Линкълн Чайлд
Утопияленд (21)

13:42

Сара Боутрайт наблюдаваше как Алоко внимателно затвори и заключи вратата на кабинета й. После пусна щорите на прозореца към коридора, приближи се и сложи голяма метална кутия на масата за заседания. Фред Барксдейл, който стоеше в другия край на стаята, се приближи. Беше намръщен и аристократичната извивка на устните му се беше превърнала в тънка черта.

Сара се приведе напред от стола си.

— Хайде, Боб, казвай.

Лицето на Алоко беше червено, а ризата под сакото му — мокра от пот.

— Накарах отговорника за изправността на лазерите да прегледа устройството. Смята, че е излъчило по-мощен лъч. Над триста вата, вместо нормалните тридесет. След това е гръмнало, главата е напълно унищожена.

— Това е невъзможно. В парка се използват лазери само от клас две, а те не са… — Сара млъкна насред изречението. — Бил ли е контролиран от робот?

— Да. Движел се е по релса над сцената и е изпратил лъча към шлема на горкия нещастник.

Настъпи кратка тишина.

— Отново Метанет — тихо каза Барксдейл.

— Това е само началото — продължи Алоко. — Съобщиха ми, че има сигнал за тревога от един от сензорите в „Кулата на грифоните“. Отидох да проверя и открих това.

Той рязко щракна ключалките на кутията, отвори я и внимателно извади нещо. Изглеждаше като парче сивкав пластилин, увито в прозрачна мембрана, върху която имаше отпечатани поредица номера.

Алоко го остави много предпазливо върху масата.

— С-4 — каза той.

— С-4? — повтори Сара и се изправи, за да го разгледа по-отблизо.

— Мощен експлозив. За военни операции. Стандартна опаковка от два килограма и половина.

Сара замря насред път. После бавно седна зад бюрото си, вперила очи в сивата тухла.

— Намерих го на един от пасажите в кулата. Беше умишлено оставен на пътя на алармения сензор.

— Господи! — каза Барксдейл. — Искали са да взривят кулата.

Алоко поклати глава.

— Не мисля така.

— И защо не, по дяволите?

Странна усмивка се появи на лицето на шефа на охраната.

— Защото вместо детонатор имаше ето това.

Той бръкна в джоба на гърдите си и извади нещо — близалка, увита в моравочервена хартийка.

Никой не проговори. Сара се взираше в кръглата близалка над бялата пластмасова дръжка.

— Грозде — промърмори тя.

— Говорих със сценичните работници, които непрекъснато минават по пасажите. Никой нищо не е видял. Но по някакъв начин някой е успял да избегне всички сензори, да остави експлозива и да се измъкне.

— Боя се, че не разбирам — обади се Барксдейл.

— Аз разбирам. — Алоко бутна близалката до кутията. — Той просто ни показва, че може да убива. Да саботира безнаказано. Всъщност като си помисля сега за всички проблеми с роботите, струва ми се, че не са били дефект на системата. Мисля, че нашият приятел Джон Доу ни праща двойно съобщение. Че ни контролира и по хоризонталата, и по вертикалата.

Барксдейл гледаше ту Алоко, ту Сара.

— Боб иска да каже, че ни държат по два начина — каза предпазливо Сара. Изпитваше смесени чувства — изненада, загриженост, гняв — и не искаше нито едно от тях да й повлияе при решенията, които трябваше да вземе. — Препрограмирали са някои от роботите да създадат хаос в парка — да разхлабят спирачките на влакчетата, да засилят заряда на лазерите. Но освен това могат да ни вдигнат във въздуха и да се измъкнат.

— Какво ти беше казал Джон Доу? — попита Алоко. — Да не се съмняваш? Е, аз му вярвам. — Той отиде до бюрото и вдигна телефона на Сара.

— Какво правиш? — попита тя.

— Обявявам първо ниво на евакуация на парка — каза той, докато избираше номера. — После ще се обадя на щатската полиция. Приятелите ми от специалния отряд ще бъдат много заинтригувани. Трябват ни два, може би три екипа за специални операции, както и цивилни федерални агенти, обучени да разпръскват тълпата в опасни зони…

Барксдейл пристъпи напред и рязко затвори телефона. Постъпката му беше толкова нехарактерна и необичайно бърза, че Сара го погледна изненадано.

— Какво правиш, по дяволите?! — изрева Алоко.

— Аз трябва да ти задам този въпрос. Не си ли спомняш защо ни направиха тази демонстрация? За да ни предупредят да избягваме прибързани ходове.

Алоко го погледна яростно, после отново вдигна слушалката.

— Остави телефона — веднага каза Сара.

Той замръзна и се втренчи в нея. На лицето му беше изписано колебание. Но заповедническият тон на Сара не търпеше неподчинение и в крайна сметка шефът на охраната остави слушалката.

— Преди да направим онова, което ни предупредиха да не правим, трябва да научим повече за онова, пред което сме изправени — каза тя с малко по-мек глас.

Алоко не сваляше поглед от нея.

— Онова, пред което сме изправени? Ще ти обясня какво е. Гледах как посетителите напускат „Кулата на грифоните“ след шоуто. Бяха много доволни. Никой не беше разбрал, никой нямаше и най-малка представа, че е пострадал човек. — Той посочи експлозива. — Ако този семтекс беше избухнал, щеше да разруши вътрешната стена на кулата и да я стовари върху три хиляди души. Буквално щеше да разруши театъра. И знаеш ли какво щеше да стане? Това щеше да им доставя удоволствие до последния миг от живота им. Защото току-що са видели как друга кула се срутва в другия край на театъра. Срутването, което е част от шоуто.

Той започна бавно да обикаля масата, после отново приближи до бюрото на Сара.

— Колко души имаме днес тук — шейсет и шест хиляди? И никой от тях няма и минимален инстинкт за самосъхранение. Оставят го отвън на влизане. Нали затова си плащат. Виждат огън, чуват експлозия, чувстват, че вагонът на влакчето се отклонява от трасето, и какво правят? Смеят се още по-силно. Защото си мислят, че е част от представлението. Това превръща всеки от тях в лесна мишена.

Той се обърна към Барксдейл.

— Колко роботи работят в парка?

Барксдейл се замисли.

— Имаш предвид — свързани с Метанет? При преброяването миналия месец бяха осемдесет плюс-минус пет.

— Осемдесет и всеки от тях е потенциална бомба със закъснител. Дори да можем да изключим всички безпроблемно, нямаме време да ги издирваме. Но не са само роботите. Дадохме на този Джон Доу идеално поле за действие. — Той се наведе през бюрото. — Сложил е експлозив в „Кулата на грифоните“. Но по същия начин би могъл да саботира газопроводите за специалните ефекти. Или…

— Точно в това е въпросът! — каза Барксдейл. — Ти сам го каза. Не можем да проверим всичко. Всички козове са у тези негодници. Трябва да мислим за живота на посетителите. Точно в този момент евакуацията или викането на полиция не е решение.

— Извинявай, но това е единственото решение. Не сме подготвени да се защитаваме срещу подобни заплахи. — Алоко посочи пластичния експлозив. — Колкото до посетителите, мислиш ли, че хората, оставили това, ги е грижа дали ще са живи или мъртви?

— Вероятно не — отвърна Барксдейл. — И точно затова не бива да им даваме повод.

Двамата мъже се обърнаха към Сара, сякаш очакваха да стане арбитър в спора им.

Тя ги огледа — Алоко с каменно лице и решителен вид, Барксдейл с ясно изписано безпокойство на патрицианските си черти.

— Няма да се обаждаме на полицията — каза накрая.

Облекчение се разля като вълна по лицето на Барксдейл, а Алоко почервеня.

— Какво? — каза той. — И просто ще се оставиш на това копеле?

— Не — каза Сара. — Няма да му се оставя.

Докато говореше, усети как челюстта й се стяга, когато студеният гняв измести всички останали чувства. Арогантността, с която Джон Доу беше проникнал в кабинета й, беше пил от чая й и бе обявил исканията си. И беше погалил бузата й. Начинът, по който умишлено с лека ръка застрашаваше да унищожи нейния парк, да нарани нейните служители… Беше решил, че тя просто ще отстъпи пред заплахите му, но беше сгрешил.

— Джон Доу наблюдава кой влиза и излиза от парка — каза тя. — Намекна, че ако предприемем евакуация, ще пострадат посетители. Нямам основания да мисля, че ме е излъгал. И да напълним Утопия с ченгета, не е разрешение. Ще се справим с Джон Доу. Но при нашите условия и с нашите хора. — Тя се обърна към Барксдейл. — Фред, ти каза, че те държат всички козове. Не мисля така. Те са в нашия парк и това ни дава териториално предимство.

Барксдейл вдигна ръка в знак на протест, но после я свали и замълча.

— Всичко по реда си. Намекнаха, че наблюдават въздушните влакчета, затова не можем да направим всеобща евакуация — или поне засега. Ще започнем с ограничени процедури като при бомбена заплаха. Боб, предупреди охраната. Без подробности. Подбери важните гости и ги заведи в Медицинския център. Кажи им, че президентът идва, каквото искаш, но ги закарай там. Междувременно аз ще се обадя до Вегас, за да отложа доставката на мляко. Фред, ти предупреди финансовия отдел.

Барксдейл кимна. Макар повечето финансови трансакции в парка да минаваха през кредитните линии на пропуските на гостите, на много места все още се плащаше в брой, особено в казината. „Доставка на мляко“ в Утопия наричаха бронираната кола, която идваше веднъж седмично от Лас Вегас за парите.

Сара отново погледна Алоко.

— Не можем да затворим входовете, но нека да затворим част от билетните гишета по-рано, да речем по четири на всеки час. Можем да намалим интервала между въздушните влакчета, за да ускорим извозването навън.

— Можем да изключим една-две от най-популярните атракции — каза Алоко. — Ако хората сметнат, че са видели всичко или опашките станат твърде дълги, може да решат да си тръгнат по-рано.

— Много добре, но без излишен шум. И нека занесат останките от робота от „Кулата на грифоните“ в лабораторията на Тери Бонифацио. Доктор Уорн трябва да го види. Може би ще открие нещо отличително, което да ни послужи да разберем кои други роботи са препрограмирани.

— Ще го направя веднага. — Алоко отново посегна към телефона.

Барксдейл го наблюдаваше намръщен. После се обърна към Сара.

— Но ако искаш да не се вдига шум…

— Няма да обясняваме на Андрю повече от необходимото. Но в момента помощта му ни е необходима. Особено след като… — Тя замълча. — Особено след като Метанет изглежда няма вина за случилото се.

Барксдейл стоеше до нея и разсеяно си приглаждаше вратовръзката с притеснен вид. Сара изпита внезапно, неочаквано чувство на обич към него. После съзнателно го потисна. По-късно щеше да има време за това.

— За какво мислиш, Фред? — попита тя.

— Просто не мога да разбера. Ако Метанет е изправна, какво може да е станало? Как е възможно тези типове да са препрограмирали роботите? Мрежата ни е напълно обезопасена. Няма начин външен човек да…

Той млъкна насред изречението. Единственият звук в кабинета беше от затварянето на телефона.

Сара внимателно наблюдаваше лицето на Барксдейл. Той беше най-възпитаният и очарователен мъж, когото познаваше. Но беше и странен хибрид — беше прекарал младостта си в английски държавни училища, а кариерата си — във висшия ешелон на Информационни услуги. Ако имаше проблем, той по инстинкт се насочваше към машините. Не би му хрумнало да допусне възможността от измяна или предателство между хората. Това не беше крикет, не беше някаква игра. Просто така не се постъпва. Но сега, докато го наблюдаваше, Сара видя нещо да проблясва в очите му — осъзнаването на истината, която тя вече беше разбрала.

— Фреди — каза тя тихо, — искам да ми направиш списък на всички от Информационни технологии, които имат достъпа и уменията да направят подобно нещо. И кои от тях са на работа днес.

За миг той остана неподвижен, сякаш самата мисъл го беше вкаменила. После бавно кимна.

— Мисля, че трябва да го направиш веднага.

Той тръгна към вратата.

— Фред! Не казвай на никого. На никого.

Сара наблюдаваше как вратата се затваря зад него. После отмести поглед и се обърна към Алоко.

— Искам и от теб същото — каза тя. — Направи ми списък на служителите от охраната, които имат възможност или мотив. На всички, които са недоволни от работата или от шефа си. На онези, които имат проблеми с наркотици или с пари. Твоят техник Ралф Пекъм откри ли нещо?

— Още проверява видеозаписите.

Сара се замисли.

— Той не би могъл да предизвика онзи срив в Кошера, нали? Когато изгубихме Джон Доу.

— Не. Или поне не без необходимата подготовка.

— Каза, че преди това е работил в Системи. Имаш ли му доверие?

— Гарантирам лично за него. Той не би участвал в подобно нещо. Познавам го много добре.

Сара кимна.

— Чудесно, тогава нека продължава. — Тя отиде до скицата на парка на стената. — Цялата съм в слух, Боб. Ако имаш план как да се справим с това, без да изложим на риск парка и посетителите, искам да го чуя.

Прекъсна я тихо избръмчаване.

В първия миг Сара не можа да разбере откъде идва звукът. После прозрението я разтърси като ток и тя се зачуди как е могла да забрави дори за миг подобно нещо.

Бръкна в джоба си и извади малката радиостанция.

— Госпожице Боутрайт? — чу приятния глас на Джон Доу. — Сара?

Тя погледна към Алоко. Шефът на охраната извади от джоба си портативен касетофон и й го подаде.

— Сара? Чуваш ли ме?

— Да — отвърна тя, включи касетофона и го приближи до радиостанцията.

— Видя ли нашето шоу в един и трийсет?

— Не лично, но чух отзивите.

— Можем ли да свършим работата без повече неприятности?

— Казвай.

— Както искаш. Трябва да ти разкажа една малка история. Моля те, слушай внимателно. Не е дълга и ми се струва, че ще ти бъде много интересно.