Мануел Васкес Монталбан
Александрийска роза (10)

— Докъде стига железопътната линия? В посока към планината, където е изворът Митджа Коста, имаше черен път и краварник край него. Държеше го един животновъд от Арагон на име Хоакин. Имаше дъщеря, Аурора, и брат, който го убил гръм, докато товарел пясък в коритото на Риполет.

Автодидактът кимаше на думите на Карвальо, без да ги слуша, и се включи чак на последното изречение.

— Гръм ли? Над Риполет?

— Да е било преди едно четирийсет години. Идвах да си карам летата в Монкада, у краваря, беше приятел на нашите.

— Нима?

Автодидактът нехаеше за спомените на Карвальо.

— Звучи странно, летуване в Монкада.

— Имаше хора, които летуваха и още по-близо до Барселона. В Трес Торес или Валвидрера.

— Не се съмнявам.

От предишния пейзаж нищо не беше останало. Всичко приличаше на кое да е предградие в кой да е град и Карвальо се дразнеше от опропастения изглед на спомените си.

— Екскурзиите до Митджа Коста бяха голямо забавление, защото тогава се биеха дупки по кариерите и ние, децата, вярвахме, че Супермен си играе със скалите.

Блок след блок, пряка след пряка — архитектурен и човешки потоп.

— Веднъж едно момиченце падна на гарата. Тогава вечно имаше навалица покрай влаковете. Или влаковете са били малко, или хората — в повече. Макар че надали е имало чак толкова много хора, щом войната току-що беше свършила.

— Явно е имало недостиг на влакове.

— Та момиченцето падна на коловоза. Можете да си представите виковете и суетнята на близките му, да скочат ли, да не скочат ли долу. И изведнъж от тълпата се подаде една ръка. Спомням си я дълга, ужасно дълга, два-три метра, че и повече, и могъща, като ръката на великан. И на края на ръката се отвориха пет пръста, които сграбчиха момиченцето и го изтеглиха на перона в мига, в който пристигна влакът.

Автодидактът избра един вход, който се отваряше към сиво фоайе, мебелирано със сиви пластмасови столове и декорирано с кутии от зелен метал. Геометричната стерилност на стълбищата губеше от своето въздействие заради гълчавата, вдигана от вездесъщия плебейски живот: жени роптаеха срещу своите деца, съседки или теглила, деца роптаеха срещу участта си на деца, тук-таме се трясваше врата и звучаха десетки радиа и юмручен тропот по вратата на асансьора, който все пристигаше прекалено бавно.

— На четвъртия са.

Заприпка пред Карвальо тъй чевръсто и устремно, сякаш в свободното си време катереше върхове, а междувременно с крадливи погледи се мъчеше да установи дихателната нищожност на спътника си, когото очевидно смяташе за уседнала кабинетна твар. Но Карвальо не му остави повече от едно стъпало преднина, от любезност, и даже си запали пура по средата на изкачването.

— Пушенето и физкултурата са безумна комбинация.

— Човек е рационално животно само донякъде.

Вратата на апартамента отвори петдесетинагодишен мъж, зле сресан, зле обръснат, с размъкната риза над кадифените панталони и под жилетката с цип.

— А, ти ли си.

И остави отворено, за да влязат двамата в дългия коридор, покрит със свлечени тапети и осеян със затворени врати на стаи чак до другия си край, където беше трапезарията с рогозките по пода и стария телевизор, свидетел на не едно дълбокомислено слово от времето, когато Франко още беше онзи, който беше.

— Марикита няма ли я?

— Не, и Андрес го няма. Върна се от халите, от „Меркабарна“, полегна малко и ей сега тръгна за университета.

— Да не си е намерил работа в „Меркабарна“?

— За няколко дни. Носи по-едрите покупки на клиентите. Набират момчета почасово, за да не назначават на договор големи мъже, на които и акълът, и топките им са си вече на мястото.

И човекът посегна към топките си, преди да седне и да се отнесе с химикалка в ръката и очи, впити в някакъв ситно изписан лист хартия.

— Не й разчитам почерка. Да му се не знае. Не й разчитам почерка.

В гласа му се дочу началото на хленч и автодидактът взе листа, за да го разучи.

— Какво е това?

— Списъкът с покупките. Мария го написа, преди да иде на работа. Какво пише тук?

— Май „галета“.

Нарсис протегна листа на Карвальо за спешна консултация и детективът кимна да потвърди.

— Онова ли, дето го правят от стрит сухар?

— Нещо такова. Ползва се за панировки.

Човекът продължи с разшифрирането на списъка и остави новодошлите в мълчаливо очакване.

— А тука?

— Мамела. Ама че странно. Знаете ли какво е мамела на каталонски?

— Все тая, каквото — такова. За ядене е.

Само че любопитството на автодидакта не се задоволи с претупания отговор на семейния интендант и той не отмести въпросителния си поглед от Карвальо.

— По мое време това бяха филета от краве виме. Продаваха се вече сварени и се ядяха панирани. Бяха евтини и с малко въображение заместваха месото.

— Вимето е вкусно — блеснаха предизвикателно очите на интенданта.

— Спор няма.

— По-добре виме, отколкото лайна.

Карвальо се съгласи с бабаитлъка на мъжа, който вече беше приключил с анализа на списъка, стана, откачи един найлонов плик от кукичката, забита в рамката на кухненската врата, и се сбогува с тихо ръмжене, което не заглъхна, докато не излезе от къщи.

— Много бил докачлив.

— О, по това време поне е на себе си. Ще се върне на няколко чашки. Ще хапне надве-натри, казва, че не си изкарва сам прехраната, затова, а следобеда ще продължи да се налива. Довечера този дом може да се превърне в ад. Не, не е агресивен. Депресивен е. По цяла нощ реве в тоалетната. Първо го преместиха на ново работно място, после го изхвърлиха на улицата, а сега семейството живее благодарение на така наречената сива икономика: жената се цани чистачка тук и там, а Андрес се хваща, с каквото първо падне. Малките още ходят на училище. Другите все едно не съществуват. Той върши домакинските задачи, ако е в настроение. Понякога кипва, мъжът бил мъж, казва, и обръща кофата с мръсна вода на пода или изхвърля метлата през прозореца.

— Лоша фаза.

— Все така ще бъде занапред. Трябва да свикваме с друг тип култура на труда. Трудът е благо, което не стига за всички.

— На мен ли обяснявате… С тази култура на труда отдавна вече съм свикнал.

— Но вие сте в непроизводствената сфера и не можете да разберете прекършената психика на тези хора, които навремето са се почувствали хора именно заради работата си, а сега се чувстват търтеи. Андрес например още няма такива грижи. А по-малките му брат и сестра ще принадлежат към друго поколение. За тях трудът ще има нов смисъл.

— Само че и те ще искат да ядат.

— В бъдещето ще се яде по-малко от сега.

Не се шегуваше. Нейде из гънките на мозъка му се криеше необоримата информация, въз основа на която се беше произнесъл.

— Много икономисти виждат в сивата икономика опасно връщане към зората на трудовия пазар, разбирате ли? Своего рода връщане към свободната експлоатация на човека от човека, сякаш сто и петдесет години работнически борби са отишли за оня, дето духа. Но ние всъщност сме изправени пред ново явление, при което работодатели и работници си поделят отговорността за опазването на една система в криза. Капитализма го спасява работническата класа, включително, когато скланя да остане безработна или да работи в условия, по-окаяни и от робските.

— В замяна на какво?

— На това да не се чувства задължена да вдига революция или даже да се опитва да я вдигне. Всеки подобен опит би бил напразен. От архивите до вертолетите — всичко сега е в заговор против революцията. Революцията вече може да се случи само в селвата, и то в определени рамки, защото съществува международното равновесие, равновесието на терора, и когато везните се наклонят твърде много към революцията или към контрареволюцията, възниква рискът от ядрена война, като единствен вариант за налагане на едното или другото. Ситуацията ни е патова, исторически пат. Засега пишете хиксче във фиша.

Складовият учен имаше стройна теория, но на Карвальо този импровизиран семинар по социални науки започваше да му дотяга.

— Какво чакаме сега, началото на някакъв симпозиум?

— Не. Да си дойде някой адекватен член на семейството. Марикита или Андрес. Тя обикновено се връща малко преди обяд, слага манджата на печката и отскача да отметне някоя работа. Чисти и при нас в магазина например.

— Значи вие я осигурявате.

— Тя си плаща осигуровките на дело, аз — на документи.

— Сиво социално осигуряване.

— Смесено социално осигуряване. Дават ли ти — дръж…

Вратата се отвори и Марикита се зададе по коридора, леко усмихната заради изненадващото посещение, леко притеснена заради отсъствието на мъжа си.

— Още ли не се е върнал от пазар?

— Току-що отиде.

— Ами аз какво да готвя сега? Ох, мъже! Ни се водят, ни се карат.