Линкълн Чайлд
Утопияленд (65)

16:24

Уорн бързаше по коридора. Под едната си мишница носеше десетина празни, обвити в гума черни тръби с издълбани в края номера, описващи мощността на заряда. Под другата — няколко различни фойерверки, още в найлоновите им опаковки. Притисна ги внимателно към себе си — Смайт го беше предупредил най-подробно какво би могло да стане със съставките им, ако паднат отвисоко върху бетонния под.

Зад него вървеше самият Смайт, обхванал с две ръце големи, опаковани в кафява хартия фойерверки „Титанов гръм“ и други неща, които Уорн не разпозна. А зад Смайт с къси резки движения се носеше Уингнът. Четири големи „салюта“ бяха залепени за двигателния му корпус и дълги фитили от стегнато увита тъмна хартия висяха зад него.

Коридорът беше пуст. Уорн разсеяно поглеждаше вратите, покрай които минаваха — реквизит за сезонните представления, складове за холографска и видеотехника, водопречиствателна подстанция — все места, които не се посещаваха често и без проблем можеха да бъдат изолирани при ежеседмичните посещения на бронираните коли. Тъй като сигналът за колата беше прозвучал, влязоха със секретния пропуск на Смайт. Едва когато колата напуснеше коридора, служителите на Утопия щяха да бъдат допуснати в тези коридори.

— Сигурен ли си, че пътят е оттук? — подвикна Уорн през рамо.

Смайт, който задъхано се опитваше да държи здраво товара си, не отговори. Уорн погледна назад. На лицето на пиротехника бяха изписани различни чувства — смайване, неодобрение, загриженост. Какво ли щеше да направи Смайт, ако знаеше плана в подробности? Дали би се съгласил, че това е единствената им възможност, или направо щеше да му откаже?

Докато тичаха, постепенно чистият и стерилен въздух на Подземието се изпълваше с миризмата на дизелови пари. Закъсняхме ли — зачуди се той с внезапна тревога. Беше минало твърде много време, крайният сигнал вече трябваше да е прозвучал. Джон Доу и хората му сигурно бързаха да си тръгнат. Щом вече бяха взели парите, какво още чакаха?

И тогава чу нещо през отекващия шум от стъпките им — звук на работещ двигател. Беше ниско и гърлено ръмжене, което звучеше не на място из бетонните коридори. Спомни си какво му беше казала Аманда Фрийман, докато го развеждаше: единственият неелектрически транспорт, допускан тук, е бронираната кола, която веднъж седмично прибира парите.

Уорн забави ход. Пред него коридорът се вливаше в друг, по-широк. Уорн видя или реши, че е видял отляво слаб отблясък дневна светлина по бетонните стени.

Обърна се към Смайт с безмълвен въпрос. Пиротехникът кимна в отговор: това беше коридорът, по който минаваше бронираната кола.

Уорн продължи към Т-образното разклонение по-бавно. Шумът на дизеловия мотор определено идваше от дясната страна на коридора. Това означаваше, че бронираната кола трябва да мине пред очите му, за да напусне Подземието.

Обзе го странна смесица от чувства. Едното беше облекчение, че въпреки всичко бяха пристигнали навреме. Другото — чист страх. Имаше и още едно — какво правеше тук той — теоретикът бунтар, свикнал с лаборатории и симпозиуми? Би трябвало да се опитва да възстанови западащата си кариера, да пише за някое научно списание, да прави лабораторни изследвания. Защо се намираше точно тук?

Беше си задавал и преди този въпрос. И отново си даде същия отговор. Не трябваше да бъде тук. Но нямаше кой да го замести. Само той имаше шанс да спре тези хора да не взривят купола. А за да го направи, трябваше да им попречи да излязат от Подземието.

На тридесетина метра преди кръстовището спря. Коленичи и с леко треперещи пръсти остави тръбите на пода. Уингнът чакаше наблизо, нормалните му зигзагообразни движения бяха по-ограничени. Изглежда още се опитваше да нагоди хода си към допълнителния товар.

Уорн остави зарядите до тръбите.

— А сега какво? — попита колкото можеше по-спокойно.

Дребното човече внимателно оставяше товара си на земята.

— Когато фойерверките се изстрелват ръчно, тръбите трябва да се укрепят. Провери дали от някоя не е изпадал барут. Ако има счупени стабилизатори, трябва да ги оправиш, така че да прилегнат плътно в тръбата.

Уорн слушаше, скърцайки със зъби. Миризмата на изгорели газове и шумът на мотора сякаш се засилваха. Но знаеше, че няма начин да ускори нещата — Смайт трябваше да му обясни.

— А как насочваш фойерверка, ако искаш да го изстреляш хоризонтално, а не вертикално?

— Това не се прави. — Смайт изглеждаше изненадан, почти оскърбен, сякаш идеята никога досега не му беше минавала през ум. — Тези фойерверки имат стартови заряди, които ги издигат на десетки метри във въздуха — еквивалент на няколко пръчки динамит. Никой специалист не би го допуснал. Така разстоянието, на което ще се разпръснат, ще е по-голямо от нормалното…

— Господин Смайт — прекъсна го Уорн, — в случая нещата не са нормални. Кажете ми как да го направя.

Пръстите на Смайт замръзнаха, но изразът на изненада остана на лицето му.

— Ами предполагам, че процедурата ще бъде почти същата. Фойерверкът се поставя в тръбата и се проверява дали свободно се плъзга в нея. Трябва да е точно на дъното. После… — Смайт млъкна и на лицето му се появи огорчение. — После обръщаш тръбата настрани. Разбира се, не напълно хоризонтално. Това би… — Той поклати глава и изцъка при мисълта.

— Разбирам. — Уорн посочи към един от по-големите фойерверки. — Покажи ми с онзи.

— „Златна върба“.

— Да, с нея.

Смайт внимателно разкъса найлоновата опаковка, провери тежкия стартов заряд, прикрепен в основата, разви намотания бързогорящ фитил. После хвана фойерверка за края на фитила и внимателно го спусна в една от тесните тръби, повдигна го и пак го пусна. Доволен, че се движи свободно, преметна края на фитила през ръба. После взе една от най-тесните тръби, сложи я перпендикулярно на земята, много бавно обърна заредената тръба встрани и я подпря под ъгъл върху другата.

Уорн кимна.

— Разбирам. А как се пали?

— Как се пали?

Уорн отново кимна. Сега ревът на мотора беше по-силен, явно шофьорът форсираше.

— Защо искате да знаете?

— Защото ще го изстрелям, господин Смайт.

Пиротехникът се изуми.

— Ще го изстреляте? Но защо?

Имаше време за кратко обяснение или заплаха. Уорн избра първото.

— Защото няколко много опасни хора ще минат по коридора в бронираната кола. Ако им позволим да се измъкнат, ще взривят купола над Утопия. Ще унищожат парка. Няма да им позволим да избягат.

Наблизо се отвори авариен люк и се появи Пекъм. Огледа се в двете посоки, после тръгна към тях. По коленете му имаше прах, в очите му — уплаха.

Смайт не си даде труд да го погледне.

— Каните се да изстреляте „Златна върба“ тук вътре?

— Ако се наложи, господин Смайт. Ако трябва, ще изстрелям и една… как се казваше „Двойна хризантема“. Но преди всичко тук е Уингнът, който е зареден с черен барут, както виждате. Ще го изпратя при колата.

Очите на Смайт се бяха разширили.

— Искате да кажете, че това може да бъде опасно?

Уорн млъкна. Изразът на изненада и недоверие върху лицето на пиротехника беше неописуем. Навярно човекът се беше самозаблуждавал, че това е някакво учение. Или пък го беше сметнал за таен тест от управата на Утопияленд. Какъвто и да беше случаят — въпреки ускореното си сърцебиене, миризмата на изгорели газове, които се отправяха към вентилационните шахти, скърцането на колата зад ъгъла — Уорн внезапно се разсмя. Смя се, докато звукът отекна между стените на Подземието и заглуши дори шума от мотора. И когато смехът му заглъхна, беше изместен от задавено ридание.

— Да, господин Смайт — каза той, докато бършеше очите си. — Предполагам, че би могло да бъде опасно.

Пекъм се появи зад пиротехника.

— Само му покажете как да ги запали, преди да избягат — каза той.

Смайт погледна видеотехника, после Уорн, кимна бързо няколко пъти, после свали очилата си и започна да ги трие с края на ризата си.

— Добре ли си? — попита Уорн Пекъм. — Закрепи ли ехолокатора?

Пекъм кимна.

— Хубаво.

Уорн отиде до Уингнът и завъртя няколко ключа върху контролния му панел, после отстъпи.

— Виждаш ли тези бутони върху горната част на корпуса му? Когато дам сигнал, натисни втория отляво. Обикновено следва своя господар — това съм аз. Но сега промених програмата му и когато натиснеш бутона, ще тръгне към ехолокатора, където и да се намира той. Тежките заряди на гърба му трябва да унищожат бронираната кола, а фойерверките ще използваме само за да попречим на хората, ако се опитат да избягат. — Той млъкна, забелязал изражението на Пекъм. — Какво има?

Пекъм посочи към разклонението.

— Тази кола ще мине покрай нас за секунда-две. Как ще се правиш за толкова кратко време?

Уорн го погледна пребледнял. В трескавото си планиране изобщо не беше замислил за това.

— Тогава трябва да намерим начин да я спрем — каза той. — И то точно когато стигне разклона.

С отчаяние установи, че няма начин това да стане. Сети се за думите на Пул: Няма да се хвърля пред бронираната кола с тайната надежда, че ще спре. Беше прав. Нямаш никаква…

Но внезапно си спомни нещо.

— Стойте тук — каза на Смайт, после се обърна към Пекъм и му направи знак да го последва. — Ела с мен.

Уорн хукна обратно по коридора, следван от техника, и спря пред вратата, която беше видял по-рано: „Склад за холографска и видеотехника“. Натисна дръжката — беше заключена. Пекъм прокара картата си през най-близкия скенер и вратата се отвори. Уорн се спусна вътре, запали лампите и трескаво заоглежда препълнения склад. През целия ден имаха предимство, помисли си той. Изобщо не ни дадоха шанс. Дано веднъж ни провърви за разнообразие!

И тогава го видя — ниския цилиндричен корпус, който търсеше. Намираше се в най-далечния ъгъл, между други два — портативен холограмен предавател като онзи, който Тери беше демонстрирала в кабинета си сутринта.

Той изтича до него и го побутна на големите му колела. Пекъм го наблюдаваше с любопитно присвити очи. Те внезапно се разшириха, когато разбра какво ще стане.

— Имаме ли време? — попита.

Уорн спря и се ослуша. Тук звукът на мотора се чуваше по-тихо, но беше ясно, че все още работеше на празен ход.

— Трябва да опитаме! — каза той.

— Но ако колата тръгне преди…

Уорн му направи знак да млъкне.

— Всичко по реда си. Да вървим.

И бутайки цилиндъра пред себе си колкото се можеше по-бързо той излезе от склада и пое обратно по коридора.