Линкълн Чайлд
Утопияленд (43)

15:45

Джон Доу седеше под навеса на „При Чъмли“, откритото кафе в Газените фенери, и кльощавите му ръце разгръщаха страниците на току-що отпечатан брой на лондонския „Таймс“ от 1891 година. Беше в много добро настроение, толкова добро, че не можеше да се въздържи да не поздравява посетителите, които минаваха покрай него по калдъръма. Повечето от тях се движеха между площад Сохо, луксозния търговски център нагоре по улицата, и „Майски лудории“ — театралното шоу, което се играеше само през няколко врати.

— Здравейте! — казваше той, усмихвайки се зад слънчевите си очила. — Здравейте!

Неколцина просто го погледнаха безизразно и продължиха пътя си по-бързо. Но повечето се усмихваха и отвръщаха на поздрава му. Трансформиращата сила на Утопия наистина беше забележителна. Действаше като наркотик.

Да, тази открита тераса беше прекрасно място, където човек да отдъхне с напитка в ръка преди среща. Чаят на Чъмли се оказа разочароващ, затова той мина на кафе, което беше по-хубаво. Щеше да попита Сара Боутрайт кой ресторант сервира онзи прекрасен жасминов чай. И то скоро, ако му се отвореше възможност.

Келнерът, който го обслужваше, облечен в костюм от туид и с шалче, приближи до масата.

— Ще искаш ли още едно?

— С удоволствие — каза Джон Доу и въздъхна доволно, докато обръщаше страницата.

Келнерът го наблюдаваше с усмивка.

— Изглеждаш весел, приятелю.

— О, аз просто съм човек, който обича работата си.

Джон Доу наблюдаваше как келнерът се връща обратно между белите покривки. Акцентът му беше доста добър, макар че един истински кокни, роден в Ийст Енд, сигурно щеше да възрази срещу някои от фразите. Но все пак беше повече от добър. Газените фенери допадаше на Джон Доу много повече от всички други светове. Камелот беше пълен с крещящи костюми и дрънчене на оръжие, а Калисто имаше шлифовано постмодерно звучене, което го дразнеше. Като се изключи безвкусния Пикадили с магазините за фланелки и сергиите за украшения, Газените фенери изглеждаше по-цивилизован. А това малко кафене беше истинско откритие. Непретенциозно, уютно и съвсем наблизо до холограмните огледала. Когато се огледа, той видя една, а после и втора добре прикрита камера за наблюдение. Уви, в момента и двете не работеха. Доброто настроение на Джон Доу се засили.

Келнерът вече се връщаше с новата чаша кафе.

— Готово — каза мъжът и я остави на масата с елегантен жест. — Излей си го в гърлото.

— Благодаря! — каза Доу, вдигайки поглед от вестника. — Много хубаво кафене — продължи той със същия акцент като на келнера. — Не прилича на ония в долния край.

Мъжът се усмихна.

— Да, добре се справяме.

Джон Доу хвана чашата с две ръце.

— Сигурно си имате грижи, когато вали дъжд.

— Тогава се сяда вътре.

— Не, вътре е пълно с досадни туристи. Макар че бих хвърлил поглед на менюто ви.

— Готово. Искаш ли бира? Или предпочиташ нещо по-твърдо? — Усмивката на мъжа се разшири, той се наслаждаваше на предизвикателството. — Освен ако не си напълно фалирал. Имаш ли портрети на кралицата?

— Не, предпочитам златна наличност. Само ми дай да видя мръвките.

— Готово. — И келнерът тръгна за меню.

Джон Доу отпи още една глътка, поздрави още няколко минувачи и остави чашата на чинийката си. Зад навеса дъждът отново заваля. Всъщност не беше толкова дъжд, колкото фина мъглица, която едва навлажняваше улиците и омекотяваше светлината. Джон Доу знаеше, че дъждовете в Газените фенери не са програмирани предварително, а се включват при комбинация от няколко условия — много хора, температурата на въздуха, качеството на светлината в „реалното“ небе над купола на Утопия, сега скрит от гъстата лондонска мъгла. Гледаше как хората бързат да се скрият под стрехите и във входовете, за да изчакат да спре. Изглежда никога не траеше повече от деветдесет секунди. Всъщност вече намаляваше и хората отново излизаха на улицата, отърсвайки капките от раменете си сред бърборене и смях.

Истината е, че всичко беше станало отчайващо лесно. Дори и проблемът, за който току-що беше разбрал, не беше толкова важен. Хората му бяха по местата си. Той въздъхна с леко съжаление. Това беше последната му задача и се беше надявал, че ще се окаже по-сложна, че ще му предложи истински изненади. Това поне щеше да му даде възможност да поупражни интелекта си. Нещо интересно, за което да си спомня, като се пенсионира. Но това удоволствие му беше отказано. Наблюдаваше хората, които минаваха край него и весело бърбореха, потънали в забрава. Като стадо. Ако не беше в толкова добро настроение, би изпитал презрение към всички тях — презрение към човешките нрави, слабости, страдания и доброта. Особено към човешката доброта.

Беше време да пусне плана си в действие. Той отмести вестника встрани, извади мобилен телефон от сакото си и избра номер.

— Аха — каза, когато отсреща се чу глас, — ето те и теб.

Гласът от другата страна беше плах и сдържан, но нервността, раздразнението и несигурността ясно си личаха.

— Време беше да се обадиш. Нещата не се развиват по план и това не ми харесва.

— Не се развиват по план? В какъв смисъл?

— Вече ти казах. — Сега гласът беше малко по-силен от шепот. — Случките в „Кулата на грифоните“ и Уотърдарк не ми харесаха. Нали никой нямаше да пострада. А и онзи охранител зад кулисите на „Галактическо пътешествие“ — за бога, трябваше ли да го убиваш?

— Боя се, че нямах друг избор.

— Появиха се прекалено много неприятни изненади. И Тиболд изобщо не се върна от срещата. Може да ни е издал.

Джон Доу отпи още една глътка от кафето, взе менюто от келнера и се загледа как мъжът се отдалечава.

— На твое място не бих се тревожил за Тиболд. Сигурен съм, че ще се появи.

— А каква е тази история с второто предаване? Това е напълно неприемливо, изобщо не беше предвидено…

— Може да е било, може и да не е било. Това не е важно в момента. — Тук в гласа на Джон Доу се изгуби част от задоволството. — Важното е, че Хакер Джак спря да предава.

— Защо? Какво става? — Безпокойството отсреща се усети по-ясно.

— Не знам. Може някой да го е надушил. Сигурно е работа на неочаквания ни гост Андрю Уорн, който се бърка там, където не му е работата. Или пък са се появили непредвидени обстоятелства. Каквото и да е станало, Хакер Джак изключи видеонаблюдението.

— Знам.

— Това означава, че работата му горе е свършена, но не можем да разчитаме на него за подготовката долу. Ще трябва ти да се погрижиш за твоята част. Лично. Разбра ли ме?

— Започнах веднага, щом чух, че камерите са изключени. Ще приключа след няколко минути.

— Добре. — Сега вече го обзе почти потискаща лекота. — Ще придвижим някои действия, за да компенсираме липсата на контрол. Но това оставя още един проблем. Твоят приятел Уорн. Бедният Джак го проследи и отидохме да си поговорим с него. Но се оказа, че друг човек е носил значката на Уорн. Опитахме и в лабораторията по роботика, за която ни каза, но беше празна.

— През последния половин час съм долу. Не знам къде е отишъл.

— Тогава трябва да разберем. Това е последното действие от нашата малка пиеса. Трябва да го убедим, че в негов най-голям интерес е повече да не се меси.

На другия край на линията настъпи мълчание.

— Обещаваш ли да не нараняваш никого повече?

— Разбира се.

— Защото не искам кървави пари. Няма смисъл да продължаваме, ако ще има още насилие.

— Няма смисъл? — Гласът на Джон Доу напълно се промени — стана нисък, презрителен и злобен. Дори акцентът му се промени. — Предупреждавам те, не се опитвай да се мериш с моя интелект. Алтруизмът ме вбесява. Всичко, което правим, е в наш личен интерес. И ти, приятелю мой, не си изключение. Всички противни твърдения ще бъдат самозаблуда. Да ти напомня ли като начало чия идея беше всичко това? Кой с кого се свърза? Да ти напомня ли отново последиците от проявите на гузна съвест в последния момент? Спомни си с кого имам среща само след няколко минути.

Настъпи нова пауза, този път по-дълга.

— След няколко минути — каза Джон Доу и гласът му придоби копринена мекота — ние ще имаме всичко, за което сме дошли. А ти?

Най-накрая мълчанието на другия край прекъсна.

— Уорн има дъщеря — чу се приглушеният глас. — Казва се Джорджия. В Медицинския център е.

Доу рязко вдигна вежди.

— Така ли? Това е много интересно.

— Помни обещанието си.

— А ти твоето. Прояви кураж там, където трябва. Още четиридесет и пет минути и ще сме си отишли.

След тези думи Джон Доу върна телефона в джоба си, взе чашата кафе и продължи да преглежда вестника.

 

 

От другата страна на линията в голям, но аскетично мебелиран кабинет дълбоко под кафене „При Чъмли“, слушалката леко изтрака върху вилката. Ръката я притисна за миг, сякаш за да заглуши евентуално иззвъняване. После се отмести към един нов-новеничък диск, който блестеше като блед кристал в предпазната си кутия. Ръката се спря върху него за миг и почука неспокойно с пръсти. После посегна към клавиатурата, която стоеше наблизо, придърпа я и започна да пише — отначало бавно, а след това все по-бързо.