Линкълн Чайлд
Утопияленд (52)

16:00

Пред „Стаята на фантастичните илюзии на професор Крипълууд“ светлината на газените фенери се отразяваше ярко във влажния калдъръм. Чакащите посетители се бяха разпръснали с ваучери, които им гарантираха, че ще влязат точно в 16:30. Дебело пурпурно въже с блестящи нишки и пискюли беше опънато пред красивия тухлен вход. През следващия половин час Холоогледалата щяха да бъдат затворени.

Три метра под улицата в ниското помещение на Холографския център Сара Боутрайт потри ръце от студ. Невероятно — тук беше дори по-студено, отколкото в кабинета й! Погледна гората от огромни монитори и корпусите на контролните уреди, всички със залепени червени етикети: „Акустично-оптично модулиращ масив №10, суперпозиционен процесор с допълнително кодиращо устройство А“. Цял малък град от контролери, който се грижеше магията на залата с холограмни огледала отгоре да тече без засечки. Обикновено на всеки половин час през Залата минаваха по петстотин души, но в момента тя беше празна. Сара щеше да бъде единственият посетител.

Не, и Джон Доу щеше да е там.

Тя се обърна към Боб Алоко. Масивното тяло на шефа на охраната се беше свило в тясното пространство между два модулатора с висока разделителна способност. На известно разстояние зад него стояха Род Алънбай, мениджърът на Газените фенери, и Кармен Флорес, шефката на Холоогледалата. И двамата изглеждаха разтревожени.

— Мислиш ли, че той вече е вътре? — попита Сара.

Алоко сви рамене.

— Няма начин да разберем, защото камерите не работят. Той е подъл тип. Оттук към залата има поне четири служебни входа, а от Холографския център има изходи към ниво А и към парка. — Той я погледна косо. — Ти изрично настоя да не охраняваме залата и входовете към нея.

— Видя какво стана последния път. Сега трябва да го направим както иска той. Ще му дам диска без номера. После той ще си тръгне, а ние ще лепим парчетата.

— Ще лепим парчетата. Хубава метафора.

— Стига, Боб, Джон Доу ни държи. Имаме само няколко минути.

Сара си спомни печалния, примирен глас на Чък Емъри. Не можем да чакаме повече от половин час. Ако паркът не бъде освободен напълно дотогава, ще се обадим на ФБР.

— Може Джон Доу да държи картите, но това не значи, че всички козове са у него. — Алоко извади нещо от джоба си и й го подаде — чифт очила с тъмносини рамки и дебели стъкла като на скиорските.

— Какво е това?

— Модифицирани очила за нощно виждане. Усещат топлината и размиват холографските изображения. Инженерите ги използват, когато трябва да отстранят проблеми в Холоогледалата. Когато влезеш, сложи си ги. Включват се оттук. — Алоко млъкна и я погледна. — Имаме технология, за бога! Защо да не я използваме? Много добре знаеш как се обърква човек в залата. С очилата ще си спестиш поне това.

— Много добре. — Тя наниза връвта на очилата около шията си и погледна ръчния си часовник. — Време е да тръгвам.

— Само минутка, ако обичаш. — Алоко й подаде радиостанция. — Дръж я включена на тази честота. Ще слушам през цялото време, докато си вътре. Познато ли ти е разположението?

Сара взе радиото.

— Донякъде.

— С очила или без — там лесно можеш да се изгубиш, затова не се разтакавай. Дай му диска и веднага излизай. Една дума от теб, и ще вкарам кавалерията.

— Не искам кавалерия. Искам всичко да мине чисто. Ако искаме да спасим моя парк, трябва да го разкараме колкото се може по-бързо оттук.

Алоко въздъхна.

— Слушам, госпожице. Но това е твое решение, не мое.

Сара кимна и се обърна.

— Пази си гърба през цялото време.

Тя размаха радиостанцията в знак, че е разбрала, после се запромъква между купищата предаватели и холографски монитори към стълбището на отсрещната стена.

Холографският център заемаше цялото пространство под Холоогледалата. Всеки предавател излъчваше само едно изображение в залата отгоре. По нареждане на Сара в комплекса беше останал само най-необходимият персонал и докато лъкатушеше към стълбището, тя се чувстваше все по-самотна.

Стигна стълбите и сложи ръка на студените перила. После спря. Докосна с другата ръка горния джоб на сакото си, за да се увери, че дискът е там, и отново погледна часовника си.

Това бяха ненужни действия, които само я забавяха. Защо беше поискал точно тя да отиде? Бавно осъзнаваше, че никак не й се иска да изкачи стълбите. Не искаше да се изгуби в объркания лабиринт от образи и отражения на Залата. Но най-вече не искаше да види отново Джон Доу — с разноцветните му очи, които я оглеждат, със странно познатата усмивка над късо подстриганата брадичка. Не тук и не сама.

После стисна по-здраво перилото. Виж какво стана последния път, беше казала на Алоко. Бяха се държали агресивно и това им струваше един мъртъв охранител и много ранени посетители. И решението беше нейно. Може би Джон Доу беше казал истината, когато й обясни, че иска тя да му предаде диска, за да бъде сигурен, че няма да има повече клопки. Може би. Но това нямаше значение. Защото след случилото се на „Галактическо пътешествие“ това беше нейна отговорност. Нейна и на никой друг.

Сара изправи рамене, вирна брадичка и решително изкачи стълбите, после отвори вратата.

Зад нея имаше голямо помещение, пищно обзаведено в стила от епохата на крал Едуард. Текстилни тапети покриваха стените, огромни алени спирали от индийски тъкани се спускаха от тавана. Украсени газени лампи с кристални стъкла се издигаха между маслени картини в позлатени рамки, обливайки залата с топла, мека светлина. Подът представляваше мозайка от разноцветен паркет, нареден в сложен спираловиден лабиринт. Това беше чакалнята на Холоогледалата. Обикновено тя беше пълна с нетърпеливи бърборещи посетители, очакващи костюмираните разпоредители да пропуснат следващата група в залата. Сега беше тиха и празна. Огромни мрачни сенки падаха върху пода. Ъглите бяха погълнати от мрака.

Сара пристъпи в помещението и остави вратата към Холографския център тихо да се затвори зад нея. Чуваше съскането на газените лампи, тиктакането на старинните часовници по стените на преддверието. През затворените двойни врати отляво смътно се дочуваха шумовете от парка — смях, откъслеци от песен. Отдясно — където входът към огледалния лабиринт зееше като огромна уста — цареше мъртва тишина. Някъде там чакаше Джон Доу.

Тя знаеше, че трябва да тръгне нататък, да влезе с делова походка, да обяви присъствието си. И все пак нещо в дебнещата тишина надделяваше над решимостта й, парализираше волята й. През целия си живот Сара никога не си беше позволявала да се уплаши от нещо или от някого. Но сега, сама в зловещото преддверие, усещаше в устата си металния вкус на страха.

Пое дълбоко дъх, после втори път и тихо пристъпи към отворената врата, здраво стиснала радиостанцията в едната си ръка. Беше я взела без да мисли, но сега тя й се струваше единствената връзка с живота.

Стига си отлагала! Тя пресече прага и влезе в залата.

Вътре беше сумрачно, но не тъмно. Светлината от газените лампи в преддверието проникваше тук и коридорът напред беше леко осветен. Стените бяха покрити с огромни огледала в рамки от черно дърво. Докато вървеше, Сара наблюдаваше как отраженията й от двете страни я придружават.

Знаеше, че първата част от залата се състои изцяло от огледала. Но скритите зад тях камери сканираха образа й и го изпращаха до компютрите в Холографския център, за да го обработят и да изпратят резултата на холографските предаватели, за да го прожектират в другите части на Залата. Сензорите на тавана щяха да отбележат накъде върви, за да насочат новите холограми натам, дори щяха ги заредят в реално време, когато се приближи до тях. Тя отново се зачуди защо Джон Доу беше избрал точно нея за предаването на диска.

Докато вървеше напред, видя срещу себе си отражението си: коридорът явно рязко завиваше, така че сигурно гледаше към огледало, което препречваше пътя й. Тя се приближи, погледна го и то отвърна на погледа й. Жена с радиостанция в ръка и стиснати устни. Вдигна ръка и двойницата послушно повтори жеста й. Притисна пръсти до твърдото студено стъкло.

Огледалното й изображение беше неясно. Огледалата в Залата бяха умишлено замъглени, за да приличат повече на холограмите и илюзията да се подсили. Отпускайки ръка, Сара се обърна и тръгна по следващия коридор. Отраженията отново я последваха. Радиостанцията в ръката й тихо изпращя, после отново замлъкна.

Коридорът рязко премина в малка шестоъгълна стая. Навсякъде около нея други Сара Боутрайт я гледаха. Тя се замисли, опитвайки се да си спомни разположението на Залата. Сети се, че три от шестте стени са огледала, едната беше коридорът, от който току-що беше дошла, а останалите две също бяха коридори, прикрити от холограми.

Вгледа се по-внимателно в заобикалящите я отражения. Всички те държаха радиостанции, отпуснали ръце до бежовите си костюми. Тя вдигна ръце и три от изображенията направиха същото. Това означаваше, че другите две са холограми. Можеше да мине през тях и да тръгне по един от двата коридора. Но по кой?

Помисли си дали да не спре тук и да изчака, да остави Джон Доу да направи следващата стъпка. Може би той беше някъде там, в следващия коридор. Или пък това беше номер и той вече беше далеч по шосе 95 със съучастниците си. Каквото и да беше положението, беше по-лесно да се движи, отколкото да стои тук, да се ослушва и да чака.

Сара тръгна към по-близката холограма. Образът я гледаше втренчено и рязко вдигна ръка. Тя инстинктивно спря. Сега разбра: зад огледалото в началото на залата беше скрита камера и сега прожектираше онзи момент, в който беше вдигнала ръка към отражението си.

Рязко премина през холограмата, която се разкриви около нея. Нов коридор с огледала се простираше в далечината. Някои трябваше да са холограми, изобразяващи преминаването й през предишния коридор. След първото разклонение споменът й за плана на залата се замъгли. В известен смисъл беше по-лесно да си сам в лабиринта — иначе огледалата отразяваха не само един човек, а поне двадесет. Но дори така усещаше, че чувството й за дезориентация се засилва.

После си спомни за очилата, които висяха на шията й. Включи батерията и си ги сложи. Коридорът внезапно се промени — холограмите пред нея станаха прозрачни. Сега можеше да различи илюзията от отражението. Обзе я нова увереност.

Коридорът рязко зави, после се раздели. Сара погледна към двете разклонения, където отраженията примигваха. Поколеба се, после инстинктивно избра лявото. Когато тръгна по него, радиостанцията оживя.

— Сара, чуваш ли ме? — Гласът на Алоко прозвуча непоносимо силно в смълчания коридор.

Тя бързо намали звука.

— Да.

— Какво става?

— Нищо. Няма и следа от него. Защо се обаждаш? Трябваше да…

— Слушай, Сара, станала е злополука в Калисто.

— Злополука? Каква злополука?

— Не знам. Тъй като камерите не работят, още не знаем какво точно е станало. Но изглежда нещо се е объркало на Станция Омега. Аз… — Гласът изчезна сред пукот на статично електричество. — … тревога 904.

Сара се вцепени. Според аварийния код на Утопия 904 означаваше жертви сред посетителите.

— Сара! Сара, чуваш ли ме?

— Да. Сигурен ли си? Да не е фалшива тревога?

— Имам два независими доклада. Изглежда сериозно. Може да се окаже проблем да овладеем тълпата.

— В такъв случай иди да стабилизираш положението.

— Не мога. Ти…

— Аз съм добре. Ти носиш отговорност за гостите. Предупреди Медицинския център да са готови за животоспасяващи операции, ако се наложи. Свържи се с Обслужване на посетителите, за да попречат на разпространението на слуховете.

— Добре тогава. Ще предам радиото на Флорес. — Настъпи пауза. — Помни какво ти казах, Сара.

С лек пукот радиостанцията замлъкна. Сара отново усили звука, после я пъхна в джоба си.

Щом Алоко го нямаше, само основният персонал щеше да се грижи за залата, без да подозира за мисията й. Макар че Кармен Флорес щеше да подслушва радиостанцията, и тя като останалите не знаеше какво става.

Сега Сара наистина беше сама.

Не се чувстваше добре. Поколеба се пред лявото разклонение. Още една злополука, и то толкова бързо след произшествието на „Бягство от Уотърдарк“. Изключено беше да е съвпадение.

Тогава какво ставаше? Дали беше част от плана на Джон Доу? И ако е така — защо? Бяха приели исканията му. Бяха записали втори диск и тя беше тук, за да му го предаде. Възможно ли бе да е помислил, че не е дошла, и поредната злополука да е отмъщение? Но това беше невъзможно — щом Алоко вече знаеше за нея, тя трябва да беше станала преди часа на срещата.

И доколкото разбираше, сигурно е била подготвена преди часове.

И в двата случая Джон Доу явно беше искал да я предизвика, каквото и да стане.

Тя стоеше неподвижно в проблясващия коридор. Гняв, разочарование и страх се бореха в нея. Какво се беше объркало? Колко бяха жертвите? Беше ли предизвикана в Калисто масова паника?

Когато гневът я завладя, тя тръгна по лявото разклонение, без да се грижи да приглуши тропота на токчетата си. Поне имаше очилата и това й даваше някакво предимство. Щеше да открие това копеле, да го открие и да…

Сара рязко спря. Отпред, на следващия завой на лабиринта, стоеше Джон Доу.

Или поне тя си помисли, че е Джон Доу — през очилата образът се виждаше толкова слабо, че беше трудно да прецени. Тя ги свали и холограмата веднага придоби очертания.

Сара рязко си пое дъх. Виждаше го за пръв път, откакто се беше отбил в кабинета, седна върху бюрото, пи от чая й и погали бузата й. Мускулите на челюстта й се стегнаха. Той изглеждаше още по-спокоен сега — отпуснал фините си ръце до тялото, с безупречния си скъп костюм и леката доволна усмивка, която разкриваше съвършените му зъби.

— Сара — чу гласа му, — колко мило от твоя страна, че дойде. — Чуваше се отдалеч, очевидно истинският Джон Доу беше някъде по-навътре в лабиринта.

Зачака неподвижно, загледана в изображението.

— Харесва ми как сте обзавели тази зала. Пробужда нарцисиста у мен.

Тя продължаваше да чака.

— Донесе ли диска, Сара?

Бавно и предпазливо Сара приближи до холограмата. Той стоеше неподвижно, странните му разноцветни очи погледнаха първо вляво, после вдясно. Вероятно една от камерите го беше снимала, докато е пресичал разклонение и се е колебаел накъде да поеме.

— Попитах носиш ли диска? — Устните на холограмата не се движеха.

— Да — отвърна тя. Внезапно й се прииска да не гледа повече това лице. Сложи очилата и холограмата отново избледня.

— Добре. Тогава можем да действаме.

— Какво направихте, господин Доу?

— Моля?

— На Станция Омега в Калисто. Какво направихте? — Гласът й трепереше от гняв.

— Защо? — В неговия се долавяха леки подигравателни нотки. — Станало ли е нещо?

— Направих всичко, което искахте! — извика тя. — Доверих ви се. Не се ебавайте с мен!

— Я гледай! А аз си мислех, че си добре възпитана.

Сара изсумтя и неволно сви юмруци.

— Почти приключихме, Сара. Да свършваме, за да можеш сама да се заемеш с проблемите и… Чакай малко, чакай малко! Сега виждам нова твоя холограма. Какъв е този моден аксесоар, който носиш? Аха, разбирам. Тези очила не ти отиват, Сара. Твърде масивни са за изящното ти лице. Ще трябва да направим нещо по въпроса.

Настъпи кратка тишина. После някъде далеч в мрака се чу изщракване.

За миг нищо не се промени, но после Сара забеляза лек зелен блясък по ръбовете на очилата си. В коридора пред нея холограмите, които допреди малко изглеждаха неясни, сега засветиха със засилващ се зелен блясък. Тя примигна и отмести поглед от болезненото сияние. Когато обърна глава, светли термични следи оцветиха в зелено полезрението й.

Със силен вик тя смъкна очилата от очите си и вдигна радиостанцията.

— Кармен?

Няколко секунди цареше мълчание.

— Да, госпожо Боутрайт — изпращя радиото.

— Кармен, става ли нещо долу?

— Преди няколко секунди енергията към холографските генератори внезапно се учетвори. Направо пушат — до един.

— Можете ли да спрете това?

— Да, но ще отнеме време. Всичко е под контрол. Ще разберем откъде идва командата. Докато не я засечем, не смея дори да им дръпна шалтера.

— Действайте. — Сара свали радиостанцията.

„Той беше подготвен и за очилата. Готов е за всичко. Помислил е за всичко, което бихме могли да направим!“

— Разбра ли за какво говоря, Сара? — прозвуча мекият далечен глас на Джон Доу. Отново се чу щракане. — Как можеш да говориш за доверие, когато аз не мога да ти вярвам? Просто ми дай диска и ще изчезна от живота ти завинаги.

Сара не отговори. Нямаше какво повече да каже. Внезапно се почувства победена.

— На кой пост си в момента, Сара?

Тя не отговори.

— Сара?

— Да?

— На кой пост си?

— Не разбирам.

— Погледни рамката на най-близкото огледало. Лявата страна на горната част. Ще видиш отвътре номер.

Сара вдървено погледна натам. Беше й нужна минута, за да го открие, но после забеляза поредица от цифри, прогорени в дървото.

— 7923 — промърмори тя.

— Моля?

— Казах 7923.

— Много добре. Сега слушай, Сара. Ще те насочвам към мястото, където чакам. През цялото време ще поддържаме звуков контакт. Ясно?

— Да.

— Добре. Ти трябва да си… на лявото разклонение на коридора. Иди до края. Обади ми се, когато стигнеш там.

Сара неохотно тръгна напред, наблюдавайки отраженията си. Внезапно образът на Джон Доу изникна отдясно. Тя замръзна — беше друга холограма. Той държеше нещо, което приличаше на купчина планове и гледаше ту нагоре, ту надолу, без да спира.

— В края на коридора съм — каза тя.

— Погледни огледалото отляво номер 784 ли е?

Пауза.

— Да.

— Завий пак наляво и тръгни по коридора. Отдясно има разклонение, прикрито с холограма. Гледай да не го пропуснеш.

Сара тръгна по коридора бавно и примирено. Джон Доу не се беше изгубил, очевидно познаваше залата по-добре и от дизайнерите. Знаеше за инфрачервените очила. Имаше планове за всичко, знаеше дори номерата на отделните огледала в коридорите.

Инстинктът й крещеше да не продължава напред, но нямаше избор — трябваше да му даде диска независимо от всичко.

Внезапно тя отново спря. Собственият й образ — отражения и холограми отпреди няколко секунди — я заобикаляше от всички страни. Но отпред и вляво имаше друго изображение — на мъж. И той не беше Джон Доу.

Тя се приближи, загледана в него, докато не го фокусира.

Беше Андрю Уорн.

Тя се завъртя. Андрю? Тук?

Нямаше време да мисли, а само да действа. Трябваше да е тук сама. Ако Уорн беше в залата, сигурно имаше причина — сериозна причина. Той трябваше да се намира някъде между нея и изхода. Тъй като Джон Доу беше навътре в лабиринта, щеше да мине още време, преди някой от сървърите да му покаже холограма на Уорн.

Тя бързо се върна до последното разклонение и зави натам, откъдето беше дошла. Някъде пред нея се чу шум от приближаващи стъпки.

— Сара? — чу гласа на Уорн — напрегнат, нетърпелив шепот. — Сара?

За миг гласът му отслабна, после отново се чу, този път по-силно.

— Сара, къде си?

— Тук — прошепна тя в отговор.

Точно пред У-образното разклонение се появи фигура и този път не беше нито холограма, нито огледално отражение. Беше Андрю Уорн с разхлабена превръзка на челото и явна тревога в погледа. Той също я видя. За миг се намръщи, сякаш се опитваше да разбере дали е реалност, или илюзия. Тя пристъпи към него и лицето му веднага се проясни.

— Сара! — каза той, спусна се към нея и стисна ръцете й. — Слава богу!

За миг докосването на друго, съпричастно човешко същество, измести всички останали чувства. Тя затвори очи.

После рязко се отдръпна.

— Какво правиш тук? — прошепна ядосана. — Как влезе?

— Трябваше да те спра — отвърна той. — В опасност си.

— Не можеш да стоиш тук. Трябва да предам диска на Джон Доу сама.

Уорн сграбчи ръцете й.

— Това е капан.

Думите му прозвучаха като ехо на най-кошмарните й страхове и Сара изтръпна.

— Откъде знаеш?

Почувства, че прегръдката му се затяга.

— Това няма да ти хареса, Сара, но открихме къртицата. Вътрешния човек на Джон Доу.

Тя зачака, без да смее дори да диша.

— Барксдейл.

Първият й импулс беше да зашлеви Уорн. Рязко се изтръгна от него.

— Лъжец!

Той отново пристъпи напред.

— Сара, моля те. Трябва да ме изслушаш. Не е имало проверка на компютърната система от СКП. Те не са идвали в Утопия. Барксдейл го е измислил. Техниците, които са дошли да инспектират защитите на парка миналия месец, са били хора на Джон Доу. Така са проникнали в системата ви и са заложили капани.

Тя яростно разтърси глава. Не можеше да бъде истина! Беше невъзможно. Трябваше да има друго обяснение.

— Не — каза Сара. — Не ти вярвам.

— Не те карам да ми вярваш. Просто те моля да излезеш оттук веднага и сама да разбереш истината. Помниш ли диска, който сте намерили под краката на убития охранител? Беше празен. Това означава, че Джон Доу е взел истинския и го е заместил с празен. Всичко е било капан. Защо мислиш, че Джон Доу иска втори диск? Защо поиска точно ти да му го занесеш? Трябва да…

— Сара? — чу се гласът на Джон Доу.

Уорн веднага млъкна. Погледна остро към Сара, която сложи пръст на устните си.

— Сара, казах ти, че ще поддържаме гласов контакт. Защо млъкна? — Гласът сега се чуваше по-отдалеч. Между отраженията по коридора се появи ново. — Джон Доу, сгънал плановете, се ослушваше.

Тя мълчаливо наблюдаваше как холограмите повтарят отражението му до безкрайност.

— Сара, знаеш ли какво мисля? Мисля, че вече не си сама.

Тя чакаше.

— Всъщност вече знам, че не сме сами. Виждам трета холограма, Сара — не е твоя, нито моя. Кой е този мъж?

Залата мълчеше.

— Мисля, че се досещам. Досадният доктор Уорн. Доктор Уорн, който обича да се меси в чужди работи. Прав ли съм?

Сара погледна към Уорн. Той я гледаше.

— Не сме се разбирали така, Сара. Първо очилата, а сега това. Много съм огорчен.

Холограмата на Джон Доу трепна, после се промени, когато предавателят я замени с нова — отново на Джон Доу, хванал пистолет с рязана цев.

От далечината на лабиринта се чу шум от тичащи стъпки.

— Идва за нас! — настоятелно прошепна Уорн.

Тя му направи знак да я последва и хукна по коридора покрай отраженията и холограмите, далеч от гласа на Джон Доу. Виждаше смътно как отраженията се разпръсват, докато минаваше край тях. Тракането на токчетата й и задъханото й дишане отекваха в тесния коридор. Зави зад един ъгъл, после зад втори.

И отново спря.

— Спри! — заповяда на Уорн.

Нещо в нея се променяше. Може би беше заради шока от невероятната история на Уорн, може би от факта, че беше видяла пистолета на Джон Доу. Но бурята от емоции затихваше, оставяйки след себе си само яростен леден гняв.

Тя извади радиостанцията от джоба си.

— Кармен? — каза задъхано. — Кармен, там ли си?

— Да, госпожо Боутрайт — дойде отговор. — Ще ми кажете ли какво става?

— По-късно. Можеш ли да направиш нещо за мен? Искам да угасиш светлините в залата.

— Да угася светлините?

— Всичките. Веднага. Можеш ли да го направиш?

— Да… Да, мога.

— Тогава действай.

Тя мушна радиото отново в джоба си. После се наведе към най-близкото огледало и прочете номера, пирографиран в рамката му. Извади новия диск от джоба си и го сложи в основата на огледалото. Направи знак на Уорн да я последва и тръгна обратно, този път по-бавно, към стаята с шестте стени. Само оттам можеше да намери пътя навън. Дори в тъмното.

Пое си дълбоко дъх, после заговори с най-силния и властен тон, който успя да си наложи.

— Господин Доу, спрете! Ако искате диска, спрете на място.

Тя млъкна, за да се вслуша, но единственият отговор беше мълчание.

— Казахте ми, че съм предала доверието ви. Този път вие предадохте моето.

— Така ли? — чу се гласът му. Беше по-наблизо. — Заинтригуван съм.

— Вие саботирахте още една обиколка, наранихте други хора. Без причина. Изпълних исканията ви, донесох диска. Защо тогава ви трябва пистолет?

Тишина.

— Аз мога да отговоря — остро каза Уорн. — Планирал си да вземеш диска, а с него и Сара. Като заложница. Или просто щеше да я убиеш и да избягаш в суматохата. Нали? Дотук с твоя елемент на изненада.

— Изненада ли, доктор Уорн? — стигна до тях коприненият глас. — Моите изненади още не са свършили.

— Тогава ме изненадай с нещо неочаквано. Остави я да си отиде. Покажи ни, че можеш да се адаптираш.

Внезапно светлините угаснаха и коридорът потъна в мрак. Сара сграбчи лакътя на Андрю.

— Господин Доу! — извика тя, докато отстъпваше. — Чуйте ме! Дискът е тук. При огледало 6942. Чувате ли ме? Номер 6942. Ще го намерите под рамката. Но сега си тръгвам. Вие нарушихте правилата и аз няма да играя повече. Тъмнината може малко да ви забави, но съм сигурна, че ще го намерите. Няма да пускам посетители още двадесет минути. Направете каквото обещахте. Вземете диска и се разкарайте от парка ми. Или ще ви открия и ще ви убия лично.

При тези думи от тъмнината се разнесе смях — тих, циничен, доволен.

— Точно такива игри обичам, Сара. Ще участвам.

Може би той каза още нещо, но Сара не го чу, защото бяха завили по коридора към преддверието и стълбището, което щеше да ги изведе от това зловещо място.