Линкълн Чайлд
Утопияленд (33)

14:40

Норман Пепър седеше на широката кожена кушетка в барчето за външни специалисти на ниво Б, отпиваше от содата си и четеше националното издание на „Ню Йорк Таймс“. Току-що беше прекарал приятен половин час в сектор А и възнамеряваше да прекара също толкова приятен половин час в останалите.

Денят беше минал дори по-добре, отколкото очакваше. Хората от персонала на Утопия се бяха оказали интелигентни, делови и готови да му окажат всякаква помощ. Предложението му за лехи с орхидеи в храма на Атлантида беше прието без възражения. Всъщност му бяха отпуснали дори по-голям бюджет, отколкото се канеше да поиска. А самата Атлантида беше забележителна. Когато я отвореха, със сигурност щеше да бъде най-привлекателният от всички светове. Понятието „воден парк“ не беше достатъчно, за да я опише. Приличаше по-скоро на вътрешно море със специални лодки, които те разкарват между отделните обиколки и полупотъналия град. Но най-хубав беше входът. Макар и недовършен, той беше изумителен, несъмнено най-хитро измисленият портал в Утопия. И Норман Пепър го беше видял преди всички останали! Когато децата му чуят за това, ще умрат от завист. Почувства тайно задоволство, сякаш му бяха поверили държавна тайна. Усмихна се лекичко.

А това барче беше върхът на сладоледа. Безплатна храна и напитки, видеозаписи на всички филми на Найтингейл, душове, маси за билярд, малка библиотека, отделни стаи за почивка с телевизори и телефони. Най-хубавото беше, че сякаш никой не го използваше. Беше празно. Сигурно заради надписа „Барче за външни специалисти“ — името предполагаше обстановка като от автобусна чакалня, пластмасови столове, миналогодишни списания, нескафе в стиропорни чашки. С какво друго можеше да се обясни защо е толкова пусто? Имаше само още един човек и той беше влязъл едва преди пет минути. Може би останалите външни специалисти бяха из парка. Но Пепър не искаше да бърза с атракциите. Беше решил да посети Газените фенери в шест, за да провери проблема с нощните орхидеи. На другия ден му предстояха още срещи, окончателно одобрение на графика за дизайна и инсталацията. А после, в сряда, щеше да разгледа парка. Щеше да го направи както си му беше редът — от девет до девет, от предястието до десерта, от Камелот до Калисто. Въздъхна доволно и остави вестника встрани, за да напълни чашата си от кутийката „Д-р Пепър“.

Още от малък го подиграваха за слабостта му към тази напитка, но той просто беше пристрастен към нея. Никакви подигравки не можеха да го накарат да се откаже. Сега вече обичаше да казва на хората, че докторът е бил негов прапрадядо. Просто на шега, разбира се. Но, господи, колко беше вкусно! Той отпи голяма глътка и отново взе вестника с другата ръка. Ето това беше живот.

Докато прелистваше страниците, хвърли поглед на другия посетител. Беше облечен странно — с карирана пелерина, тесен вълнен костюм с тънки ревери и много копчета. В едната ръка държеше копринен цилиндър, а в другата месинговата глава на дълъг бастун. Той обикаляше из барчето, оглеждаше се и надничаше тук-там. Най-накрая се доближи до Пепър.

— Много е тихо — забеляза мъжът.

— Да, като в гроб. Вие сте единственият, когото видях да влиза тук.

Мъжът кимна.

— Значи от доста време сте тук?

— Да — отвърна Пепър.

И какво от това — помисли си. Тонът на мъжа не му хареса. В крайна сметка той беше външен специалист, нали? Имаше пълното право да бъде тук. Което не можеше да се каже за този тип. Щом бе с костюм, явно беше актьор. Какво правеше в барчето? Сигурно беше дошъл да се нахрани гратис.

Сега мъжът оглеждаше тавана. Очите му приличаха на бадеми върху широкото му сърцевидно лице.

С предпазливо, почти деликатно движение той остави шапката си на близката маса и тръгна към Пепър. Сега държеше полирания си бастун в дясната ръка за голямата месингова топка. Пепър наблюдаваше острия шип на другия край, който проблясваше на флуоресцентната светлина.

— Трудно е да ви проследи човек, господин Уорн — каза мъжът и продължи да върви, докато пищялите му се опряха в коленете на ботаника.

Пепър беше толкова замаян от спокойната, дружелюбна атмосфера на Утопия, че за миг изпита само любопитство. После се върна в реалността и се отдръпна назад върху канапето. Пръстите му изпуснаха чашата и тя се разля върху вестника. Какво беше това? Мъжът нахлуваше в личното му пространство. Имаше и още нещо — говореше с чуждестранен акцент — френски? еврейски? — и гласът му звучеше заплашително. Внезапно Пепър почувства такъв силен страх, че му трябваше време, за да асимилира последните думи на мъжа.

— Уорн ли? — заекна той. Почувства как студената сода се просмуква в дъното на панталоните му. — Аз не съм Уорн. Не се казвам така.

Мъжът отстъпи назад и свали бастуна, гледайки го с очакване.

— Така ли?

— Не, но чакайте, чакайте. Сега си спомням. Пътувахме сутринта с него във въздушното влакче. Аз не съм Уорн. Казвам се Пепър. Норман Пепър.

Очите на мъжа се отместиха от лицето на Пепър към кутията „Д-р Пепър“.

— Разбира се — каза той с усмивка. После се доближи още повече.