Линкълн Чайлд
Утопияленд (3)

7:30

След като тръгне от булевард Чарлстън, който се намира над главната улица на Лас Вегас, „Ранчо Драйв“ небрежно завива наляво и се насочва право към Рино. Върви право на северозапад, без да се поддава на нито едно естествено или изкуствено изкушение да завие, сякаш бърза да остави неона и зелените мокети далеч зад себе си. Кънтри клубове, търговски центрове, най-накрая дори умърлушените предградия с фалшиви тухлени фасади остават зад него. Пустинята Мохаве, затисната от асфалта и бетона, отново властва. Фини пясъчни паяжини се простират върху онова, което знаците обявяват за шосе 95. Клонести диви рожкови се мяркат тук-таме из голата пустиня. Кактуси стърчат наперено като знаменосци в пустошта. След трескавия блясък на препълнените улици огромното празно пространство изглежда нереално. Ако не беше шосето, ще имаш чувството, че човешки крак никога не е стъпвал тук.

Андрю Уорн рязко завъртя огледалото за обратно виждане нагоре и вдясно и въздъхва с облекчение, когато заслепяващата светлина помръкна.

— Как можах да дойда във Вегас без тъмни очила! Тук слънцето пече 366 дни в годината.

Момичето до него се усмихна и намести слушалките си.

— Типично за баща ми, разсеяния професор.

— Искаш да кажеш бивш професор.

Пътят напред приличаше на нажежена до бяло черта. Пустинята наоколо сякаш беше избеляла под блясъка на слънцето, дори храстите приличаха на безплътни привидения. Уорн лениво допря дланта си до прозореца и бързо я отдръпна. Седем и половина сутринта, а навън сигурно вече беше 40 градуса. Дори взетата под наем кола сякаш се беше приспособила към пустинните условия — плъзгачът на климатика се бе заклещил в максимално положение.

Когато наближиха Индиан Спрингс, на изток се появи ниско плато — въздушна база Нелис. На всеки няколко мили изскачаха бензиностанции, странна гледка сред пустошта, блестящо чисти и толкова нови на вид, сякаш току-що са ги отворили. Уорн погледна схемата, прикрепена към папката между двете седалки. Още малко. И ето го знакът за отклонение, прясно боядисан в светлозелено. Утопияленд. Една миля.

Момичето също го забеляза.

— Там ли сме вече? — попита то.

— Много смешно, принцесо.

— Знаеш, че мразя да ме наричаш така. Аз съм на четиринайсет, а това е галено обръщение към малко момиченце.

— Понякога се държиш точно така.

Тя се намръщи и усили звука на дискмена. В резултат ритмичният тътен от слушалките се чуваше ясно дори през бръмченето на климатика.

— Внимавай, Джорджия, ще оглушееш. Какво слушаш всъщност?

— Суинг.

— Е, това е напредък. Миналия месец беше готически рок. А преди това… какво беше?

— Еврохаус.

— Еврохаус. Не можеш ли да решиш кой стил харесваш?

Джорджия сви рамене.

— Прекалено интелигентна съм за това.

Когато стигнаха до отклонението, пейзажът рязко се промени. Вместо напукания сив асфалт на щатско шосе 95, нашарен като змийска кожа от многобройните ремонти, пред тях се простираше гладка червена настилка с повече платна от магистралата, която току-що бяха напуснали. Декоративни лампи грациозно се привеждаха над макадама. За пръв път от двадесет мили Уорн видя коли по пътя пред себе си. Последва ги по шосето, което започна плавно да се изкачва нагоре. Знаците тук бяха бели със сини букви и на всички пишеше едно и също: Паркинг за посетители.

Почти празен в този ранен час, паркингът беше смайващо голям. Следвайки стрелките, Уорн премина покрай група огромни туристически автобуси, които изглеждаха дребни като мушици на фона на огромното асфалтово поле. Беше изсумтял недоверчиво, когато някой му беше казал, че всеки ден седемдесет хиляди души посещават парка, но сега беше склонен да повярва. Джорджия се оглеждаше. Въпреки отработения израз на тийнейджърска досада, тя не успяваше напълно да прикрие вълнението си.

След два километра стигнаха до предната част на паркинга и дълга ниска сграда, на чийто покрив с букви в стил арт деко беше написано ВХОД. Тук имаше повече коли, край които се въртяха хора по шорти и сандали. Когато стигнаха една от бариерите, служител от паркинга се приближи и даде знак на Уорн да свали прозореца. Носеше бяла риза с висока якичка, на левия му джоб имаше стилизирано лого с някаква малка птичка.

Уорн бръкна в папката и извади ламинирана карта. Служителят я огледа внимателно, после извади дигитална писалка от колана си и погледна екрана й. След малко върна пропуска на Уорн и му направи знак да мине.

Уорн паркира до редица жълти трамваи и прибра пропуска в джоба на ризата си.

— Пристигнахме — каза той. После, загледан в сградата с надписа, за миг се замисли.

— Няма да се опиташ да се сдобриш със Сара, нали?

Изненадан от въпроса, Уорн погледна дъщеря си. Джорджия издържа на погледа му.

Наистина беше забележително как понякога четеше мислите му. Може би защото прекарваха много време заедно и до голяма степен бяха свикнали да разчитат един на друг през последните години. Каквато и да беше причината, понякога това го вбесяваше. Особено когато изкажеше на глас най-болезнените му мисли.

Момичето свали слушалките.

— Татко, не го прави. Тя е истинска мъжемелачка.

— Внимавай какво говориш, Джорджия. — Той извади малък бял плик от папката. — Струва ми се, че няма жена на този свят, която да отговаря на изискванията ти. Да не искаш да остана вдовец до края на живота си?

Каза го малко по-рязко, отколкото би искал. Единствената реакция на Джорджия беше да извърти очи и да сложи отново слушалките.

Андрю Уорн обичаше дъщеря си до болка, но никога не беше предполагал колко трудно ще му бъде да се справя с живота и с Джорджия съвсем сам. Понякога се чудеше дали успява. Точно в такива моменти жена му Шарлот му липсваше най-много.

Той погледа Джорджия още малко, после въздъхна и отвори вратата.

Нажеженият въздух моментално нахлу вътре. Уорн тресна вратата, изчака Джорджия да сложи раничката на раменете си и да излезе, после пое по блестящата настилка към Транспортния център.

Вътре беше приятно хладно. Центърът беше блестящо чист, функционален, обзаведен със светло дърво и полиран метал. Отдясно и отляво в безкрайни редици се простираха остъклени гишета за билети, празни с изключение на едно в дъното. Отново проверка на ламинираната карта и те тръгнаха по ярко осветен коридор. Той знаеше, че след час-два тук ще бъде претъпкано с притеснени родители, вилнеещи деца и бъбриви екскурзоводи. Но засега единственият звук беше шляпането на подметките му по чистия под.

На площадката за качване вече чакаше ниско увиснало сребристо влакче с отворени врати. Огромни прозорци покриваха двете му страни, които образуваха купол към транспортиращия механизъм, захванат за висяща във въздуха релса. Уорн не беше се возил на въздушно влакче досега и перспективата не го радваше. Вътре се виждаха неколцина души, главно мъже и жени в делово облекло. Разпоредител ги насочи към първия вагон. И той беше безупречно чист. Единствените пътници бяха набит мъж най-отпред и друг — нисък и очилат — на най-задната седалка. Макар влакчето още да не беше напуснало центъра, набитият мъж вече се оглеждаше с интерес и по бледото му лице с дебели вежди личаха нетърпение и възбуда.

Уорн остави Джорджия да седне до прозореца й се настани до нея. Едва бяха седнали, когато прозвуча тих звън и вратите безшумно се затвориха. Вагонът леко се наклони и плавно набра скорост. Добре дошли във въздушно влакче Утопия, произнесе женски глас, който идваше отвсякъде и отникъде. Не беше обичайният тип глас, който Уорн беше чувал по високоговорителите — беше мек и изтънчен, с лек британски акцент._ Пътуването до Нексус ще трае осем минути и тридесет секунди. За вашето удобство и безопасност ви молим да останете по местата си по време на пътуването._

Ярка светлина обля вагона, когато центърът остана зад тях. Напред и отгоре двойни релси плавно се извиваха из тесен каньон от пясъчник. Уорн погледна надолу и едва не вдигна крака от изненада. Онова, което беше взел за твърд под, всъщност представляваше стъклен панел и в момента можеше да наблюдава безпрепятствено от около тридесет метра дъното на скалистия каньон. Той пое дълбоко дъх и отмести поглед.

— Супер! — каза Джорджия.

Каньонът, през който преминаваме, е много стара геоложка структура — гладко продължи гласът. — По ръба му можете да видите хвойна, пелин и испански бор, характерни за високите пустинни области.

— Можете ли да повярвате? — прошепна в ухото му някакъв глас.

Уорн се обърна и видя, че въпреки нареждането да останат седнали набитият мъж беше минал назад, за да седне срещу тях. Носеше яркооранжева риза на цветя, имаше бляскави черни очи и усмивка, която изглеждаше твърде голяма за лицето му. И той като Уорн стискаше малък плик в ръка.

— Пепър, Норман Пепър. Господи, какъв изглед! Особено в първи вагон. Ще видим и Нексус добре. Досега не съм бил тук, но съм чувал, че е изключително. Изключително! Представете си да купиш цяла планина или плато, каквото и да е, за увеселителен парк! Това дъщеря ви ли е? Хубаво момиче.

— Кажи „благодаря“, Джорджия — рече Уорн.

— Благодаря, Джорджия — послушно повтори момичето.

… На дясната страна на каньона можете да видите поредица от пиктограми. Тези червено-бели изображения са дело на праисторическите обитатели на района през Втория кошничарски период преди почти три хиляди години…

— Каква е вашата специалност? — попита Пепър.

— Моля?

Мъжът сви широките си рамене.

— Очевидно не работите тук, след като се возите с въздушното влакче. Но паркът още не е отворен, следователно не сте и посетител. Това означава, че сте консултант или специалист, нали? Както всички останали в момента, обзалагам се.

— Аз… Занимавам се с роботика — отвърна Уорн.

— Роботика?

— Изкуствен интелект.

— Изкуствен интелект — повтори Пепър, пое си дъх и отвори уста за нов въпрос.

— Ами вие? — изпревари го Уорн.

Мъжът се усмихна още по-широко. После сложи пръст отстрани на носа си и заговорнически намигна.

— Dendrobium giganteum.

Уорн го погледна неразбиращо.

— Cattleya dowiana, нали разбирате. — Мъжът изглеждаше шокиран.

Уорн разпери ръце.

— Съжалявам.

— Орхидеи — подсмръкна събеседникът му. — Реших, че сте се досетил, когато ви казах името си. Аз съм специалистът по екзотични растения, който свърши цялата работа на миналогодишното Световно изложение в Ню Йорк — може би сте чел за него? Както и да е, трябват им специални хибриди за храма, който строят в Атлантида. Имат проблеми и с нощните растения в Газените фенери. Не понасяли влагата или нещо подобно. — Той разтвори широко ръце и бутна и двата плика на земята. — Поемат всички разходи, билет първа класа, тлъст хонорар за консултацията, пък и ще тежи в автобиографията ми.

Уорн кимна, когато мъжът вдигна падналите пликове и му подаде неговия. Вярваше му. Говореше се, че в Утопия са такива фанатици по отношение на точното пресъздаване на тематичните си светове, че от време на време тук могат да се видят учени, които обикалят с отворена уста и си водят бележки. Джорджия разглеждаше каньона и не обръщаше внимание на Пепър.

… Утопия заема двадесет квадратни мили, изпълнени с природни богатства и красота, включително два извора и водосборен район…

Пепър погледна през рамо.

— А вие?

Уорн почти беше забравил за слабичкия очилат мъж, който седеше отзад. Той примигна, сякаш обмисляше въпроса.

— Смайт. — В говора му се долавяше лек австралийски акцент. — Пиротехник.

— Пиротехник? Онези, които правят фойерверките?

Мъжът приглади с пръсти тънките щръкнали мустаци, които растяха в сянката на носа му.

— Аз организирам специалните тържества като празника по случай шест месеца от откриването. Отстранявам и повреди. Някои от фойерверките на закрито в късното шоу излитат твърде високо и чупят прозорци или стъклата на купола.

— Това не бива да става — обади се Пепър.

— А в „Кулата с грифоните“ посетителите се оплакват, че „гръмотевиците“ били твърде силни.

Мъжът рязко млъкна, сви рамене и обърна глава към прозореца.

Уорн също отправи поглед към ръждивите скали, после отново огледа вътрешността на влакчето. Нещо го притесняваше и той внезапно осъзна какво е. Обърна се към Пепър.

— Ами къде са героите? Оберон, Морфей, Пендрагон? Досега не съм видял нито един.

— О, тук са — в магазините и при някои от детските атракции. Но няма да видиш хора в костюми на плъхове да се разхождат наоколо. Казват, че Найтингейл много държал преживяването да е реалистично. Затова всичко — той махна с дундестата си ръка, — Транспортният център, въздушното влакче, дори Нексус — е толкова скромно. Без комерсиализация. Така истинските светове изглеждат много по-реални. Или поне така съм чувал. — Той се обърна към тихия мъж зад тях. — Нали?

Смайт кимна.

Пепър се приведе по-близо до Уорн.

— Лично аз никога не съм харесвал произведенията на Найтингейл — онези анимационни филмчета, „Хроники от Фивърстоун“, направени по старите му фокуси. Твърде мрачни са. Но децата ми са луди по тях. Гледат ги всяка седмица. Едва не ме убиха, когато разбраха, че идвам тук, а те не могат да дойдат с мен.

Пепър се засмя и потри ръце. Уорн беше чел книги, в които хората нетърпеливо потриваха ръце, но не беше сигурен дали досега е виждал някой наистина да го прави.

— Дъщеря ми щеше да ме убие, ако не я бях довел — отвърна той и изохка, защото Джорджия го срита под седалката.

Настъпи кратка тишина. Уорн разтриваше прасеца си.

— Мислите ли, че наистина имат ядрен реактор под парка? — внезапно попита Пепър.

— Какво?

— Така говорят слуховете. Само си представете електрическата инсталация. Това място е самостоятелна обществена единица, за бога! Помислете колко електричество е нужно, за да функционира — климатична инсталация, обиколки, компютри. Попитах една от служителките в Центъра и тя ми каза, че използвали водноелектрическа енергия. Водноелектрическа! Насред пустинята! Аз… Ей, вижте — ето го!

Уорн погледна напред и застина. Чу как Джорджия рязко си пое дъх.

Влакчето току-що беше взело един особено остър завой и отпред каньонът рязко се разшири. От стена до стена, от горе до долу, се издигаше фасада с меден цвят, която ярко блестеше на утринното слънце. Сякаш каньонът внезапно свършваше, преграден от тази масивна стена от полиран метал. Разбира се, това беше илюзия — голямата скалиста долина под тях обграждаше целия парк — но беше смайваща и красива по особен аскетичен начин. Единственото, което нарушаваше гладкостта на фасадата, бяха две малки квадратчета в средата близо до върха, където влизаха релсите на влакчето. На горния ръб една-единствена дума УТОПИЯ, изписана с огромни букви от някакво вещество, подобно на слюда, примигваше и блестеше, появяваше се и изчезваше, в зависимост от ъгъла, под който я осветяваше слънцето. Отгоре и отвъд нея огромен кръгъл купол — сложна мрежа от кристални полигони и метални паяжини — покриваше всичко. На върха му се вееше флаг със стилизирано лого — виолетова птица на бяло поле.

… Пожелаваме ви приятно прекарване. И помнете — ако имате въпроси или притеснения, посетете някой от салоните ни за обслужване на гостите в Нексус или в самите светове. Моля, останете по местата си, докато влакчето спре.

Във вагона цареше мълчание, когато се плъзнаха напред в сянката.