Линкълн Чайлд
Утопияленд (58)

16:15

Забързани, те тичаха през ниво Б — Сара водеше, а Уорн с мъка я догонваше. Тя гледаше право напред със стиснати устни и втренчен поглед. В дясната си ръка размахваше радиостанцията, която я свързваше с Кармен Флорес. При вида и изражението й членовете на персонала, които срещаха по пътя си, се притискаха до стената, за да й направят път.

— Разкажи ми пак — каза тя рязко през рамо.

— Няма нищо друго — задъхано отвърна Уорн. — Още не знам всички отговори. Знам само, че дискът, който сте намерили, беше празен…

— Откъде знаеш?

— Тери ми каза.

— Тери може и да греши. — Обърканото изражение, което беше видял на лицето на Сара сред бледия блясък на Холоогледалата, вече беше изчезнало.

— Но ако е права, това означава, че Джон Доу вече има един диск. Защо Барксдейл би ти дал празен диск, особено щом е замесен? Тогава ми хрумна, че може би Джон Доу не иска нов диск, а теб.

— Мен? — Гласът на Сара беше напрегнат, проникнат от скептицизъм.

— Очевидно е имал нужда от теб за нещо. Все пак ти си шеф на парка. Несъмнено е възнамерявал да те отвлече… или нещо по-лошо. Дезориентиращият лабиринт беше идеалното място. Защо ти позволи да го видиш отблизо в кабинета си? Не ми прилича на човек, който би оставил зад себе си такъв свидетел.

Разговорът не вървеше, както го беше планирал. Внезапно с неприятно чувство на празнота Уорн усети, че е действал импулсивно, че всъщност не може да докаже нито едно от обвиненията си. Но те бяха единственото разумно обяснение.

— И защо точно сега? — скептично попита Сара, докато завиваха по нов коридор.

— Може би това е критична точка в плановете им. Сигурно става нещо, за което не знаем, и им е необходимо да ни отвлекат вниманието. Защо иначе биха повредили тази атракция — как беше… Станция Омега — след като се съгласихте да им дадете втори диск?

— Да, защо? — Но в устата й това не прозвуча като въпрос. — След като заловихме един от хората им благодарение на теб? Впрочем точно там би трябвало да бъда сега — на Станция Омега. А вместо това гоня вятъра.

Уорн беше разтревожен. Преди тази лавина от въпроси Сара почти не беше проговорила, откакто напуснаха Газените фенери.

— Защо смяташ, че гониш вятъра? — попита той.

— Защото точно това правя. Малката ти теория има един проблем — вината на Фред. Ако това не е вярно, тя отива на кино. А аз не вярвам и за миг.

— Но аз ти обясних за СКП и че не е имало…

— Да, чух те. Разбирам, че ревнуваш, Андрю, но това е напълно неприемливо. — Тя ускори стъпките си. — Ще спра при охраната, колкото да чуя обясненията на Фред. След около пет минути Чък Емъри ще се обади на федералните. И когато те дойдат тук, всички твои теории ще станат на пух и прах. — Тя хвърли кратък заплашителен поглед към Уорн.

Тревогата му се задълбочаваше. Беше почувствал облекчение и дори — ако трябваше да си признае — леко самодоволство. Беше разкрил всичко, беше разгадал плановете им. Беше спасил Сара от неизвестна съдба в ръцете на Джон Доу. Притесняваше се само къде ли са Джорджия и Тери. Този ужасяващ изблик на гняв и недоверие беше последното, което очакваше.

Пред тях се появиха двойните врати на комплекса на охраната. Тя не иска да го приеме, помисли си Уорн. Не може да приеме, че Фред Барксдейл е виновен. Но в главата му звучеше и друг глас, по-тих, но по-студен и настойчив. Ами ако ти си сгрешил? Ами ако има някакво друго обяснение, което си пропуснал? Не позволи ли на чувствата да замъглят преценката ти?

Сара бутна вратите и пристъпи вътре. После спря и се намръщи.

Преддверието беше празно, зад дългото лъскаво бюро на рецепцията нямаше никого. Странна напрегната тишина сякаш обвиваше помещението. В далечината звънеше телефон.

— Какво… — започна Сара, пристъпи напред и се огледа.

Уорн я последва. Къде беше Пул? Защо Тери не се беше върнала тук с Джорджия? Възможно ли беше всички те да чакат в някой от кабинетите?

Той отвори вратата зад рецепцията и погледна в коридора. Нито следа от някого, нито звук от присъствие. Объркването му започна да преминава в тревога.

Отново огледа коридора. Пак нищо. Тракането на часовник, ниското бръмчене на климатика. Телефонът отново зазвъня. В далечния край на коридора една от вратите беше открехната и вътре се виждаха редица големи стоманени гардеробчета. Едно беше отворено и от ключалката му висеше връзка ключове.

Уорн замря. Инстинктът го беше накарал да спре.

На стената на коридора нещо блестеше. Той предпазливо го доближи. Беше петно от кръв, още влажно, яркочервено на фона на сивите тухли.

Сърцето му биеше в гърлото, докато се промъкваше напред, за да огледа разширението встрани. Тук имаше още кръв по столовете и бюрото, тесни дълги пръски личаха по стените.

Нима Джон Доу беше дошъл да освободи затворниците? Какво ужасно нещо се беше случило тук?

Все още не долавяше нито звук. После чу леки стъпки зад себе си.

Съвсем беше забравил за Сара, която бързаше към него.

— Сара! — извика той и се опита да я спре. — Не!

Тя се промъкна покрай него в разширението и спря, когато видя кръвта.

— Исусе! — прошепна.

Уорн отново се огледа, опитвайки да се овладее. Очите му попаднаха върху вратата на килията. Тя беше открехната и пред нея имаше локва кръв.

Бавно, почти механично той се приближи и погледна през прозорчето.

Две тела лежаха неподвижно по лице на пода. Виждаше само главите и раменете им. И двете бяха в черни блейзъри на охранители.

Избягали са, помисли той. И двамата. Барксдейл и хакерът. Убили са пазачите и са избягали.

Ами Пул? Да не би да бяха скрили тялото му някъде? И къде — внезапно смразяваща тръпка го прониза — къде бяха Тери и Джорджия?

Някой го блъсна встрани. Сара погледна през прозорчето и Уорн чу как рязко си пое дъх. Тя отвори вратата, влезе вътре и извика, сякаш изпита физическа болка. Без да мисли, Уорн я последва.

Тя беше коленичила до един от пазачите. Едва сега Андрю видя, че блейзърът му не е черен — беше облечен в светъл костюм, но горната част на сакото му беше така пропита с кръв, че изглеждаше черна. Сара се приведе, обърна тялото и положи русата глава в скута си.

Беше Барксдейл.

Уорн замръзна от ужас.

Сара рязко се обърна към него.

— Помогни ми, за бога! — изкрещя тя. — Донеси вода, кърпа. Повикай лекар!

Той хукна по коридора към рецепцията.

В преддверието видя движение — беше Пул, прегърнал Тери. Точно й помагаше нежно да влезе през двойната врата, а с другата буташе болнична количка.

Погледът на Уорн се насочи към нея. Там седеше Джорджия със затворени очи, завита с болнично одеяло.

За миг облекчението измести всички други емоции. После Уорн погледна Тери. Бронзовата й кожа беше пребледняла. Очите й уловиха погледа му и рязко се отместиха. После с усилие се върнаха обратно. Дясната й ръка беше окървавена.

— Ранена ли си? — веднага попита той.

— Нищо й няма — отвърна Пул. — На радиостанцията, по която се свърза с мен, имаше кръв.

— Какво е станало?

— Скрихме се — каза Тери — в един килер за дрехи. — Гласът й трепереше и тя се насили да се овладее.

— Ще говорим за това по-късно — прекъсна я Пул. — Мисля, че сега по-важно е ти да ми кажеш какво става тук. — И той умишлено погледна към земята.

Следвайки погледа му, Уорн видя, че е изцапал обувките си с кръв, а зад него кървава следа води през вратата към коридора. Дръпна Пул настрани.

— Барксдейл е отзад — прошепна той в ухото му. — Мисля, че е мъртъв. Той и един от пазачите. А хакерът е избягал.

С кратка яростна ругатня Пул хукна покрай него към килията.

Уорн отиде при Тери и я прегърна през раменете.

— Добре ли си? — попита я. Погали я по бузата и повдигна главата й към себе си. Не искаше да гледа към кървавите следи.

Тя кимна.

— Добре съм.

— Ами Джорджия? — Нещо в очите на Тери го накара да млъкне.

— Събуди се за кратко. Сега отново спи.

Двойните врати се отвориха и един младеж застана в рамката им. Уорн разпозна Пекъм, видеотехника на Алоко.

— Къде бяхте? — попита Пекъм. — Навсякъде ви търсих. В Калисто е истински ад и тук никой не остана, затова аз… — Той млъкна, внезапно съзрял кървавите следи.

— Пул е отзад — каза Уорн, посочвайки през рамо. — Той ще ти разкаже всичко. Може би ще си полезен. Аз трябва да се обадя по телефона.

Докато Пекъм се отдалечаваше, Уорн поведе Тери към две по-малки помещения — кабинет и тоалетна. Внимателно закара количката с Джорджия в кабинета. Тя неспокойно се мяташе в съня си. Извика веднъж, той успокоително я погали по косата и целуна горещото й чело. Джорджия промърмори нещо и сякаш се успокои.

— Обичам те, принцесо — прошепна той, после отиде отново при Тери.

Тя го погледна.

— Не плака — каза му. Гласът й беше монотонен, все още под въздействието на шока. — След като онзи с пушката излезе. Там беше много тъмно и тя отново задряма. Мисля, че е… от лекарството.

— Благодаря ти — каза Уорн почти шепнешком и хвана ръката й. — Никога няма да забравя какво направи за мен днес.

Тери го погледна.

— Можеш ли да направиш още нещо? — Уорн съсредоточено я огледа, опитвайки се да разчете чувствата, изписани на лицето й, чудейки се как най-уместно да й разкаже всичко.

— Двама души са били тежко ранени тук. Единият е охранител, другият — Фред Барксдейл. Можеш ли да се обадиш в Медицинския център да изпратят някого?

Когато чу името на Барксдейл, Тери примигна и сякаш пребледня още по-силно. Но без да каже нищо, тя се обърна и тръгна към рецепцията. Намери телефон и вдигна слушалката. Ръката й леко трепереше.

Уорн влезе в банята, грабна половин дузина кърпи и ги намокри в мивката. После затича по коридора.

Сара и Пул бяха коленичили до Барксдейл и килията изглеждаше претъпкана. Уорн мълчаливо подаде две от кърпите на Сара, после се върна до вратата при Пекъм. Пазачът беше обърнат по гръб — вероятно от Пул, който проверяваше състоянието му. Лицето на младежа беше ужасно разранено, върхът на почернелия му език се подаваше леко между полуотворените устни. Сара, която още държеше Барксдейл в скута си, започна леко да почиства лицето му. Англичанинът беше така ужасно пребит, че красивите му черти почти не можеха да се разпознаят.

— Тери се обажда в Медицинския център — каза Уорн.

Пул взе останалите кърпи от него и му подаде окървавените, които Сара беше използвала.

— Още е жив — каза той на Уорн. — Засега.

С безкрайна нежност Сара почистваше лицето му. Барксдейл се размърда и леко изстена.

— Фреди — каза тя и се наведе над него. — Аз съм, Сара. При теб съм.

Барксдейл отново се размърда.

— Просто се отпусни.

Устата му се разкриви.

— Сара — едва произнесе той.

— Не се опитвай да говориш. Всичко ще се оправи.

— Не. Трябва. Сара… много съжалявам…

Кърпите бяха свършили и Уорн отиде за още. На рецепцията Тери говореше по телефона с тих настоятелен глас. Уорн отвори няколко шкафчета, търсейки аптечка. Когато не намери, отиде в банята за нови кърпи. После тръгна обратно по коридора. За негова изненада Пул и Ралф Пекъм го пресрещнаха.

— Мисля, че трябва да знаеш — каза Пул. — Той си призна.

— Какво каза?

— Засега немного. Ужасно го боли.

— Да вървим. — Уорн тръгна по коридора, но Пул го задържа. — Какво има?

— Слушай, не съм лекар, но и не е нужно, за да разбера, че този тип няма да живее.

Уорн го погледна.

— Какво искаш да кажеш?

— Да я оставиш няколко минути насаме с него.

Уорн се поколеба за миг.

— Каквото и да й каже, тя ще ни го предаде, когато е готова. Ако ни засяга.

— Прав си. — Уорн се обърна и бавно тръгна към преддверието.

Пекъм стоеше и примигваше глупаво, неспособен да помръдне.

Когато Уорн се върна, Тери точно затваряше телефона. Седнала в огромното кожено кресло, тя изглеждаше дребна и уязвима. Очите й бяха зачервени, но сухи. Макар да не беше сигурен какво се е случило в Медицинския център, кръвта по ръката й говореше много. Уорн се почувства виновен. Щеше да й се реваншира по някакъв начин.

Коленичи до стола и почисти с кърпа засъхналата кръв от ръката й. Тя се наведе към него и се подпря на рамото му. Уорн вдигна ръка и я прегърна. Раменете й се разтресоха в беззвучни ридания.

— Няма нищо — каза той. — Всичко свърши.

Коленичи до нея и я прегърна. Не знаеше колко време останаха така. Почувства, че риданията й заглъхват, усещаше аромата на балсама в косата й. Беше свършило. За добро или лошо, всичко беше приключило. Трябваше да е така.

После чу глас — гласът на Сара — който крещеше името му.

— Андрю! Андрю!

Колкото можеше по-внимателно той се отдръпна от Тери. Погали я по бузата, обърна се и хукна към килията.

Пул беше вече там, отново наведен над Барксдейл, заслушан в думите му.

— Бронираната кола — каза Сара, докато галеше косата на Барксдейл. — Това е била истинската им цел. Заедно с технологията на Люпилнята. Всичко останало — проблемите с роботите — е било, за да ни уплаши.

Докато говореше, Сара леко се полюляваше напред-назад.

— И да ви попречи да разберете какво всъщност става — каза й Пул, кимайки. Лицето му изразяваше съчувствие. — Какво беше това за бронираната кола?

— Тя идва веднъж седмично — в понеделник. — Сара не поглеждаше никого от тях. Очите й бяха приковани върху Барксдейл, гласът й звучеше безизразно. Кръв беше попила в ръкавите на сакото й и те прилепваха към ръцете й. — Целият процес е автоматизиран. Само аз или Чък Емъри от Ню Йорк може да отложим идването й. Имаме право да го направим само ако има спешен случай или заплаха за обществената безопасност. Тази сутрин аз отмених идването й, но Фреди не е предал това на персонала. Хората при сейфа я очакват. Той казва, че кола ще дойде. Къде се бави проклетият лекар?

— Идва насам — отвърна Уорн.

— Кога трябва да дойде колата? — попита Пул.

— Всеки момент.

— Сега? — изненадано попита Пул и погледна към Уорн. — Това обяснява защо не са изключили видеокамерите на ниво В — не са искали да предизвикват подозренията на хората при сейфа. Ясно е и защо им е била аварията на Космодрума. Още едно отвличане на вниманието, но този път не на шега.

Сара рязко се обърна.

— Фреди не е знаел за това — каза тя, пронизвайки го с поглед. — Измамили са го. Обещали са му, че няма да има никакви жертви. Току-що ми го каза. — Тя се обърна отново към мълчаливия Барксдейл.

Настъпи кратка тишина.

— Не те викнах за това. — Гласът й потрепери, но тя бързо го овладя. — Заредили са купола с експлозиви.

Килията закънтя, когато двамата мъже заговориха едновременно.

— Какво? — извика Уорн.

— Откъде знаеш? — попита Пул и скочи.

— Онова копеле решило, че Фреди е мъртъв, но той го чул да говори по радиостанцията. Всички ще се срещнат при фалшивата бронирана кола.

За миг те се вкамениха от ужас и недоверие. После Пул изхвръкна от килията, правейки знак на Уорн да го последва.

Пекъм, който стоеше в коридора, веднага се приближи.

— Помниш ли онова мощно дистанционно, което намерихме в сака? — попита го Пул. — Онова, дето му се чудеше?

Ралф кимна.

— Каза, че може да изпрати сигнал на относително голямо разстояние. — Пул се обърна към Уорн. — Но за да стане това, трябва да има пълна видимост към обекта. Не може да минава през стени.

— Да, да, помня.

Пул се приведе напред изненадан.

— Е, не разбираш ли?

Уорн с мъка се опита да се съсредоточи.

— Не.

— Щом излязат от парка, ще го използват, за да взривят купола. Цялата тази маса ще се срути върху посетителите, а те ще се измъкнат незабелязано в суматохата. — На лицето му се появи странна усмивка. — Навярно от самото начало са възнамерявали да го направят. Охраната и служителите на закона, ако изобщо пристигнат, ще се заемат с жертвите. Това наричам аз истинска диверсия.

Светът около Уорн сякаш потрепери. Да взривят купола? После се пребори с новата изненада.

— Говориш като че ли им се възхищаваш — каза той.

Пул сви рамене, после се обърна и отново се вмъкна в килията. Уорн го последва. Още не можеше да се съвземе. Да взривят купола… За миг единствената му мисъл беше да грабне Джорджия и Тери и да бяга надалеч. Но веднага осъзна, че дори да знае накъде да бяга, просто няма време.

— Какво друго каза? — чу Пул да пита Сара.

— Това е всичко. Сега си почива. — И Сара леко залюля обезобразената глава на Барксдейл в ръцете си.

— Колко време е нужно, за да се натовари бронираната кола?

— Не знам. Фред отговаряше за това. Може би около десет минути.

Пул погледна към Уорн.

— Десет минути. Яко сме го загазили, братко.

Той хукна към преддверието, следван по петите от Уорн и Пекъм. Там се огледа за миг, после грабна вътрешния указател и го запрелиства.

— Отдел Финансови операции — промърмори той. Когато намери номера, посегна към телефона на стената и го избра. Миг по-късно го остави обратно и изруга. — Не мога да се свържа — каза той. — Разбира се.

— Но Тери преди малко разговаря с Медицинския център?

— Какво му е чудното? Очевидно Джон Доу е прекъснал телефонните връзки с отделението, където е сейфът.

— Но вече знаем за бронираната кола. Можем да я спрем.

— Ключовата дума тук е „бронирана“, приятел. Те имат пушки, помниш ли? Много и хубави пушки. А аз имам пистолет с няколко патрона.

— Ами Алоко? — Уорн осъзна, че гласът му звучи отчаяно.

— Няма да стигне дотам навреме.

— Охраната?

— Ще ни трябва повече време само за да ги убедим. Пък и пазачите на Утопия не са въоръжени. Какво предлагаш? Да ги плюят? Или да направят жива верига?

— Трябва да направим нещо — отвърна Уорн. Чувството за нереалност беше изчезнало и след него беше останала само мрачна решимост. — Не можем да оставим колата да излезе от парка. Трябва да се справим сами.

— Направо ми вдигна самочувствието.

— Пекъм каза, че за дистанционното действа само при пряка видимост — продължи Уорн. — Нали? Значи трябва да са вън от парка. Ако колата не излезе от сградата, няма да могат да го използват. Няма да взривят купола, докато са под него, а едва когато са в безопасност.

Пул обмисли думите му.

— Звучи разумно, но нямам намерение да се хвърлям пред бронирана кола с надеждата, че ще спре. Защо не накараш онова куче робот да я изпохапе до смърт?

— Може и да опитам. — Уорн мислеше бързо. — Разбираш ли от експлозиви?

— Ооо! Сещам се накъде води това.

— Отговори ми. Разбираш ли от експлозиви?

— А ти как мислиш? Много повече от баба ти.

— Остави семейството ми на мира. Защо не се качиш горе и не видиш дали не можеш да ги обезвредиш.

— Мога да ти посоча поне четиридесет причини защо не мога. Защото са необходими много заряди, за да се срути този купол. Не знам как са свързани, на какво разстояние са поставени…

— По-добре, отколкото да стоим тук.

— Не знам. Тук поне сме в безопасност.

— В безопасност? — извика Уорн. — Защо си толкова сигурен, че куполът няма да унищожи и Подземието? Пък и ти сам си предложи услугите на телохранител, помниш ли? Само че сега не става дума за мен, а за седемдесет хиляди души. Включително неколцина, които познаваш.

Пул остро го изгледа.

— Добре, имаш право. — Той замълча. — Ако използват заряди със стандартна форма, може да успея да обезвредя достатъчно детонатори, за да намаля силата на взрива и куполът да не се срути. Но това изисква време. Ти трябва да намериш начин да спреш бронираната кола. Всичко зависи от това колко време ще успееш да ми спечелиш. Разбираш ли?

Уорн кимна.

— Добре. Защото ако ти се провалиш и аз отлетя към небето, духът ми ще те преследва до края на вечността.

— Съвсем справедливо.

— В такъв случай само си губим времето в приказки.

Пул прекоси преддверието, но на вратата се обърна отново.

— И се пази, приятел.

— Ти също — отвърна Уорн.

После вратите се затвориха зад Пул и той изчезна.

Уорн се върна при Пекъм.

— Изчакай ме за минутка — каза той.

После бързо заобиколи рецепцията. Коженият стол беше празен и той почувства внезапен пристъп на страх. Но после видя Тери през отворената врата на кабинета отзад. Тя стоеше до Джорджия.

Когато той влезе, Тери се обърна и веднага разбра, че нещо не е наред.

— Какво има? — попита го.

Той се поколеба за миг.

— Сгреших, когато казах, че всичко е свършило. Трябва да направя нещо.

Тери мъчително преглътна и стисна дръжката на количката. При звука на гласовете им Джорджия въздъхна и се размърда.

Той сложи ръка на рамото на Тери.

— Слушай, още веднъж ще разчитам на теб. Трябва да бъдеш силна още веднъж заради мен.

Тери го гледаше безмълвно.

— Пази Джорджия, докато ме няма. Няма време да ви измъкна от парка, но мисля, че тук ще бъдете в безопасност. — Той се поколеба. — Тери, обичам дъщеря си повече от всичко на света, повече от живота си. Толкова ми е трудно да я оставя сега, че не можеш да си представиш. Но помниш ли какво ти разказах — как толкова се боях, че нещо ще се случи на Джорджия, и наистина стана така. Е, сега не се страхувам. И мога да тръгна, защото ти имам доверие, че ще се грижиш за нея. Тук няма друг човек, на когото да вярвам повече. Затова би ли го направила за мен — би ли се грижила за Джорджия, бихте ли се наглеждали взаимно, каквото и да се случи? Ще го направиш ли?

Тери отново кимна. Кафявите й очи не слизаха от лицето му.

— Разбра ме, нали? Каквото и да се случи?

Тя приближи лице към неговото. Той я прегърна силно, затвори очи и прошепна молитва. После хукна към преддверието, където го чакаше Пекъм.

— Трябва да ме заведеш на едно място — каза му Уорн. — Можеш ли да ми покажеш най-прекия път?

— Накъде? — попита Пекъм, докато излизаха в коридора.

Вратата се затвори след тях и комплексът на охраната потъна в пълна тишина.