Мануел Васкес Монталбан
Александрийска роза (27)

— Заповядайте, драги, заповядайте. Чувствайте се като у дома си.

— Е, щом вие така се чувствате.

— Искам да знам какво търсите тука?

Черната фучеше и анимерото я задържа за ръката, за да не се нахвърли на Карвальо.

— Ами дойдох на гости на един приятел, кмета на Молиникос, и той вика: защо не се отбиеш да видиш дали не си е вкъщи дон Луис Мигел. Та кметицата ме доведе и остана да чака при Лос Чорос.

Якият младок и старецът се спогледаха. Не бяха нужни думи. Момчето се отлепи от стената, мина покрай Карвальо и излезе от стаята. Старият прокара ръка по лицето си и отърси във въздуха горчилката, която явно му се беше насъбрала.

— Божке, божке. Колко са прости нещата, а как си усложняваме живота понякога. А вие хем своя живот усложнявате, хем нашите.

— Аз само искам да се срещна с един човек, а вие всячески ми пречите.

— Ех, да ми се бяхте доверили. Да бяхте казали: гледай, Лебриханецо, става дума за това и това, аз щях да ви отвърна, ами, друже, това — да, онова — не. Или обратното. Разбирате ли?

— Зарежи, татко, този е изпечен мошеник.

Думата „татко“ в устата на Черната придаде ново измерение на Лебриханеца. Зад гърба на Карвальо отново се беше появил младежът, първо се чу учестеното му дишане на маратонец, после думите:

— Да. Има една жена там в началото на отбивката. И кола.

— Защо не се качихте двамата? Защо я оставихте да чака вънка на тоя студ?

Карвальо вдигна рамене. Черните очи на Черната го облъчваха с ненавист, а анимерото се заразхожда в кръг, сякаш се опитваше да заобиколи самия себе си.

— Дон Луис Мигел е тук. И искам да го видя.

— Няма да го видиш, ако ще да се съдереш от искане — каза Черната с неприличен жест.

Смуглата деликатност на чертите й влизаше в интересно противоречие с просташкия й тон на бясна женска.

— Дайте да се разберем, приятелю. Дайте да разберем най-сетне къде ви стяга чепикът. Защото нещата могат да бъдат простички, съвсем простички. Какво искате от дон Луис Мигел?

— Да ми разкаже за жена си.

— Каква жена бе, нахалник с нахалник? За каква жена говориш? За оная ли мърша, дето пукна, както заслужаваше? Тая ли му била жена бе?

— Кармен, успокой се.

Черната се казваше Кармен, отбеляза наум Карвальо поредната случайна и съвършено ненужна дреболия.

— Няма. Какво си въобразява тоя? Че може да цъфне ей така и да ни тормози? Той това иска. Тук друга жена на Луис Мигел освен мен няма.

Анимерото пристъпи напред и даде знак на Карвальо да го последва. Двамата излязоха от дневната под истеричния словесен поток на жената, в който една от всеки пет думи беше ругатня по странника или по живота. Съседната стая се оказа малка преходна трапезария, отделена от кухнята с въртящ се долап с мраморен плот.

— Хайде да се разберем по мъжки.

Анимерото възседна един стол с облегалката напред и извади одъвкана клечка за зъби от горното джобче на кадифеното си сако. И запремята насам-натам танцуващата пръчица в устните си, докато правеше обзор на ситуацията и възможностите за бъдещото й развитие.

— Да допуснем, че се видите с дон Луис Мигел. Е, и? Какво смятате, че ще постигнете? Миналото е минало и по-добре да не се разравят лайната. Полицията направи всичко възможно още тогава, преди месеци, и нещата са такива, каквито вече ги знаете. Някой ден, рано или късно, ще разкрият убиеца, толкова по-зле за него, който нож вади, от нож умира, и ей ви на поредната история с нещастен край, дето не е трябвало и да започва. Бракът им не беше сполучлив. Горкото момиче в крайна сметка се превърна в изпечена мерзавка, сигурно без сама да забележи, иди разбери. Важното е, че отрови живота на мъжа, с когото живееше. Вярно, той си беше курвар, а това на една млада булка няма как да й хареса. Само че тези неща се обсъждат. Не да се държи с него като с куче. Не биваше и дъщеря ми накрая да опира пешкира, не беше честно. А тя отгоре на всичкото обичаше и да ни навика всеки път, щом ни види, мене особено, и без изобщо да се съобразява с детето… защото има и дете в тая работа… има дете и още как, с все документите и Господ за свидетел има дете. Не знаехте ли?

Свирачът измъкна портфейла от задния джоб на панталона си, свали ластика, който го държеше затворен, и от гънките му извади снимка на момченце, облечено за първото си причастие като адмирал.

— Моят Луисито, детето на детето ми, моят внук. Син на дъщеря ми и на младия господин Луис Мигел. Видяхте ли как всичко си казвам пред вас, като мъже няма начин да не се разберем.

Момченцето беше мургавко и меланхолично, с тъжни очи и хубост, подобна на тази на майка му.

— Държим го в интернат, милото, в Ейин, че в Албасете по цял ден щеше да е в устата на хората и нямаше да може да вдигне чело от срам, дядовото ангелче. Гледайте, друже, какво нещо е съдбата, на дърти години съм готов човек да убия или да се оставя да ме убият, за да осигуря бъдеще на моето ангелче. Защото то няма никаква вина, че майка му е такава, каквато е, а баща му е в състоянието, в което се намира. Ще помета всичко, дето пречи животът на това дете да тръгне нормално сега, когато законът вече не ни спъва. Искам да ви съобщя, че дъщеря ми и младият господин Луис Мигел смятат да сключат брак по бързата процедура, за да оправят нещата и пред Господ, подготвя го един братовчед, отец пиарист от Албасете.

— А младият господин Луис Мигел, както вие го наричате, знае ли, че годеницата му продължава да работи в „Двора“?

— Ще се преструва, докато не уредим всичко. Сватбата трябва да стане с изненада, без да се усети семейството, особено братята и сестрите на господина, понеже са големи интересчии.

— Как разбрахте, че старата ми е казала, че синът й е тук?

— Наложи се да ви следим навсякъде и в Ел Бонильо, когато си тръгнахте, бяха достатъчни няколко шамара, за да си изпее управителят и майчиното мляко. Момчето с пушката ми е син, куцият от пасажа „Лодарес“ ми е брат, а двамата юнаци с него са ми племенници.

— Семеен акорд.

— В родата ни винаги сме били такива — един за всички. И всички за един.

— И сега сте се обединили, за да ожените младия господин.

— То от тая женитба много полза няма, той каквото можа, профука. Но малкото, което му остана, при добро управление и с помощта на трудолюбиви хора като нас, ще издаяни. Най-важното е детето. Сън не ме хваща, откак се роди преди десет години. И сега госпожата почина, мир на праха й… Аз много пъти съм й желал злото, но Бог ми е свидетел — и да умра и аз, и дъщеря ми, и синът ми, и моето ангелче, ако лъжа, — ей тонинко не съм посегнал да й навредя. Самото провидение се изпречи на пътя й, за да възстанови онова, което е право.

Старецът кръстоса пръсти и ги целуна, сякаш бяха Светия кръст на хълма Голгота.

— Какво знаете за убийството на Енкарна?

— Каквото се изписа в тукашната преса, а то не беше много, понеже Родригес де Монтиелови имат връзки. И каквото се изприказва. Но тоя грозен завършек отдавна можеше да се очаква. Нямаше причина да ходи толкова често в Барселона. Ясно, че там е пълно с добри лекари, но нея, минат не минат три месеца, току я свиеше нещо и хайде пак в Барселона. То не бяха яйчници, то не бяха бъбреци, то не беше черен дроб… и нови пътувания, и нови фактури. Тук всичко пазим и аз лично си заврях гагата в счетоводството, за да видя какво може да се спаси.

— Има ли фактури, които да доказват посещенията й при лекарите?

— Има.

— Значи може наистина да е боледувала.

— Черният й дроб не беше съвсем в ред и от нещо я бяха оперирали. Само че когато полицията разучи, излезе, че барселонските лекари никога не са й намирали нищо сериозно и са я смятали за типичната откачалка, която сама си внушава разни неразположения. Така или иначе, минеха ли три месеца, заминаваше за Барселона, все едно болестите я хващаха по план-график. Като тримесечен мензис.

— Съпругът й как се отнасяше към това?

— Отначало му беше безразлично, защото така се чувстваше по-свободен, престоите й в Барселона траеха по петнайсетина дни… Ето ви още една чуденка: колко кабинета трябва да обиколи човек, за да потроши петнайсет дни в чужд град за медицински прегледи?

Без междувременно да се види дори с роднините си, помисли си Карвальо, без да се обади на сестра си. Отишла само на погребението на майка си, и то като богата чужденка, пристигнала за малко от своята земя на шик и на разкош.

— Беше му безразлично, защото докато я нямаше, можеше да му отпусне края. Но след това нещата се промениха и тя започна да се държи с него като с парцал.

— Защо се промениха?

— Защо се промениха ли?

Старецът се усмихна. Немият му сарказъм можеше да се отнася колкото до Карвальо, толкова и до него самия или нещо съвсем друго, което още не беше излязло наяве и което пазеше за подходящия момент, а в присмехулните му очи се появи колебливата мисъл дали пък този момент вече не е настъпил.

— Елате с мен.

Последва смяна на декора, но ефектната сцена не приключи, а премина в нова. Карвальо излезе от стаята след анимерото, минаха през галерията под чардаците и водачът му бутна тежка врата, която се отвори към сумрачна спалня. Високо ложе с двоен дюшек, а в средата, под одеялата — дълго слабо тяло, което завършваше с брадясало мораво лице на възглавницата.

— Господин Луис Мигел, аз съм, Лебриханеца, водя ви на гости един приятел, който иска да ви поздрави.