Линкълн Чайлд
Утопияленд (36)

15:15

Докато следобедът напредваше и монотонното синьо небе над пустинята Невада избледняваше в очакване на вечерта, шестдесет и шестте хиляди посетители на Утопия достигнаха онова състояние, което психолозите на парка наричаха „зряло“. Първоначалната възбуда беше спаднала. Темпото леко се забавяше, защото родителите, които чувстваха, че краката им са поуморени, потърсиха временно убежище в ресторантите или на представления като „Омагьосания принц“, където можеха да отдъхнат на удобните седалки. Малка част посетители, които не искаха да чакат на опашка на паркинга при затварянето, тръгнаха по-раничко към Нексус и въздушните влакчета, които минаваха по-начесто от обикновено. По-голямата част от хората обаче предпочетоха да се върнат на някоя любима обиколка или да посетят някой все още неизвестен свят с идеята да изчакат 20:30 часа. Тогава започваше най-живописният спектакъл в Утопия — от четири места едновременно се изстрелваха фойерверки, компютърно синхронизирани за всички светове, които блестяха колоритно на фона на тъмния купол. След това имаше още по-живописно шоу навън, което се издигаше високо над купола — прощален подарък за посетителите, докато излизаха от парка и насочваха колите си към Вегас или Рино.

Едно от местата, където следобедната умора не си личеше толкова, бяха опашките пред атракциите с влакчета и свободно падане. На места като „Линейна индукция“, „Хоризонтът на събитията“ и „Драконовия шип“, продължаваха да се събират големи тълпи и веселото оживление не секваше.

Това се отнасяше особено за най-популярната обиколка в Дървените тротоари — „Машината за писъци“. Машината, както я наричаха накратко, беше възстановка на известното влакче на Кони Айлънд през двадесетте години на двадесети век. Приличаше на автентична реликва от онези времена — огромна стърчаща гора от подпори и дървени колони, внимателно обработена от инженерите на парка, за да изглежда съвсем разнебитена. Само видът на стръмните спускания и резките завои убеждаваше много желаещи да си потърсят по-кротко забавление.

Както при всички влакчета, ефектът беше подсилен по-скоро на психологическа основа, отколкото на техническа. Всъщност тя представляваше тръбна конструкция от метал, добре замаскирана, за да прилича на традиционните дървени влакчета. Металната конструкция позволяваше по-резки наклони, по-остри завои и повече „висене“ — моменти на отрицателна гравитация, когато возещите се буквално бяха повдигани от местата си. От друга страна, напълно покритата с дърво конструкция подсилваше „ефекта на оградата“ — гредите и подпорите профучаваха на няколко дециметра от пътниците и скоростта от осемдесет километра в час изглеждаше няколко пъти по-висока. Това зловещо чувство беше умишлено подсилено от дизайнерите, които бяха разположили наоколо няколко напълно нетипични за Утопия предупреждения за опасния ефект от острите обратни завои на входа, както и присъствието през цялото време на медицинска сестра на площадката за слизане. Не беше чудно, че фланелките с надпис „Аз оцелях след Машината“, които се продаваха само в Дървените тротоари, бяха един от най-търсените търговски артикули в парка.

Ерик Найтингейл беше разпоредил Машината да прави първото си спускане от най-високата точка между всички влакчета на запад от Мисисипи — от 90 метра. Това се оказа предизвикателство — при такава височина тя щеше да се доближи прекалено много до купола и щеше да влезе в конфликт с изкуствено създадената перспектива. Инженерите разрешиха проблема, като построиха обиколката така, че дъното на първото спускане беше под „нивото на улицата“. Част от нива А и Б под Дървените тротоари бяха издълбани и двойните релси на Машината минаваха през тях. След изкачването по основния склон спускането беше почти вертикално, а дъното тънеше в пълен мрак. После релсите рязко се издигаха, изнасяйки пътниците — с разкривени лица от огромния натиск — на светло и над Дървените тротоари. Те изобщо не разбираха, че всъщност са слизали под нивото на парка.

Това разрешение обаче създаде нов проблем. Ревът на колите, които минаваха на интервали от една минута, беше толкова силен, че нито един от служителите на Утопия, които работеха в Подземието, не искаше да бъде близо до зоните, откъдето минаваха релсите.

Но инженерите решиха и този проблем.

По време на строителството на парка подземните нива бяха затрупани с жици — според Туристическия наръчник в зоните зад кулисите имаше повече жици, отколкото в два пентагона и целия град Спрингфийд в Илинойс. Дизайнерите решиха да използват ничията земя около Машината като център за вътрешната инсталация на Утопия. Те заобиколиха релсите с два слоя звуконепроницаеми стени. Между тях в малко помещение, високо дванадесет метра, се намираше централната нервна система на Утопия. Безкрайни потоци от кабели — коаксиални, оптични, цифрови — се изкачваха по стените, прикрепени с фиброоптични куплунги и електрически клеми. Концентраторът, както го наричаха, беше автономен и не изискваше контрол, освен ежемесечните проверки. В резултат на това той беше ненаселена зона, като се изключи самотният робот чистач.

Но днес роботът чистач имаше компания.

В единия ъгъл на Концентратора на сгъваемо столче седеше мъж, облечен в син гащеризон, каквито носеха електротехниците на Утопия. Зад гърба му огромно отворено куфарче за инструменти беше привързано към червена ръчна количка — в него имаше мощен миникомпютър. Диагностичните светлини на предния му панел блестяха като гневни очи на хищник в полумрака. Дузина кабели с различна дебелина водеха от компютъра до близката стена, където бяха прикрепени посредством крокодилчета и дигитални устройства към електрически и информационни кабели. На коленете на мъжа имаше клавиатура, а на пода пред него — два малки плоски монитора. Докато пишеше, очите му сновяха от единия към другия. Под сгъваемия стол имаше купчина боклук — смачкани салфетки, омазани с фъстъчено масло и сладко, празни пакетчета от чипс, кутия от черешова кола, пресушена и смачкана.

Вътрешната стена на Концентратора леко завибрира. Секунда по-късно див рев се понесе оттам, когато вагоните на „Машината за писъци“ се спуснаха надолу и отново се устремиха към светлината и въздуха на Дървените тротоари. Мъжът не обърна внимание, а продължи да пише, докато врявата постепенно заглъхна. Слушалките върху ушите му, използвани от военните, изолираха всеки шум над петдесет децибела.

Той забави писането, после спря. Протегна се и разтри кръста си. Раздвижи крака и масажира първо левия, после десния, за да възстанови кръвообращението си. Седеше тук и наблюдаваше видеозаписите на Утопия, смущаваше изображението от някои камери в определени моменти и проучваше данните от локалната мрежа от рано сутринта. Но работата му беше почти приключена.

Той погледна нагоре и наведе глава встрани, за да раздвижи врата си. Очите му се отправиха към двете наблюдателни камери, поставени високо на отсрещните стени. Дори тук, в необитаемия Концентратор, охраната присъстваше. Но погледът му не беше тревожен, а небрежен — лично той беше програмирал камерите неспирно да показват стари видеоизображения. За дежурните в Кошера тези камери показваха мрачно и напълно празно помещение.

Мъжът беше млад, не повече от двадесет и пет годишен. И на слабата светлина пожълтелите му от никотина пръсти ясно си личаха. Ако пушеше, моментално щеше да бъде разкрит, затова той дъвчеше непрекъснато никотинова дъвка, както заклет пушач — цигара. Докато разтриваше врата си, извади дъвката от устата си и я залепи върху най-близкия порт, където в неподвижния въздух вече се втвърдяваха няколко дузини парчета.

После отново се облегна на куфарчето, вдигна клавиатурата и започна да пише, проверявайки състоянието на различните програми, които беше вкарал в мрежата на Утопия. После внезапно спря и се взря в един от екраните.

Всичко беше минало по план без никакви проблеми.

Досега.

За всеки случай той беше инсталирал програми, които прихващат командите, набирани на клавиатурите на няколко от най-важните терминали в Утопия. Веднъж на час те изпращаха декодирания си „улов“ по локалната мрежа на Утопияленд до терминала му в Концентратора.

Дотук добрите дребни служители на Утопия действаха точно както се предполагаше. С едно изключение — компютърът, който контролираше Метанет.

Мъжът прегледа последните команди, подадени от клавиатурата на терминала на Метанет. Някой го използваше, за да прегледа старите логове, да провери програмните команди и инструкции. Очевидно това не беше случайно, а представляваше задълбочен анализ, предизвикан от хора, които очевидно знаеха какво търсят.

Мъжът погледна през рамо към тунела. Той се издигаше в мрака, висок и тесен като огромен комин, чиито стени бяха покрити със сложна плетеница от жици и кабели. Бавно и замислено вдигна ръка към главата си и свали слушалките. Дочуваше далечно цъкане на някакъв механизъм — бръмченето на мотора на робота чистач в някой отдалечен сектор.

Зад него звукоизолацията върху вътрешната стена отново завибрира.

Той остави клавиатурата встрани и погледна към радиостанцията между мониторите. На горния й край беше прикрепен кехлибарен мигач, който го предупреждаваше, че има съобщения, ако беше със слушалките. Взе я, набра нужния код и я вдигна до устните си.

— Хакер Джак до Първи Фактор. Хакер Джак до Първи фактор. Чуваш ли ме?

Чу се кратко съскане, после обработеният глас на Джон Доу прозвуча ясно въпреки дигиталното кодиране.

— Хакер Джак, чувам те. Какво има?

— Като изключим пасивите, ще свърша след десет минути.

— Тогава защо се обаждаш?

— Преглеждах командите от наблюдаваните терминали. Всичко изглежда нормално, освен главния компютър на Метанет. Някой рови много сериозно през последния час.

— Успешно ли?

— Не, разбира се. Но очевидно си разбира от работата.

— Нека отгатна. На ниво Б, нали?

— Да.

— Изглежда сме изпуснали обекта. Ще уредя да го посетят. Край.

Радиостанцията стихна. Миг по-късно с ужасяващ пронизителен звук вагоните на „Машината на писъците“ се спуснаха по другата страна на вътрешната стена. Подът на Концентратора се разтърси и Джак неволно се сви. После изключи радиостанцията и я сложи така, че да може да вижда примигващия сигнализатор. Когато воят на влакчето утихна и отново зацари тишина, мъжът сложи слушалките на ушите си, клавиатурата — в скута си, лапна нова дъвка и започна да пише.