Линкълн Чайлд
Утопияленд (62)

16:20

Ангъс Пул взимаше тесните метални стълби по две наведнъж, изтегляйки се по перилата. Бяха минали много години, откакто го бяха карали да марширува с пълна екипировка, и вече се беше задъхал. Отляво бетонната стена на стълбището завиваше и изчезваше над главата му, откъдето флуоресцентните лампи се спускаха към лицето му под все по-голям ъгъл. Вдясно, зад огледалното стъкло, зелените поляни и шарените палатки на Камелот оставаха все по-ниско — колоритен пейзаж от укрепления, знаменца и пищни средновековни ритуали. Пул не му обръщаше внимание.

Отне му доста време да намери стълбището — трябваше да убеди един актьор от Камелот да му отвори и да заблуди един от охранителите с пропуска на Уорн. Докато се качваше нагоре, не искаше да мисли колко минути е изгубил.

Не искаше да мисли и колко налудничаво беше всичко това. Идеята, че огромният купол е бил миниран, за да избухне и да затрупа с безброй парчета стъкло и метал вътрешността на парка, изглеждаше крайна дори за тип като Джон Доу. Пул се чудеше дали Сара Боутрайт е разбрала добре думите, излезли от разбитата уста на Барксдейл. И дали изобщо можеше да му се вярва. Може да е имал халюцинации. Или пък да се е опитвал по този начин да избяга, когато го оставят сам в Медицинския център. Но Пул отхвърли това. Барксдейл отчаяно се опитваше да говори, давеше се в собствената си кръв, за да предупреди шефката на парка. Само усилието да движи разбитите си челюсти вероятно е било убийствено. Сигурно беше казал истината.

Коридорът зави леко, Камелот изчезна и стълбите завършиха пред метална врата. Тънка ивица слънчева светлина очертаваше правоъгълник на фона на тъмната рамка. Работник с бежов гащеризон слизаше по стълбите с голям сак в ръка. Погледна го бегло, докато се разминаваха. Пул отвърна на погледа му, но продължи да се изкачва колкото можеше по-бързо — последното, което му трябваше сега, беше да спре и да отговаря на въпросите на някакъв глупак. За щастие никой не му изкрещя да спре и той продължи да се изкачва, потънал в мисли за предстоящата си задача.

Ако куполът наистина беше миниран, какво би могъл да направи в малкото останали минути? Тичаш в погрешна посока, глупако, крещеше инстинктът му за самосъхранение. Тези типове явно бяха професионалисти — каквото и да го чакаше горе, със сигурност нямаше да е самоделна бомба, свързана с будилник. Това беше работа за сапьор с първокласна техника и много време…

И тогава си помисли за братовчедка си и нейното семейство — неприятни хора, но все пак негови роднини — и за хилядите други посетители, които в блажено неведение се усмихваха и разговаряха, докато се разхождаха под сянката на огромния купол… И Пул се втурна още по-бързо към вратата.

Може би не беше толкова безнадеждно. Тук не беше военна зона, сигурно са накарали един-двама души да внесат експлозивите и апаратурата, а това означаваше, че няма да има много заряди. А щом щяха да взривяват дистанционно, някъде имаше и приемник. Да го намери щеше да е по-сигурно, отколкото да обезвреди няколко детонатора, надявайки се да спаси купола. Приемникът беше разположен откъм задната страна, която гледаше към служебния изход от парка, беше сигурен в това — нали дистанционното действа само при пряк визуален контакт.

Още четири стъпала, две — и той стигна вратата. За един ужасен миг се уплаши, че ще е заключена, че ще има скенер за отпечатъци от пръсти, но с облекчение видя, че има само обикновена метална дръжка. Един здрав ритник беше достатъчен, за да разбие ключалката и да отвори вратата.

Ослепителна светлина и адска жега моментално го обгърнаха. За миг Пул се поколеба с извърнато лице и стиснати очи, парализиран след хладния полумрак на стълбището. Пристъпи крачка напред, после още една, докато свикна с болезнената бяла светлина и успя да фокусира обстановката.

Служебното стълбище завършваше с малка метална козирка, която се издигаше като детска играчка върху огромното плоско плато. Рядка пустинна растителност — смрики и градински чай — беше провиснала от пукнатините и деретата, които разсичаха пясъчниците пред него. Червеникавата им повърхност изглеждаше ожулена и нацепена, сякаш белязана от някаква ужасна битка. Това беше горната част на платото, което заобикаляше кръглата вдлъбнатина, приютила Утопия. А над тази купа се издигаше куполът, покривът на парка, чиито стоманени ребра и шестоъгълни стъкла блестяха като криле на водни кончета под слънцето.

Когато го видя, Пул отново замръзна — излъчваше неземното съвършенство на приказна кула. Пул си наложи да отмести поглед към небето, за да се ориентира. После продължи.

Докато приближаваше купола, различи мрежа от стоманени пътеки и стълби, умело прикрепени към подпорните ребра и траверси. Никъде не се виждаше следа от намеса, нито подозрителни на вид устройства. Почти въздъхна от облекчение — може би Барксдейл в крайна сметка пак е сгрешил.

И тогава видя детонаторния шнур.

Беше опънат под най-ниската пътека и следваше метала в основата на купола. Пул се приближи към металната пътека, коленичи под нея и завъртя изолираната жица предпазливо между пръстите си. Беше професионално качество, тънка и лека, но много здрава. Устоя на импулса да я среже, сигурно беше свързана така, че всяка намеса да доведе до предварителна експлозия.

Отново стана и изтръпнал от страх хукна покрай основата на купола, следвайки жицата. След петнадесет метра откри първия заряд — малка купчина пластичен експлозив, умело прикрепена в основата на една конструкция. В друг случай би се възхитил на красотата на свързването. Професионалистът у него одобряваше икономията на материал. Експертът по унищожение — защото Пул вече не се съмняваше, че си има работа с такъв — очевидно беше подготвил хирургически прецизно взрива, наблягайки на точното разположение, а не на количеството на експлозивите.

Продължи покрай основата на купола към задната част на парка. Там откри втори експлозив, после трети, всички умело разположени така, че да причинят най-много разрушения на структурата с минимално количество експлозив. Един човек беше свършил всичко това, най-много двама. Беше много професионална работа. Съвършена — тук нямаше да има калпаво свързване или слабости, от които да се възползва. Отчаянието му се засилваше.

Пул тичаше и държеше под око детонаторния шнур, който се виеше под металната пътека. Сега пред него се виждаше по-голяма контролна кутия, към която бяха привързани още жици. Сигурно е приемникът, помисли си той с нов прилив на надежда.

Внезапно съзря някакъв предмет на дъното на плитко дере и свърна, за да го избегне. После спря, бързо се върна и коленичи край него.

— Мили боже! — прошепна той.

Беше тяло на мъж — на около четиридесет, висок, с униформа на работник по поддръжката. Обувките му с гумени подметки бяха под тялото, а от колана му висеше някакво електронно устройство. Голямо кърваво петно беше разцъфнало върху бялата му работна дреха. Пул го докосна с пръст — беше засъхнало, смъртоносната рана беше отпреди няколко часа.

На по-малко от два метра от трупа внимателно беше положен друг заряд. Пул го огледа внимателно.

С периферното си зрение долови някакво движение. Старите му, полузабравени рефлекси внезапно заработиха и Пул моментално залегна върху камъните до трупа. После предпазливо погледна, използвайки го за прикритие.

Отначало не видя нищо — набраздената от стихиите повърхност на платото изглеждаше напълно спокойна. Но после движението се повтори. Беше мъж, който вървеше под слънцето отвъд огромната сянка на купола. Движеше се бавно, плътно притиснат до основата, и от мястото си Пул виждаше само лявата част на тялото му. Носеше бежов гащеризон като работниците от инфраструктурата и Пул изпсува тихичко, защото разпозна мъжа, с когото се беше разминал по стълбището. Тогава беше толкова замислен какво му предстои, че дори не се запита кой би могъл да слиза по тези стълби. Беше приел, че всички хора на Джон Доу вече са се оттеглили, готови да заминат с бронираната кола. А трябваше да се досети, че Джон Доу е професионалист и ще остави човек, който да наблюдава мястото до последната минута. Никога не предполагай, бяха го учили. Винаги задавай въпроси. Не приемай нищо за даденост.

Неподвижно залегнал зад трупа, той наблюдаваше как мъжът бавно се придвижи, огледа се, после отново пристъпи напред. Пул разпозна дебнещите движения — мъжът следеше някого. И беше напълно ясно кого.

Когато мъжът доближи сянката, за миг отстъпи от купола, за да заобиколи някакво невидимо препятствие. Тогава се показа изцяло и слънцето проблесна върху дулото на тежка пушка.

Пул отново яростно изруга под нос. Оръжие като това напълно променяше правилата на играта. Не можеше да си позволи да влезе в равен бой срещу снайпер. Нямаше избор, освен да заеме защитна позиция, за да не го видят отдалеч. Освен това нямаше време за игри и забави.

Можеше да направи само едно — да изненада мъжа, да го примами достатъчно близо и снайперът да не му дава никакво предимство.

Отново погледна — мъжът в гащеризона се канеше да навлезе в сянката на купола. Докато присъствието му все още не беше разкрито, Пул се сви зад трупа, нагаждайки се към скованите му извивки. Мъжът знаеше, че тук има тяло; несъмнено той беше причината то да е тук. Нямаше да очаква втори труп до него.

Пул бръкна в джоба си и извади пистолета на хакера. С пестеливи движения провери дали има патрон в магазина. После сложи ръка на гърдите си и зачака, ослушвайки се. Вече не можеше да вдигне глава — щеше да бъде забелязан. Затова изчака да чуе издайническия звук на приближаващи се стъпки. Острите камъни се забиваха в гърба му, а миризмата на евтин одеколон изпълваше ноздрите му. Добър избор, Пул, помисли си. Можеше точно сега да си пиеш бирата в „Морето на спокойствието“. Вместо това си гушнал един труп и чакаш или да ти прострелят задника, или да те вдигнат във въздуха…

Чу шум от стъпки. Забавиха се, спряха и отново продължиха ритмично и все по-близо. Пул чакаше, дишаше бавно. Пет секунди. И тогава сянка падна върху него.

Когато главата й се появи, Пул вдигна пистолета и го подпря върху лявата си ръка.

— Стой! — каза той.

Мъжът рязко спря, после бавно отпусна вдигнатия си крак на земята. Пул лежеше в каменистата долчинка с пистолет, насочен към главата на мъжа. За един дълъг миг двамата просто се гледаха.

— Хубав ден, стига да не завали — най-накрая каза Пул.

Мъжът не отговори. Беше здрав, с къса коса, която падаше върху слепоочията и тила му на гъсти къдрици. Пушката беше в дясната му ръка, изнесена встрани от тялото, дулото й сочеше към земята.

Пул внимателно се претърколи напред и се изправи, без да изпуска от прицел мъжа. Чуваше как полепналите по гърба му камъчета падат на земята. Отстъпи една-две крачки, опипвайки внимателно терена с крака, за да не изгуби равновесие. После кимна към снайпера.

— Само един тип хора предпочитат това оръжие. Служил ли си във флота?

Мъжът го погледна, без да отговаря.

— Аз бях в деветдесет и шести морски експедиционен корпус — продължи Пул. — Поне докато не се умориха от компанията ми. Това е историята на моя живот.

Мъжът пак нищо не каза, само гледаше безстрастно.

Пул въздъхна.

— Добре, щом не можеш да водиш цивилизован разговор, защо поне не пуснеш оръжието?

Мъжът остана неподвижен и след една-две секунди Пул насочи пистолета си към краката му. Нямаше време за любезности, щеше да го простреля в капачката, да го обездвижи и да получи информацията, която му беше нужна.

Дясната ръка на мъжа моментално се отпусна и пушката падна на земята с дулото напред. Пул се усмихна. Мъжът беше проследил погледа му — много умно.

— Това е все пак някакво начало — каза той. — Сега вдигни ръце над главата си, разтвори пръсти и ми кажи как най-бързо да дезактивирам този твой шедьовър.

Безочливо бавно мъжът започна да вдига ръце. Пул се канеше да се оплаче, когато видя дясната ръка да отскача със скоростта на нападаща змия и да изчезва зад гърба на мъжа.

Вдигна пистолета и веднага стреля, но не чу звук от изстрел, а само тихо сухо щракане. Когато разбра, че патронът е засякъл и го изхвърли от дулото, ръката на мъжа отново се беше появила и държеше пистолет 45-и калибър, после нещо проблесна и Пул изпита чувството, че кон е стъпил върху стомаха му. Стреля, но вече падаше назад, черният свод на купола и синевата на небето бясно се завъртяха над него, а после твърдият ръбест камък на платото се надигна, за да посрещне раменете му, дъхът излетя от дробовете му и изведнъж всичко почерня.