Мануел Васкес Монталбан
Александрийска роза (20)

„Арабката“, „Подковата“, „Колибата“: малко след изхода от града всички шосета, които свързваха Албасете със света, мамеха с крайпътния афродизиак на неонови надписи в зелено и червено: уиски с вода, лед, момичета, готови да ти развържат езика и да ти предложат отбиване на горните етажи. Изпи по три големи уискита, облегнат върху плотовете на три бара, и надвесен над разни деколтета приказва общи приказки със задна цел до мига, в който подхвърляше името на Луис Родригес де Монтиел, един приятел, дето преди сума време ми препоръча това местенце и сега го търся, понеже току-що пристигнах и не знам къде, мама му стара, съм дянал адреса. Една се оказваше нова, друга спомен нямаше, накрая някоя все пак се сещаше, аха, да, дон Луис често наминаваше, но не е като да ни е бил редовен клиент. И чак в „Колибата“, на деветото уиски, се натъкна на една мома, по нейните думи от Билбао, която го напъти към „Двора“, понеже някога бил любимият нощен клуб на дон Луис.

— Не толкова клубът, колкото Черната.

— Някое момиче?

— Ами няма да е тираджия, хубавецо. Ти освен от тоя твой приятел, от друго не се ли интересуваш? Не искаш ли да се качим за малко?

— Черната там ли работи?

— Там работи. За друго не я бива. Като мен. Ти мислиш ли, че ако ме биваше за нещо друго, щях да вися тук?

„Дворът“ приличаше на укрепен мотел. Кубична сграда, в зелено и червено от неона, като другите, но опасана с висок зид, посред който се отваряше тежка чифлишка порта. Коли, повечето с регистрационни номера от Албасете, някои от Мадрид и Валенсия. Постройка на два ката, изпод притворения капак на прозореца на една стая на втория етаж — кадри от „Студио Стадион“^[1]. Останалите изглеждаха с отдавна и завинаги спуснати кепенци, с оня вид на запечатана къща, така типичен за публичните домове. В сумрака на просторната зала върху дългия зигзагообразен бар се бяха подпрели седем-осем „сервитьорки“ и една касиерка, която можеше да им бъде майка на всичките. Две или три от жените си бъбреха с потенциални клиенти, една се мъчеше да впечатли някакъв шишко, който тряскаше по игралния автомат, сякаш чакаше някакъв електронен оргазъм, две девойки, надарени за живот на дойки, ако се съдеше по издулите пуловерите им бюстове, разговаряха с касиерката за недостатъците на влажния въздух в Ла Манча през зимните месеци, а единствената незаета се отправи към Карвальо и заби лакти в тезгяха с твърдото намерение да стъписа другоземеца със своето лице на валядолидско момиче.

— Ти от Валядолид ли си?

— Шегаджия. Да ти имам началото на разговор. Значи изглеждам валядолидски?

— Много приличаш на една позната от Валядолид.

— Да, ама не съм от Валядолид, мило, от Синаркас съм.

— От Симанкас?

— Синаркас. А на теб физиономията ти е валенсианска.

— Това не ми го бяха казвали досега.

— Какво ще пиеш, мило? Много ми е приятно да си лафим двамката, само че първо трябва да поръчаш нещо, слънце.

— Уиски с лед.

— Каква марка?

— Каквато падне.

— Виж, мило, никой не те кара да пиеш уиски, щом не ти харесва.

— Такова място върви с уиски.

— Шегаджия бе. На теб ти дай да се майтапиш. Такива ги обичам аз мъжете — хем майтапчии, хем от Валенсия. Ще ти налея от най-хубавото, което имам.

Карвальо се отнасяше скептично към уискито и уискито знаеше това, защото минаваше през устата на детектива неловко и с пълното съзнание, че няма да бъде оценено по достойнство. Момичето от Синаркас беше словоохотливо и се оплака, че нощта е доста рехава, но да беше дошъл вчера, мило, или да беше попаднал на ловците оня ден, гледай, всичко това беше фрашкано, а в салона оттатък, който е за ловджийски банкети и срещи, нямаше къде игла да хвърлиш.

— Само че неделите са кофти. На хората им е криво, че утре е понеделник, и идват само такива като тебе, търговски пътници, ти нали си търговски пътник?

Карвальо кимна.

— И валенсианец. Какво продаваш, портокали ли?

И се разкикоти, русолява и вирогърда, открила мишите си зъбки.

— Искаш ли да се качим горе?

— Засега ми е много добре и тука.

— Само седем хиляди песети и получаваш каквото пожелаеш за колкото време пожелаеш.

— Нагорно ще ми дойде.

— Ба.

Очите на Карвальо бяха приковани от една ъгловата брюнетка, която омайваше властен мъж с мургаво, даже червендалесто лице, и масивно туловище, опаковано в шуба от чортова кожа с агнешка яка. Пусна погледа си по острите форми на жената и стегнатата й плът и го задържа върху красивите й скули на фотогенично животно и идеално заоблените полукълба на задника, очертани от дънките.

— Нея ли си хареса?

— Коя?

— Оная, дето си я зяпнал.

— Не е зле. Как се казва?

— Кармен. Но й викат Черната.

— Чувал съм за нея.

— От кого?

— От един приятел. Същият, който ми препоръча да дойда тук. Луис Родригес де Монтиел. Познаваш ли го?

Русокоската стана сериозна, стрелна с поглед Черната и премигна.

— Не съм го виждала от сто години. Преди идваше чат-пат. Напоследък обаче — не.

Карвальо отново се обърна към брюнетката с дънките, която неуморно продължаваше да компаньонства.

— Тоя тип от онези, които се качват ли е?

— Кой, оня с Черната ли?

— Да.

— Да. От тях. Само че днес надали ще се качи, прекалено дълго приказват вече. Защо питаш? С нея ли искаш да идеш?

— Още не съм решил какво да правя.

— То се вижда.

— Сипи още едно уиски.

— А за мен едно?

— Естествено.

Увеличението на комисионната сякаш утеши русокоската, която отново се облакъти срещу Карвальо, вече по-склонна да обсъжда, отколкото да сваля.

— Много е готина, което си е вярно, вярно си е. Различна е, нали? Много си падат по нея, но не всички. И напоследък не работи колкото по-рано. С дни се е случвало да не дойде. С дон Луис гъсти ли сте?

— Бяхме заедно в казармата.

— А, хубаво, хубаво. Е, дон Луис много си я къташе Черната.

Черната явно беше доловила погледите на Карвальо и от време на време обръщаше глава, за да прихване пасивното му послание.

— Тоя тип наистина ли е от онези, които се качват?

— Какво, ти ли искаш да се качиш с нея?

— Аха.

— Да й предам ли?

— Да.

Русокоската отиде при Черната и от разстояние Карвальо най-сетне успя да види тялото на събеседничката си — бедра, твърде напращели за пищялките й на недохранен жерав и стъпалата на принцеса, която рядко ходи пеш. Посредничката откъсна за момент брюнетката от флирта й и кратката размяна на реплики позволи на Черната да погледне Карвальо без заобикалки. В очите й не личеше нито предизвикателство, нито раздразнение, те бяха безучастни, като очите на животно, което разучава обстановката, а тя, както се стори на Карвальо, в случая нямаше нищо общо нито със секса, нито с парите.

— Каза да се качиш и да я изчакаш. Ще се отърве от него.

— Аз ли й харесвам повече?

— Не се съмнявай, мило. А на мене как ми харесваш… ама явно не съм твой тип.

— Тъмните са мой тип в понеделник, сряда и петък. Във вторник, четвъртък и събота — светлите.

— А днес като е неделя?

— Неделя си е за неделя.

— Дай да оправим сметката, мило. После ще дойда с теб до горе, за да те пуснат да минеш.

Карвальо се разплати и бакшишът, който остави, му докара целувка от другата страна на бара.

— Благодаря ти, мило. Знаех си, че си душа човек.

Усмивка, после насочващ жест към една странична врата, от която нататък отново се възцаряваше нормалното електрическо осветление и започваше студено гранитно стълбище нагоре. Стигнаха до рецепция, на която две бабички дремеха с по едно око, а другото кокореха към брътвежа на телевизора, откъдето водещият на „Студио Стадион“ се сбогуваше със зрителите.

— Ден на нови тотомилионери и на изненадата от поредната несполука на „Барселона“, този път на собствен терен, срещу „Майорка“, и при пълна безпомощност на нейните суперасове, Шустер и Марадона.

Русокоската пошушна някакво заклинание на ухото на една от бабичките, която галеше полузаспал котарак в скута си, и двете й кръгли, изпитателни очи се впериха в Карвальо, а главата кимна утвърдително. Пак с жест русокоската го подкани да тръгне по коридора, от който лъхаше на наскоро построен евтин хотел. Водачката му избра една врата и я отвори, за да влезе Карвальо в стаята, която напомняше спалня в крайпътен хан, но нова и спретнато безлична.

— Седни тук, мило, Черната ей сега ще дойде.

Карвальо седна на ръба на леглото върху кувертюрата в шотландско каре, срещу пейзаж с водопад, под който пишеше: „Лос Чорос. Изворът на река Мундо“. Вратата се отвори широко и там, където трябваше се покаже силуетът на Черната, изникна старият свирач от ресторанта. Не беше сам. Две тъмни грамади послушно изостанаха в полумрака на коридора, когато старецът пристъпи към Карвальо и нареди:

— Изчакайте ме отвън.