Линкълн Чайлд
Утопияленд (54)

16:03

Когато видя пред себе си входа на комплекса на охраната, Пул рязко спря. На Фред Барксдейл, който вървеше отпред, му трябваше един миг, за да го осъзнае. После и той спря.

— Слушай сега. — Пул се приближи зад Барксдейл и зашепна на ухото му: — Ще го направим леко и нежно. Не говори, освен ако не ти кажа. И не се опитвай да ми играеш номера. Ако се наложи, първо ще те застрелям и после ще се оправям с бюрократите.

Дори да го беше чул, Барксдейл не реагира. Отново тръгна напред. Пул безмълвно закрачи редом с него.

Дотук всичко беше минало гладко. Кратката демонстрация на сила и пистолетът се бяха оказали достатъчни. Пул беше виждал ефекта им и преди, особено при хора, които бяха затънали до гуша. Младите войници бунтари — незапознати с автоматичното оръжие, парализирани от страх при мисълта за битка — понякога изглеждаха почти успокоени при мисълта да ги пленят. Барксдейл беше реагирал по същия начин, предавайки се без бой. Или поне такова впечатление създаваше. Но най-трудното тепърва предстоеше: да убеди Алоко и неговата дружина, че Фредерик Барксдейл, шеф на компютърните системи в цяла Утопия, е в съюз с врага. Ако Барксдейл поискаше, можеше да му създаде много неприятности. Щеше да се изправи срещу един досаден посетител. Пул се намръщи, загледан в русокосата глава пред себе си. Чудеше се какво ли става в нея.

 

 

Преди по-малко от час в комплекса на охраната се развиваше трескава дейност. Десетина специалисти оживено сновяха из помещенията — приемаха съобщения за инцидента, отговаряха на телефонните обаждания, надничаха любопитно към затворения в килията. Но сега, когато Пул отвори вратите и поведе Барксдейл през светлата, боядисана в ярки цветове чакалня, беше изненадан от онова, което видя. Сградата беше почти празна. Виждаха се само трима пазачи зад рецепцията, които говореха едновременно — двама по телефона, а един по радиото.

С една ръка между копчетата на кадифеното си сако, а с другата върху лакътя на Барксдейл, Пул твърдо побутна англичанина към рецепцията. Колкото по-бързо приключеше с него, толкова по-добре. Разпозна един от пазачите при предишното си посещение: Линдберг, младока с черна коса, бледосиви очи и гъсти белези от акне. Пазачът очевидно също го позна. Пул разбра това по погледа му и от начина, по който затвори телефона, когато приближиха. Мъжът отвори уста.

— Къде е Алоко? — изпревари го Пул.

— В Калисто — отвърна Линдберг, гледайки ту единия, ту другия. — На мястото на злополуката.

— Злополука?

Пазачът кимна.

— На една от атракциите на Космодрума. Станция Омега.

— Какво е станало?

— Не знам подробности. Нещо се повредило.

— Мили боже! — Пул си спомни за братовчедка си Соня Клем, за съпруга й Мартин и трите им цапнати в устата момчета. Беше ги изпратил обратно на Космодрума, беше настоял да опитат и другите атракции. Шансовете бяха малки, ужасно малки… но все пак трябваше да попита. — Има ли жертви?

— Доколкото разбрах — много. Там е истинска суматоха.

Пул се обърна към Барксдейл.

— Чу ли това, негоднико? — промърмори той и го дръпна силно. — Знаеше ли за него?

Но Барксдейл беше смъртноблед. Не отговори нито с дума, нито с жест. Сякаш внезапно се беше пренесъл някъде далеч оттук.

Пул отново се обърна към Линдберг, който не преставаше да шари с поглед между двамата.

— Трябва да говоря с Алоко.

Пазачът продължи да ги гледа, без да отговори.

— Казах, свържи ме с Алоко.

Този път Линдберг се обърна към пазача, който говореше по радиостанцията.

— Ей! С кого говориш?

— С Таненбаум.

— Кажи му, че искаме да говорим с господин Алоко.

Вторият пазач каза нещо по радиостанцията, после я подаде на Линдберг.

— По-бързо — каза той, докато я подаваше на Пул. — Там има доста работа.

Пул взе радиостанцията.

— Какво има пък сега? — избоботи Алоко.

Около него се чуваха най-различни шумове — викове, стенания, неясни писъци. „По-бързо! По-бързо!“ — викаше някой.

— Господин Алоко, обажда се Пул. Ангъс Пул. Помниш ли ме?

— Да. В момента не мога да говоря, Пул.

— Какво е станало? Какъв е проблемът?

Нова буря от шум погълна първите думи на Алоко.

— … не знам все още. Тук е истинска кланица.

— Какво? Искаш да кажеш, че има убити? Колко?

— Още ги броим. Лекарите току-що дойдоха.

— Слушай, може би е там имало мои роднини. Жена с магьосническа шапка, мъж със зелена фланелка, три момчета…

— Сега нямам време — прекъсна го Алоко нетърпеливо. Пул чу силна въздишка. — Слушай, не съм виждал такива хора. Ако разбера нещо, ще те уведомя. За това ли се обаждаш?

— Не. — Пул се поколеба, обмисляйки какво да каже. — Не знам как да ти го кажа, но тук съм с Фред Барксдейл и…

— Знам всичко.

Пул млъкна изненадан.

— Така ли?

— Да. Андрю Уорн се свърза с мен по радиото преди няколко минути, докато идвах насам, и ми разказа всичко.

— И?

— Звучи ми налудничаво, но сега нямам време да го обмисля. Затворете го, докато се върна, тогава ще видим. Бог да ти е на помощ, ако сте сгрешили.

— Ще дадеш ли заповеди на хората си? Ще бъде по-добре ти да им кажеш.

— Предай радиостанцията. По-бързо, човече. Побързай.

Пул подаде радиото на Линдберг.

— Тук е Ерик Линдберг — каза той.

Пул чуваше гласа на Алоко, който инструктираше пазача. Докато слушаше, сивите очи на младежа се разшириха и той отново погледна към Барксдейл.

— Да — каза Линдберг. — Разбирам. Ще бъде изпълнено, сър.

Той свали радиостанцията, после бавно я подаде на втория пазач. През цялото време не сваляше очи от Барксдейл.

— Чу ли заповедта? — попита Пул.

Линдберг кимна.

— Тогава знаеш какво да правиш. Затвори го в килията за всеки случай.

Пазачът отново кимна. Изглеждаше също толкова отнесен, колкото и Барксдейл.

Пул се обърна и подкара англичанина пред себе си. Като направи знак на колегата си да го последва, Линдберг взе палката си, заобиколи бюрото, отвори вратата и пристъпи напред да ги посрещне.

Извън публичната зона на сградата ярките цветове и удобните канапета бяха заменени със сиви тухлени стени и покрити с линолеум подове.

— Тъкмо ще видиш приятелчето си — каза Пул и побутна отново Барксдейл по коридора, който тръгваше от чакалнята. — Ще бъде като среща на випуска.

Коридорът свършваше с правоъгълно помещение, заобиколено от всички страни с врати. Една от тях, вляво, беше по-различна от останалите — от дебела стомана, с решетъчно прозорче в нея. Вторият пазач приближи до вратата, надникна през прозорчето, после отключи и предпазливо отвори. Линдберг застана от другата страна на вратата, стиснал палката. Пул погледна вътре. Младият хакер все още лежеше на нара. При щракването на ключалката той се беше изправил на лакът и гледаше незаинтересовано към вратата.

Докато вървяха, Барксдейл не излезе от унеса си, очевидно беше в шок. Но в момента когато вратата на килията се отвори, у него настъпи промяна. Той погледна вътре, видя затворника и очевидно се стресна. Затворникът седна на нара и на подутото му лице се появи крива усмивка.

— Влизай — каза Пул и побутна Барксдейл към вратата. После отстъпи, когато вторият пазач я затръшна, заключи и прибра ключа.

Шефът на компютърните системи се долепи за малкото прозорче.

— Не искам да ме затваряте! — извика той отвътре. — Моля ви!

— Не се тревожи — отвърна му Пул. — Ще стоя тук и ще те наблюдавам. Ще бъда зорък като ястреб!

Той отстъпи от вратата, скръсти ръце и впери поглед в прозорчето. Двамата пазачи също се отдръпнаха. С периферното си зрение Пул ги видя да си разменят погледи.

Щеше да бъде интересно да наблюдава реакцията на Барксдейл към хакера. Взаимоотношенията им можеха да разкрият още нещо. Цялата работа се беше оказала много по-лесна, отколкото беше очаквал, особено фактът, че Алоко вече беше разбрал за случилото се от Уорн. В противен случай нещата можеха да вземат много неприятен обрат. Уорн беше постъпил мъдро, това говореше за далновидност. Може би все пак го беше подценил.

Сега Барксдейл тревожно крачеше покрай стената на килията, хвърляйки от време на време поглед към хакера. Пул наблюдаваше през прозореца с учудване. Би се забавлявал, ако в ума му все още се въртяха съмнения. Шансовете братовчедка му и семейството й да са били близо до Станция Омега бяха почти нулеви. Пък и така да беше, не би могъл да направи нищо. Но нямаше да се успокои, докато не разбере, че…

— Ей! — Беше третият пазач. Беше дошъл до средата на коридора и махаше с ръка. — Ти ли си Пул?

— Да. — Пул се извърна, забравил временно за Барксдейл.

— Търсят те по радиото.

Ангъс се върна в чакалнята и взе радиостанцията.

— Пул слуша.

Той слуша известно време разтревожен неясен глас през плач.

— Кой се обажда? — попита. — Какво? Успокой се, успокой се, Тери! Къде точно се намираш? Ранена ли си? Не, не мърдай. Идвам веднага.

Пул се обърна и пусна радиото на бюрото. Спусна се към вратата и извика по коридора.

— Линдберг! Линдберг!

Черният перчем се показа зад ъгъла.

— Да?

— Трябва да тръгвам. Ще се върна веднага щом мога. Пази тези двамата, чуваш ли? Пази ги.

Линдберг объркано почеса бузата си.

— Ще ги пазя — отвърна той. — Господин Алоко каза…

Но Пул вече беше излязъл.