Линкълн Чайлд
Утопияленд (35)

15:12

Също така внезапно, както се беше оживил, Медицинският център отново се успокои. С изключение на няколко малки групи, скупчени около оградените със завеси кабинки, повечето от посетителите си бяха тръгнали. Един-двама решително заплашваха със съд, но другите бяха грабнали безплатните купони за храна и жетони за казиното и се бяха върнали в парка.

Сара Боутрайт ги наблюдаваше със смесени чувства. Макар да ненавиждаше съдебните дела — отношение, което се споделяше от целия персонал на Утопияленд — искаше й се повече хора да бяха се отправили към въздушното влакче. Да ги гледа как се връщат към различните светове беше все едно да наблюдава ранени войници, които неразумно се връщат в битката.

Тя вървеше по силно осветения централен коридор на реанимацията и кимаше на сестрите, с които се разминаваше. Спря да поговори с един техник от охраната, после отново влезе при Джорджия Уорн. Доктор Финч я беше уверил, че момичето ще се оправи, но приспивателното ще действа поне още час.

Сара седна до долната част на леглото и се загледа в неподвижната фигура под завивките. Джорджия спеше спокойно, косата й беше паднала през челото, устните й бяха леко разтворени.

Сара седеше, заслушана в далечния шум от гласове в стаята на сестрите. Имаше много работа — трябваше да уведоми Чък Емъри в Ню Йорк, да инструктира мениджърите на отделните атракции, преструвайки се, че нищо не се е случило. И все пак това й се струваше безсмислено. В момента всичко зависеше от Джон Доу. Тя се отпусна в стола, за да се отпуснат и мускулите й, но не се изненада особено, когато те отказаха да й се подчинят.

Погледът й отново се спря на Джорджия, на прясната рана на бузата й, на начина, по който тънките й ръце стискаха памучното одеяло. Странно беше, че краката сами я бяха отвели до леглото на първата несполука в живота й.

Когато се бе преместила при Андрю Уорн, тя реши да накара Джорджия да я хареса, да я приеме. Сара знаеше, че всеки проблем може да бъде разрешен с усилие на волята. Но колкото повече опитваше, толкова повече Джорджия се съпротивляваше.

Разбира се, ако трябваше да бъде честна със себе си, вината не беше само у момичето. Сара се беше появила на сцената, когато смъртта на Шарлот Уорн все още мъчеше съзнанието на момичето и Джорджия проявяваше силно чувство на собственост по отношение на баща си. Но може би с детския си инстинкт беше усетила, че Сара никога не би могла да бъде всеотдайна майка. Сега Сара разбираше, че не би се обвързала с подобен ангажимент — кариерата й беше твърде важна за нея. В крайна сметка не беше ли приела работата в Утопия без нито миг колебание? Още си спомняше израза върху лицето на Андрю, когато му съобщи — той беше толкова сигурен, че тя ще отиде с него в Чапъл Хил и ще му помогне да пусне новата си технология в действие. Но възможността да управляваш място като Утопия се пада веднъж в живота! Нищо не би могло да й попречи да приеме работата.

Да управляваш място като Утопияленд…

Неспокойно се размърда на стола. За Сара редът беше изключително важен, жизненоважен. Утопия беше съвършено организирана система — комплексна, идеално уредена и затворена. А Джон Доу беше елементът на случайност, който беше предизвикал безредие, дори хаос.

Тя се приведе напред и подпря глава на ръцете си.

— Какво да правя, Джорджия? — попита. — За пръв път в живота си не знам как да постъпя.

Единственият отговор беше раздвижване в леглото и приглушена въздишка.

Внезапно на Сара й се прииска Фред Барксдейл да е до нея. При друг случай тя би отхвърлила подобно чувство като сантименталност или слабост, но не и сега. Фреди щеше да знае какво да й каже, за да й помогне.

Когато за пръв път дойде в Утопия, изобщо не мислеше за любов. А последният човек, в който си представяше, че може да се влюби, беше Фред Барксдейл. Тя винаги беше излизала с мъже като Уорн — очарователни по един суров начин, малко арогантни; мъже, които не се страхуваха да покажат на всички, че са гениални. Фреди беше точно обратния тип. О, тя не отричаше неговата гениалност — начинът, по който се справяше с тежката отговорност като шеф на информационните технологии в Утопия по време на създаването на дигиталната й инфраструктура беше изключителен. Но той беше прекалено съвършен: маниерите на английски аристократ, външността на кинозвезда, литературната му ерудиция го правеха почти идеалния мъж.

Една вечер преди около два месеца случайно се срещнаха на масата за рулетка в казиното на Газените фенери. Това беше малко преди шефовете от Ню Йорк да решат, че присъствието на ръководни кадри в казината на Утопия не е желателно. Барксдейл току-що беше изгубил повече пари, отколкото възнамеряваше, но независимо от това я очарова с няколко цитата от „Фалстаф“ на тема гибелните последици от хазарта. Накрая се отбиха да пийнат в близкия бар „При Мориарти“. Следващата седмица вечеряха в най-хубавия френски ресторант във Вегас. Фред беше истинско откровение. Двадесет минути беше обсъждал вината със сомелиера. Но това не беше поза или превземка — той беше искрено заинтригуван и очевидно знаеше повече за замъка Сен Емилион, отколкото служителя. През повечето време, докато вечеряха, Фреди отговаряше на въпросите на Сара за Бордо, обясняваше й какво означава grands crus u appellations.

Сара познаваше много мъже, които решаваха, че трябва да й докажат, че са силни като нея, държаха се като мъжкари, позираха като командоси. Не беше осъзнала колко много й се иска да се отнасят с нея просто като с жена — да я заведат на изискана вечеря, да й кажат, че е хубава, да се възхищават на ума й, да флиртуват с нея, да й показват приятни места, може би дори от време на време да я качват на пиедестал. Наистина ли бяха минали само три седмици, откакто една неделна сутрин се беше събудила със съзнанието, че чувствата й към Фред Барксдейл са доста по-силни, отколкото бе допускала?

Тя въздъхна и се изправи на стола. Сега Утопия и Фреди бяха двете най-важни неща в живота й. Всъщност единствените важни неща. Трябваше да ги защити на всяка цена.

Сара стана и отиде до горната част на леглото. Трябваше да излезе от Медицинския център и да се появи на няколко избрани места. После щеше да открие Боб Алоко и да види как могат да се намалят щетите…

На стената до кабинката силно се почука. Завесата се разтвори и оттам се показа лицето на Фред Барксдейл. Воднистосините му очи огледаха леглото, после срещнаха погледа й.

— Сара! — каза той. После, хвърляйки поглед на спящото момиче, леко примигна и сниши глас: — Здравей. Казаха ми, че може би си тук.

За миг Сара не можа да проговори. Изненадата да го види срещу себе си след онова, което беше минало през ума й, я потопи в неочакван прилив на чувства. Тя пристъпи към него.

— Фред! О, Фреди, чувствам се направо разбита.

Той хвана ръцете й.

— Защо? Какво е станало?

— Направих ужасни грешки. Оставих се гневът ми към Джон Доу да замъгли преценката ми. Крис Грийн, инцидентът в Уотърдарк… Аз съм виновна.

— Как можеш да говориш така, Сара? Джон Доу е виновен. Обвинявай него, а не себе си. Пък и планът беше на Алоко. Ти просто го одобри.

— Това също ме прави отговорна. — Тя поклати глава, отказвайки да бъде утешавана. — Спомняш ли си какво ми каза пред „Галактическо пътешествие“? Че планът ни е опасен. Безотговорен. Че първата ни отговорност е към посетителите. В стремежа си да обезвредя Джон Доу аз забравих за това.

Барксдейл мълчеше.

— Мислех си непрекъснато как дойде в кабинета ми, как говори с мен. Не мога да го обясня. Сякаш ме познаваше, сякаш знаеше какво искам да чуя и кое е важно за мен. За мен лично. Знам, че звучи странно, но той говореше така, сякаш ми желае само най-доброто… И през цялото време ме заплашваше. А най-странното беше, че аз исках да му повярвам. — Тя въздъхна. — Господи, кой е този човек? И защо избра да тормози точно нас?

Барксдейл не отговори. Изглеждаше съкрушен.

— Фреди? — Тя беше изненадана, че той приема нещастието й толкова дълбоко.

Бледите му очи бавно се обърнаха към нейните.

— Няма ли у Шекспир някой подходящ за случая цитат? — попита тя, усмихвайки се принудено. — Нещо утешително, ободряващо?

Барксдейл помълча още миг. После се изправи.

— Да речем нещо като „Двамата терористи от Верона“? — Той се усмихна изтощено в отговор. — Всъщност не мога да се сетя нищо подходящо. Освен едно заглавие: „Всичко е хубаво, когато свършва добре“.

Изглежда преживяваше някаква вътрешна борба.

— Сара — внезапно каза той, — не може ли да се измъкнем оттук? Просто да оставим всичко зад себе си?

Тя го погледна.

— Така и ще стане. Когато всичко свърши, с теб ще заминем. Някъде, където няма телефони и всички са боси. Ще си намерим някой малък плаж и ще го обявим за наш. Седмица, може би две. Искаш ли?

— Не — започна той. — Нямах това предвид. Аз… — После млъкна. — Сериозно ли говориш, Сара?

— Разбира се.

— Без значение какво ще се случи?

Фактът, че той беше толкова разстроен, сякаш й вдъхна сили.

— Нищо няма да се случи. Ще се справим, обещавам.

— Искрено се надявам да си права — каза той толкова тихо, че тя едва го чу.

Мигът отмина. Очите й се насочиха към леглото.

— Дъщерята на Уорн, нали? — каза той, проследил погледа й. — Как е?

— Поожулена, но иначе е добре.

Той кимна. Тя освободи едната си ръка, погали лицето му и се наведе да го целуне.

— По един или друг начин — каза му тихо — това скоро ще свърши. Така че бъди готов.

— Разбира се. — Той задържа погледа й още миг, после се обърна към завесата.

— Помни какво ти обещах.

Фред се поколеба. После кимна, без да се обръща, и излезе от кабинката.

Тя слушаше как стъпките му се изгубват сред околния шум. После оправи завивките на Джорджия, погали челото й и се обърна да излезе. В този момент завесата отново се разтвори и една сестра подаде главата си.

— Госпожице Боутрайт — каза тя, — господин Алоко ви търси на телефона в приемната. Казва, че е важно.

— Много добре. — Но когато понечи да тръгне след сестрата, радиото в джоба й тихо избръмча.

Тя веднага спря и включи радиостанцията.

— Сара Боутрайт.

— Сара. — Гласът на Джон Доу беше мек, почти меден, отново любезен.

— Да.

— Надявам се, че урокът не е бил твърде болезнен.

— Някои хора не биха се съгласили с това.

— Трябваше да бъде доста по-суров. Приеми, че имаш късмет. — Той сухо се изсмя. — Е, следващия път не се надявай на това.

Сара мълчеше.

— Не го казвам като заплаха. Искам само да осъзнаеш напълно последиците от още някое безотговорно действие.

Сара отново не каза нищо.

— Не би ли искала да изкупиш вината си? — попита меко Джон Доу.

— Какво имаш предвид?

— Да се реваншираш за проблемите, които ми създаде твоята комисия от посрещачи. Това много би подобрило отношенията ни. Например като ми дадеш Андрю Уорн. Оказа се много труден за откриване.

Сара стисна по-здраво радиото, но не отговори.

— Едва ли ще го направиш. Ти си очарователна жена, Сара Боутрайт, но се уморих от този танц. Имаш още един шанс да ми предадеш Люпилнята.

— Продължавай.

— Предаването ще стане при холограмните огледала точно в четири.

Тя погледна часовника си — беше три и петнайсет.

— Погрижи се там да няма посетители, актьори и персонал още в четири без десет. Следиш ли мисълта ми дотук?

— Да.

— Тази история в „Галактическо пътешествие“ беше твоя идея, нали?

Сара не отговори.

— Затова този път ти лично ще ми донесеш диска. Струва ми се, че така е най-благоразумно. Като се има предвид разбирателството между нас.

Тишина.

— Разбра ли ме, Сара?

— Да.

— Влез в залата през входа за посетители. Аз ще те чакам вътре. Само ти. Нали няма нужда да повтарям, че не искам нежелани гости.

Сара изчака, притиснала силно твърдия ръб на радиостанцията в бузата си.

— Не е нужно да те предупреждавам, нали?

— Не.

— Знаех си. Но нека ти дам храна за размисъл. В „Душата на човека при социализма“ Оскар Уайлд е казал, че всяко произведение на изкуството, създадено с цел печалба, е вредно за твореца. Не съм съгласен напълно с него. Аз превърнах Утопия в свое произведение на изкуството. Имам намерение да се облагодетелствам, и то много. Но това ще бъде вредно за онези, които застанат на пътя ми. Понякога изкуството е унищожително в своята красота, Сара. Моля те, не забравяй това.

Сара се насили да си поеме дъх.

— Ще се видим отново.