Метаданни
Данни
- Серия
- Карвальо (7)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La rosa de Alejandria, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод отиспански
- Нева Мичева, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Мануел Васкес Монталбан
Заглавие: Александрийска роза
Преводач: Нева Мичева
Година на превод: 2008
Език, от който е преведено: Испански
Издание: Първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2008
Тип: Роман
Националност: Испански
Печатница: „Инвестпрес“ АД
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Любов Йонева
ISBN: 978-954-529-589-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2519
История
- —Добавяне
— Ако бяхте оставили на мен, шефе, щеше да ви излезе много по-евтино.
Карвальо влезе в кантората си премръзнал до кости и със смътното усещане, че бърка я деня, я годината. Беше свикнал да възприема гласа на Бискутер като звуков фон без особено значение, затова му отне известно време да си даде сметка, че помощникът му настоява за нещо.
— И не ми казвайте, че като е един път, си заслужава изключението, защото можехме да го отпразнуваме и в къщата ви във Валвидрера или тук. Купих едни свещи от намалението в магазина за восъчни изделия на улица „Бизбе“. Щеше да стане много по-задушевно, по-лично, знам ли…
— Какво има да празнуваме?
— Шефе, и таз добра. Нова година е и се обадиха от „Одисея“. Резервирали са ни маса.
— Нова година.
— Маса за трима — вие, госпожица Чаро и аз. Сега ще трябва да си слагам вратовръзка.
— Че ти обичаш да си слагаш вратовръзка.
— На мене вратовръзката ми стои като на обесен — въжето. Я ми вижте врата.
И действително, вратът му изглеждаше старателно извит от някой настойчив и бавен палач.
— Купих и противокомарни свещи.
— Тук няма комари.
— За всеки случай. Бяха на много сносна цена. А ресторантът, шефе, нещо не ми вдъхва доверие. Сигурно е ужасно скъпо и сервират боклуци.
— „Одисея“ е сериозен ресторант. Собственикът му е поет.
— Хъм. Като ги знам поетите как опъват уши от глад…
Карвальо прегледа телефонните обаждания, записани от Бискутер.
— Кой е този Галвес?
— Каза, че е журналист, бил се забъркал в някакви каши с полицията, от ЕТА го били отвличали за не знам си какви истории със „Софико“[1] и искал да ви разкаже истината за Панамския канал.
— За Панамския канал ми е известно всичко необходимо.
— Каза, че пак ще звънне.
— Ако пак звънне, го препрати към бюро „Загубени вещи“ на социалистите. А тоя Федерико III от Кастилия и Леон?
— Някакъв ненормалник, шефе. Каза, че бил законният крал на Кастилия и Леон и крайните му поддръжници искали да го отвлекат, за да свалят Хуан Карлос[2] и да възкачат него на трона. Той обаче не искал, защото бил републиканец. Струва ми се, че съм записал доста изчерпателно всичко, което каза.
— Тая сутрин май са разпуснали лудниците. Я дай нещо за хапване.
— Да ви претопля ли палачинките със свински крачета и алиоли[3], които хартисаха от вчера?
— Предпочитам сандвич с пържена риба, студен, с чушка и патладжан. Хлябът да е с домат.
Бискутер издаде звука на двигател с вътрешно горене в началото на финалната си права от Гран при на Монако и отпраши към кухнята. Карвальо захвърли бележника в един по-свободен ъгъл на бюрото, отрупан с всякакви бумаги, повечето вече ненужни. Знаеше, че сред книжата се намира и квитанцията за получаване на два костюма, дадени за осъвременяване на един шивач от Сария, но търсенето й можеше спокойно да почака до 1984 година.
— И утре е ден.
Сега нещото, което наистина не търпеше отлагане, бе да набере онзи телефонен номер, записан върху една кибритена кутия. Госпожа Валдес си е вкъщи, кой я търси? От Гражданската гвардия[4], отвърна Карвальо, и взе да си представя телефонния разговор с госпожа Валдес, докато гласът на жената не го принуди да дойде на себе си.
— Аз съм частен детектив и бях нает от вашия съпруг, за да ви следя. Току-що се връщам от летището. Съпругът ви ми определи среща там, за да ми плати и да се сбогува.
— Да се сбогува ли? Не е възможно. Имаме гости на вечеря.
— Отменете я. Съпругът ви замина за Малдивските острови с балдъза си.
— С кого?
— Със своята балдъза.
— С моята сестра?
— Боя се, че няма много други варианти, да. Длъжен бях аз да ви го съобщя, защото влиза в цената. Съпругът ви е рядка смесица от садист и мазохист. Като го осведомих какви ги вършите, добави петдесет хиляди песети към хонорара ми, за да ви се обадя аз.
Замълча, но не се разплака.
— За какво сте го осведомили?
— За срещите ви с господин Карлос Пратс Газоли в един почасов пансион на булевард „Оспитал милитар“, по-известен като „Зелената къщичка“.
— И там ли сте ходили?
— На два или три пъти имах късмета да присъствам на влизането ви.
— Това, което правите, е отвратително.
— Виновен е общоприетият морал. А него сте го наложили вие, богаташите. Какво се оплаквате? Променете го и няма да ви трябват частни детективи. Междувременно обаче аз, като професионалист, ще си изпълнявам задълженията. Вашият съпруг ще бъде на Малдивите до Богоявление. После възнамерява да се установи в Доминиканската република. Оставил е на ваше разположение сметката в „Испано Американо“, но е опразнил онези в „Сентрал“ и „Банка Каталана“.
— По-добрите.
— Такъв е животът. Първо изчезва страстта, после любовта, изпаряват се даже привързаността и ищахът да виждаш другия. Накрая се оттичат и текущите сметки.
— И защо всичко това не ми го каза той, лично или писмено?
— В писмен вид щеше да бъде улика пред закона, а лично — напразно хабене. За малкото време, в което си контактувахме със съпруга ви, видях, че мрази преките сблъсъци.
— Да не съм ви чула повече противния глас.
— Не се притеснявайте. Нямам навик да работя даром. А работата вече си я свърших.
Затвори телефона и си каза: по дяволите. Бискутер се появи с масивен сандвич в ръце и го положи пред него като в жертвоприношение.
— Помолих те за две хапки, не за цяла мерлуза.
— Дочух туй-онуй и разбрах, че сте подранили и имате нужда да се подкрепите. Рибата съдържа много фосфор. Добър е за паметта.
— Имам излишъци от памет. Бискутер, някой ден ще я затворя тази кантора и с тебе ще емигрираме в Австралия.
— А госпожица Чаро?
— Чаро можеш ли я предвиди.
И Чаро изникна — на вратата, с пламнали бузи, задъхана.
— Добре, че те хванах, Пепе. Звънях у вас и те нямаше.
— Ресторантът е за довечера.
— Зарежи ресторанта. Трябва да ми помогнеш, моля те, не казвай нищо. Зарежи ме мене. Такова… Не знам откъде да започна.
Чаро придържаше вратата отворена с единия си крак, с другия бе прекрачила в кантората.
— Тъкмо щях да ям този сандвич.
— Точно за вас говорехме.
— Моля те, Пепе, моля те. Бискутер, отнеси сандвича в кухнята. Почакайте, ей сега се връщам. Ще доведа една жена. Пепе, аз съм ти споменавала за братовчедка ми Марикита. Тя е дъщеря на една от сестрите на майка, от Агилас, споменавала съм ти я, Пепе, със сигурност. Непременно трябва да я приемеш. Случило й се е нещо ужасно неприятно. Не на нея де, а на една друга братовчедка, Енкарнасион. И нея съм ти я споменавала. От Албасете. Не мърдай оттука. Ей сега се връщам.
Шлиферът й литна и я отнесе натам, откъдето беше дошла. Карвальо отпрати Бискутер със сандвича и зачака пред вратата на собствената си кантора като пред театрална завеса. Звънците издрънчаха. Светлините угаснаха. Представлението щеше да започне всеки миг.