карвальо помоли Чаро да иде при Марикита, докато той отметне едно неотложно дело. Делото се състоеше във вземането на колата и повтарянето на ежедневните жестове, с които обикновено си тръгваше към къщи. С тази разлика, че сега те бяха само имитация с предизвестен край в подножието на планината, където природата се изплъзва от града и дърветата и растенията, пленени зад дуварите на къде по-западнали, къде по-потегнати домове, вече обещават близостта на билата. Залезът багреше в цвят на засъхнала кръв стените на училищата и дори дечурлигата, които тъкмо в този момент си връщаха илюзията за свобода, майките, доволни да се изявят като шофьори, тежкоподвижните автобуси, уловени в мига на колебание напред ли да потеглят, или назад, да останат ли, или да извозят по местоназначение товарите си от малчугани за репатриране. А няколко метра по-нагоре, помисли си Карвальо, вероятното местопрестъпление.

Бележки

[1] Ракия, типична за Галисия, която се прави от джибрите на гроздето. — Б.пр.

[2] Хуан Ягуе (1892–1952) е испански военен, един от най-печално известните водачи на националистите срещу републиканците по време на Гражданската война, отговорен за смъртта на няколко хиляди човека. „Освобождението“ на Барселона всъщност е завземането й от водения от Ягуе Първи корпус на мароканската армия през януари 1939 г. — Б.пр.

[3] Валериано Вейлер и Николау (1838–1930) и Камило Гарсия Полавиеха и дел Кастильо (1838–1914) са испански военни, заемали губернаторски пост в някои от отвъдморските колонии на Испания като Куба и Филипините в пикови моменти на техните движения за независимост. Репресивните действия на Вейлер в Куба стават повод за крайно изостряне на общественото мнение в САЩ спрямо испанската политика и за т.нар. Кубинска война, при която Испания губи колонията си („събитията“, за които вероятно говори Бромида). На 15 февруари 1898 г. взрив потопява щатския броненосец „Мейн“ с няколкостотин души на борда край бреговете на Куба и американската преса обвинява испанците в покушение, с което дава претекст за започването на конфликта. (Именно с него е свързана легендарната фраза на „бащата“ на жълтата преса Уилям Рандолф Хърст, тогава собственик на вестник New York Journal. „Вие осигурете снимки, а аз ще осигуря войната“, която той уж телеграфирал на кореспондента си в Хавана.) — Б.пр.

[4] Под това име е известно тежкото поражение, нанесено от ацтеките на испанския завоевател Ернан Кортес в нощта на 30 юни срещу 1 юли 1520 г. в Теночтитлан (съвр. град Мексико). — Б.пр.