Линкълн Чайлд
Утопияленд (53)

16:03

Тери стоеше до вратата, парализирана от страх и нерешителност, докато мъжът с гащеризона се приближаваше. Вече минаваше покрай първата кабинка със спуснати завеси. Още миг и щеше да стигне до тази на Джорджия, да разбере, че леглото е още топло, и…

— Извинете! Господине!

Беше един от охранителите. Тя открехна вратата още малко, за да може да вижда. Почувства как сърцето й се блъска в ребрата. Пазачите бяха спрели да разговарят и гледаха към новодошлия. Той спря с ръка на завесата на третата кабинка и бавно се обърна с лице към тях.

— Извинете, сър, вашето име? — попита единият, докато вървяха срещу посетителя.

Тери ги наблюдаваше с облекчение. Може би бяха инструктирани специално да проверяват онези, които търсеха Джорджия. Щяха да заловят копелето. Сега всичко щеше да бъде наред.

Чу как Джорджия отново се размърда зад нея. Обърна се и сърцето й отново подскочи. Момичето се беше събудило и примигваше въпросително.

Тери бързо се дръпна от вратата и изтича към болничната количка.

— Слушай, Джорджия — прошепна тя и коленичи. — Тук съм, за да те заведа при татко ти. Разбра ли? Трябва да изчакаме малко — само минутка. После можем да вървим.

Джорджия я погледна. Обърканите й очи блестяха в полумрака.

Тери ободрително стисна ръката й, после се върна до вратата. Пазачите бяха заобиколили непознатия.

— Чудесно, господин Уорн — казваше един от тях, докато оглеждаше гащеризона му любопитно. — Но преди да вземете дъщеря си, трябва да ни покажете някакъв документ за самоличност.

— За самоличност? — пита мъжът. Докато говореше, той небрежно дръпна завесите на кабинката и надникна вътре.

— Ако обичате.

Стори й се, че непознатият наднича в кабинката твърде дълго. После се отдръпна и пусна завесите.

— Мога ли да попитам защо? — попита той. Говореше бавно, сякаш обмисляше нещо.

— Съжалявам, сър — каза първият пазач, — такива са заповедите. Да проверяваме документите на всички посетители и външни специалисти, които влизат или излизат от Медицинския център.

По дяволите, по дяволите! Значи не се грижеха за Джорджия, просто беше обявена тревога първа степен. Разбира се. Иначе щяха да държат под наблюдение кабинката на Джорджия, да я видят, че влиза и излиза с количка. Глупачка! Сега бе приклещена тук, полудяла от клаустрофобия в този килер.

Мислите й прекъснаха, когато непознатият се завъртя рязко и огледа коридора в двете посоки. Пак й се стори, че я вижда, и отскочи назад.

— Много добре, господа — каза той, намести по-добре сака върху рамото си и мина между тях. — Щом настоявате.

И се запъти с уверена стъпка към вратата на склада. Тери се препъна, отстъпвайки назад. Завъртя се и отчаяно се огледа. Имаше само едно място, където биха могли да се скрият — тъмната тясна ниша под тръбата на пералнята.

Само мисълта да се напъха на такова тясно място я накара почти да припадне от ужас. Но нямаше друг избор.

Обърна се към момичето.

— Слушай, Джорджия — каза възможно най-спокойно. — Слушай ме много внимателно. Отвън има един лош човек, много опасен човек. Трябва да се крием тук, докато не си тръгне.

Джорджия мълчаливо я гледаше, сякаш беше в шок. В коридора се чуваха приближаващ шум от стъпки и протестиращи гласове.

— Можем ли да го направим, Джорджия?

Момичето продължаваше да я гледа мълчаливо.

— Можеш ли да ми помогнеш? Моля те?

— Добре — тихо прошепна Джорджия.

Тери насочи количката към задната част от стаята, мушна я под тръбата на пералнята и я избута до най-тъмното кътче, което можа да открие. После се сви до нея и притисна Джорджия към себе си.

— Бъди много тиха — прошепна тя. — Не издавай звук, докато не си тръгнат. Независимо какво ще стане.

Сега тръбата на пералнята беше точно пред нея — метър широка и метър висока тя минаваше през цялата стая, прикрепена с дебели метални пръстени на местата, където изчезваше в стените. Чуваше бученето на въздуха под налягане, който сухо свиреше вътре.

После вратата се отвори и светлината от коридора заля стаята. Тери приклекна още по-ниско, прегърнала Джорджия. Сърцето й биеше все по-силно. Видя сенките, които паднаха върху стената, когато първо един човек, а после още двама влязоха в стаята.

— Какво е това? — казваше един от пазачите.

— Голяма досада, ето какво — отвърна мъжът със странния акцент. — Да трябва да си показвам документите, за да видя собствената си дъщеря. Портфейлът ми е на дъното на сака. Трябва ми място, където да го сложа, за да намеря документите си.

Нещо тежко се стовари върху една от масите. Тери предпазливо се наведе встрани, за да погледне.

— Съжалявам, господин Уорн — чу гласа на единия пазач, — но както ви казах, имаме заповеди…

— Съмнявам се, че заповедите ви включват да тормозите един от собствените си специалисти. Не стига, че дъщеря ми попадна тук изцяло заради калпавото управление на този парк. Смятам да си поговоря за това с началниците ви.

Изкривила глава, сега Тери виждаше добре: охранителите отново бяха заобиколили мъжа с бадемовите очи, който беше сложил сака си на масата и дърпаше ципа.

— Това е ваше право, господин Уорн — отново се обади първият пазач. — Но настоявам да продължим този разговор навън…

С бързо плавно движение мъжът бръкна и извади нещо от сака. За миг Тери не го разпозна — дълго и тънко, с тесен конус, прикрепен в единия край. Мъжът го насочи към пазачите и от края му излезе пламък. Първият рязко залитна назад, от дупките в униформата му избликнаха струи кръв. Тери сподави вика си и закри очите на Джорджия.

Мъжът мина до вратата, затвори я с тока на ботуша си и насочи картечницата към втория пазач. Чу се звук сякаш някой правеше тегел на огромна шевна машина. Прах и парчета мазилка отхвръкнаха от стената и се посипаха върху Тери и Джорджия. Пазачът безмълвно падна назад, драскайки гърлото си; палката и радиостанцията му се хлъзнаха по пода.

Количката изскърца, когато Джорджия се скова, стиснала ръката на Тери. Азиатката я държеше още по-здраво, замръзнала от ужас.

Мъжът отстъпи встрани. После насочи оръжието надолу и обсипа с куршуми неподвижните пазачи. Телата им се загърчиха под бликащия огън. Не се чуваше нищо, тя не разбираше — защо нямаше шум? Нима шокът и паниката я бяха оглушили и парализирали? Единствените звуци бяха сухо механично щракане — като тракането на адска шевна машина — и трополенето върху бетона, когато празните гилзи падаха на пода.

И изведнъж всичко свърши. Тишината се завърна в стаята, докато облак барутен дим се издигаше към тавана. Тери гледаше, неспособна дори да диша, как мъжът свали димящото оръжие и погледна към касапницата. С бързо професионално движение прибра отново картечницата в сака, после открехна вратата — както самата тя беше направила преди малко — и надникна в коридора.

Зад Тери количката отново изскърца и Джорджия изхлипа от ужас.

Тери покри устата й с ръка, когато мъжът се обърна и огледа стаята. В полумрака очите му блестяха като на котка.

Чу се звук от излизащ въздух и дрънчене на метал, когато един от пазачите трепна, а после се отпусна сред разпилените по пода гилзи. Тери видя как бляскавите очи на мъжа се насочиха към тялото.

Внезапно в стаята се разнесе дрезгав пукот. Непознатият затвори вратата, бръкна в сака и извади радиостанция.

— Гадняр слуша — каза той.

— Тук е Първи фактор — чу се изкривен глас. — Позиция?

— Медицинския център.

— Статус?

— Момичето го няма.

— Къде е?

— Неизвестно.

Настъпи тишина.

— Не можем да губим повече време. — Отново се чу гласът от радиостанцията. — Имаме проблем със Снежанка. Трябваш ми на сборния пункт. Веднага. Ясно?

— Прието. — Радиото заглъхна.

Мъжът се отдръпна от вратата и избута труповете под масата с върха на ботуша си. После посегна към един от рафтовете и събори купчина кърпи на пода, за да прикрие локвите кръв. Съблече работния гащеризон и остана в сребристоплатинен костюм на пилот от совалката на Калисто, който беше в идеална хармония със сребристия му сак. Гащеризона хвърли върху съборените кърпи.

С последен поглед наоколо мъжът взе сака и го преметна през рамото си, без да закопчава докрай ципа. После отвори вратата и излезе в коридора.

Чу се леко изщракване, когато вратата се затвори и вътре отново настана мрак. За миг зацари тишина. После с нисък шумолящ звук купчина дрехи слезе по тръбата към пералнята. След тях се чу свистенето на компресирания въздух. Най-накрая и този шум заглъхна. Тери почувства как крайниците й затрепериха — отначало слабо, после неудържимо. В прегръдките й Джорджия не издаваше нито звук, дори не плачеше. Просто държеше ръката й толкова силно, сякаш никога няма да я пусне.