Линкълн Чайлд
Утопияленд (67)

16:25

Океан, бездънно син, искрящо лазурен, тук-таме обсипан с бели пръски. Беше спокоен, далечният шум от прибоя се усилваше и заглъхваше във вечния си ритъм — това беше съвършеният плаж, за който всички мечтатели знаят, че се намира от обратната страна на земята и стига да го открием, той ще бъде само наш.

После погледът на Пул се фокусира и илюзията изчезна.

За миг съжали за това. Нямаше спокоен океан, само синьо-черния купол на Утопия, който се издигаше над него и ребрата в най-високата му точка проблясваха на следобедното слънце. Шумът на прибоя беше собствената му кръв, която биеше в ушите му. Нямаше алабастров плаж, само стръмни склонове от пясъчник, които притискаха гърба и врата му. Вместо това имаше остра болка, която пулсираше в слепоочията му, и друга — по-дълбока и пронизваща — в стомаха.

И тогава си спомни всичко и се опита да седне.

Болката прониза корема му като нажежено острие и той се отпусна обратно със стон.

Бяха го изиграли като пълен глупак. Допълнителен пистолет, затъкнат в колана на гърба беше най-старият номер на света. Самият той го беше използвал неведнъж. Явно беше твърде стар за тази игра.

Но нямаше време да лежи и да се самосъжалява.

Отново се надигна и пропълзя назад през дерето, подпирайки се на длани и стъпала. Болката в корема стана непоносима и с нещо средно между въздишка и стенание той най-накрая се отпусна между два дебели стълба в основата на купола под най-ниската метална пътека. Там беше сложен заряд и никой не би посмял да стреля по него, ако успееше да се доближи достатъчно.

Стиснал ръба на пътеката над главата си, той бавно се изправи. Пред очите му играеха черни петна, имаше чувството, че ще припадне, но знаеше, че трябва да го направи.

Прилепна към стената на купола и се огледа. Видя мъртвия техник, който лежеше в дерето на няколко метра от него. Зад дерето мъжът с гащеризона и с многото оръжия лежеше проснат по гръб. От мястото си Пул виждаше само краката му и отпуснатата дясна ръка. Но крайниците му не помръдваха. Явно беше улучил експерта по взривовете, когато беше падал назад.

Опита се да мисли въпреки болката, която го обвиваше като мъгла. Сигурно имаше и други. Първо трябваше да се въоръжи. Но за да го направи, трябваше да се движи.

Погледни хубаво, спомни си думите на инструктора в палатката на тренировъчния лагер. Разбери колко тежка е раната ти. На екрана се беше появил образ — черно-бял кадър на старо бойно поле, където войници лежаха в окопите, а около тях бяха разхвърляни шапки, смешни ботуши и купчини дрехи. Вижте тези мъртви конфедерати, беше казал инструкторът. Защо ризите им са разкъсани така? Не от мародерите, а от самите тях, за да огледат входа или изхода на раната. Знаели са, че ако ги улучат в корема, ще умрат. Огледайте се. Разберете колко тежка е раната. И след това действайте.

Всичко това мина през ума на Пул за една десета от секундата.

С кратки накъсани вдишвания той погледна надолу. Рипсеното му яке изглеждаше непокътнато. Тогава видя правилната малка дупчица на няколко сантиметра над левия джоб. Стиснал зъби, той хвана якето и внимателно го съблече.

Първото, което видя, беше кръвта — много кръв. Бе попила в долната част на ризата му и за миг от тази гледка му се зави свят. Прехапа устни и си наложи да се концентрира. Разкопча ризата и полека я свали. Рукна нова струя кръв.

Сега виждаше раната, малка назъбена дупчица в долната лява част на корема. Изглежда нито един от жизненоважните му органи не беше засегнат, но течеше много кръв. Знаеше, че изходната рана е много по-голяма. И ужасно го болеше. Пул беше обучаван в стрелба, знаеше какво да очаква. Но безмилостната всеобхватна болка надминаваше всичките му очаквания.

Ръката му се отдръпна от раната и той се плъзна на земята. Отново си спомни думите на инструктора: Ако сте в битка, няма смисъл да лежите и да чакате лекар. Трябва да превъзмогнете болката. Болката е ваш приятел. Тя показва, че не сте мъртви. Затова затворете болката в кутия. Заключете кутията и хвърлете ключа. После сложете тази кутия в друга, по-голяма. Заключете и нея. И този ключ изхвърлете. Сложете тази кутия в още по-голяма. Заключете, но този път не изхвърляйте ключа. Оставете го в джоба си. После отместете кутията встрани. Ще я отключите по-късно, когато имате време.

За миг Пул замря, дишайки тежко. После повдигна дясната си ръка и погледна часовника — беше 16:27.

Вкопчи се отново в металната пътека и се изправи първо на колене, а после с огромни усилия на крака. Светът около него застрашително се олюля и той затвори очи, стиснал здраво метала, докато нещата се стабилизират. След няколко секунди отвори очи и се огледа.

Тук, в сянката на купола, падините и възвишенията на платото приличаха на кухи лабиринти в кафяво и сиво. Той потърси пистолета си, но единственото, което можа да различи сред монохромния пейзаж, беше снайперът М24, който лежеше там, където го беше захвърлил собственикът му по негова команда. Като се изви надясно, той успя да види на петнадесет метра по извивката на купола малкия квадратен силует на контролната кутия, която беше забелязал точно преди да открие трупа в долчинката.

Направи една стъпка напред, после втора и отново притвори очи, за да не изгуби равновесие. Бавно като старец клекна, за да вземе пушката. Болката го накара да се свие на две и той прехапа устни, за да не извика от болка. Мракът заплашваше отново да го погълне и Пул изчака в сянката на долчинката, докато пристъпът отмине. После се изправи, залитна и с готова за стрелба пушка се приближи до мъжа в гащеризона.

Той лежеше проснат с разперена дясна ръка, а лявата бе преметната през гърдите. Никъде не се виждаше рана и Пул се чудеше дали не халюцинира, дали той не е онзи, който още лежи в дерето и умира, а умът му е избягал на хиляди мили от действителността.

И тогава забеляза червената дупка на мястото на дясното око, малката тъмна локвичка под главата, която се стичаше в сухите пукнатини на скалата.

Пул се озърна, дишаше плитко и начесто, опитвайки се да приглуши болката. Знаеше, че все още обилно кърви, но нямаше време да мисли за това. Пушката тежеше ненужна в ръцете му. Трябваше да обезвреди контролната кутия.

Той бавно тръгна към основата на купола. Хвана се за най-ниската метална пътека и започна да се изтегля напред — стъпка по стъпка, всяка от тях по-мъчителна от предишната, следвайки детонаторния шнур, който водеше до кутията. Точно пред него, на около десет метра от основата на купола, се виждаше горната част на задната стена на Утопия. Зад нея дълъг и плосък бетонен покрив се простираше от единия до другия край на каньона. Вентилационни тръби, високи комини, наблюдателни платформи, асансьорни шахти и антени набраздяваха повърхността му като изкуствена гора от мачти. Шестдесет метра по-ниско отвъд покрива се простираше служебният паркинг, а зад него се виеше служебният път от сърцето на пустинята към шосе 95.

Пул хвърли само бегъл поглед натам. Очите му бяха съсредоточени върху контролната кутия, която вече беше само на няколко метра от него. Опитваше се да не мисли за времето, за факта, че всеки момент бронираната кола ще се появи от Подземието и Джон Доу или някой от неговата кохорта ще активира предавателя, а после хората дълго-дълго ще събират късчета от Ангъс Пул. Ако успее да стигне до контролната кутия и да я неутрализира, може би имаха шанс.

Тя беше прикрепена здраво за долната част на металната пътека, където детонаторни шнурове поемаха в няколко различни посоки. Пул се опита да коленичи, но нов пристъп на болка го запрати в прахта заедно с пушката. Той се изправи и си наложи да удържи на агонията само колкото да извади приемника и да дезактивира вътрешното устройство.

Пръстите му безполезно се плъзгаха по гладката повърхност. Огледа по-внимателно кутията. Това изобщо не беше приемник, а просто реле, разпределителен възел за фазовите кабели.

Пул примигна, вцепенен от изненада.

На няколко метра от него една стълба се издигаше над металната пътека. По-тънък кабел водеше нагоре от релето. Очите на Пул го проследиха по купола… И там подигравателно му се хилеше приемникът, който търсеше. Терористът го беше завързал за долната част на втората метална пътека, която обикаляше купола на около петнадесет метра над първата, за да осигури видимост за предавателя на Джон Доу.

Коленете на Пул омекнаха и той отново падна върху каменистата земя.

— Исусе! — промърмори. — О, не! Не, не, не!

Петнадесет метра в този миг за него бяха като хиляда. Нямаше начин да се изкачи. Затвори очи. Беше твърде късно: твърде късно да обезвреди приемника, твърде късно, за да се отдалечи на безопасно разстояние. Всъщност твърде късно за каквото и да е.