Линкълн Чайлд
Утопияленд (28)

14:22

Тялото на охранителя беше транспортирано дискретно до Медицинския център и заключено. Никой, дори лекарите, нямаше право да го доближава, докато не дойде полиция.

Върнаха се в Кошера да гледат видеозаписите от малкото охранителни камери, които наблюдаваха „Галактическо пътешествие“ — опитваха се да разберат какво се беше объркало.

— Добре, спри — каза Алоко на Ралф Пекъм.

Това бяха първите думи, произнесени от няколко минути. Току-що бяха прегледали на бързи обороти записа от камерата на стартовата площадка. Нищо необичайно. Нито следа от Джон Доу между родителите и децата.

— Какво друго имаме? — уморено попита Алоко.

Пекъм се консултира с таблицата.

— Само камерата в чакалнята — изсумтя той.

— Много добре. Пусни записа с двеста кадъра в секунда.

Пекъм въведе няколко команди, после завъртя един ключ на огромното табло. Сара гледаше как реки от туристи се стичат по екрана, преминават през бариерите и се качват на групи в кабинките, които се изстрелваха да ги посрещнат. Знаеше, че би трябвало да изпитва нещо точно сега — мъка, гняв, угризения — но се чувстваше просто вцепенена. Образът на Крис Грийн — незрящите очи, блестящото парче диск, което стърчеше от отворените му устни — не изчезваше от съзнанието й. Тя погледна към Фред Барксдейл, лицето му изглеждаше бледо под изкуствената светлина на Кошера и той я погледна за миг, после отново насочи очи към екрана. Изглеждаше покрусен.

— Всичко е наред — промърмори горчиво Алоко, който също гледаше видеозаписа. — Още един ден в рая.

Сара държеше запечатано пластмасово пликче, в което се намираха парчетата от диска, събрани по пода на кабинката. Очевидно са били счупени при жестока борба. Без да осъзнава какво прави, тя прехвърляше пликчето от ръка в ръка. Най-накрая го сложи в джоба си.

В лявата част на екрана нещо се раздвижи, когато група фигури застанаха до рампата.

— Намали на тридесет — каза Алоко.

Сега фигурите отляво се откроиха — Алоко, Пеги, самата тя. Сара си наложи да наблюдава онова, което се беше случило преди по-малко от час. Фред се появи в кадъра с кутията в ръка. Последва малката драма, докато двамата с Алоко убеждаваха Сара в правотата си. Тя взе решение — охранителят Крис Грийн влезе през задната вратичка. Сара се видя как дърпа Фред Барксдейл встрани, за да му обясни колко е разумно да нанесат неочакван удар на Джон Доу. Всъщност да обясни защо току-що беше обрекла един човек на смърт.

Оставиха диска, изпратиха празните кабинки и изчезнаха от поглед, насочвайки се към контролната кула.

— Спри го — каза Алоко на Пекъм. Мониторът побеля. — Това е. Проверихме и петте камери. Нищо.

В малката тъмна стаичка настъпи тишина.

Най-после Алоко се обади.

— Крис Грийн беше смел човек — каза той бавно. — Най-доброто, което можем да направим за него сега, е да се опитаме да разберем какво се е случило. — Той въздъхна и се обърна към Пекъм. — Ралф, пусни пак записа от последната камера. Момента, когато празните кабинки тръгват по обиколката.

Пекъм отново включи записа от чакалнята. Сара отново видя как Алоко оставя диска в празната кабинка. Тя се придвижи по жицата и изчезна в мрака на първия завой.

— Това е нелепо — промърмори Алоко повече на себе си, отколкото на другите. — Ракообразната мъглявина е доста навътре по обиколката. Джон Доу би трябвало да бъде там, за да вземе диска. Но Крис Грийн беше на изхода. Защо се е натъкнал на него?

Въпросът увисна във въздуха без отговор. Всички очи бяха вперени в екрана.

— Спри! — внезапно изрева Алоко. — Добре. Петнадесет в секунда. — Той посочи монитора. — Вижте това.

Сара видя как техникът, когото беше забелязала, излиза от страничния портал и бавно минава през чакалнята. Внезапно вцепенението, което я обвиваше като воал, изчезна.

Заради издутия шлем и задължителния космически скафандър не можеше да бъде сигурна. И все пак знаеше инстинктивно, че наблюдава Джон Доу.

По израженията край себе си разбра, че и другите са стигнали до същото заключение.

— По дяволите! — каза Алоко. — Цялата работа с деветдесетсекундното спиране е била заблуда. Джон Доу не е чакал на завоя при Ракообразната мъглявина. Канел се е да вземе диска от кабинката веднага щом започне обиколката, а после да си тръгне, преди още да спрем атракцията. Но вместо това е налетял на Крис Грийн.

— Искате ли да го проследя? — попита Пекъм.

— Не… всъщност да. Но в свободното си време. Няма съмнение, че е планирал и това. — Алоко погледна към Сара.

— Ще отида в „Костюми“ и ще направя проверка. Да видим дали не липсват униформи.

Сара кимна. Вече знаеше какво ще открият.

Радиостанцията в джоба й тихо избръмча. Контролната стая стихна. Всички очи се обърнаха към Сара, докато вадеше радиостанцията.

Тя рязко я включи и я дигна бавно към устните си.

— Тук Сара Боутрайт. — Това беше първото, което казваше, откак влязоха в Кошера.

— Сара?

— Да.

— Защо, Сара? — Беше гласът на Джон Доу, но звучеше някак по-различно. Шеговитият учтив тон беше изчезнал. Сега говореше по-студено и делово.

— Защо какво?

— Защо ми постави капан?

Сара се опита да намери думи.

— Не бях ли винаги честен с теб, Сара? Не беше ли честността основа на нашите взаимоотношения?

— Господин Доу, аз…

— Не си ли направих труда да те посетя лично, да се запозная с теб? Не ти ли казах ясно какво трябва и какво не трябва да правиш?

— Да.

— Не се ли постарах да ти направя демонстрация? Не направих ли всичко възможно, за да се уверя, че в края на деня на съвестта ти няма да тежи ничия смърт?

Сара мълчеше.

— Мили боже! — промърмори Барксдейл. — Какво направихме!

— Господин Доу — започна Сара бавно, — ще се погрижа лично да…

— Не — прекъсна я гласът. — Ти загуби правото да говориш, когато предаде доверието ми. Сега аз съм учителят, а ти — ученикът. И ще присъстваш на лекцията ми. Знаеш ли каква е темата? Не, не говори, сам ще ти кажа. Паниката.

Сара слушаше, притиснала радиостанцията до ухото си.

— Знаеш ли, Сара, че съществува изкуство да се дирижира паниката? Това е много интересна тема, планирам да напиша монография върху нея. Това ще ме направи известен, Аристотел на контрола върху тълпата. Особено интересно е, че съществува възможност за творчество. Има множество инструменти на разположение, много начини да се процедира и изборът на най-ефективните се превръща в истинско предизвикателство. Да вземем пожара например. Нещо уникално се случва с динамиката на тълпата по време на пожар, Сара. Изучил съм всички пожари — в компанията Трайангъл Шъртуейст, в театър „Ирокуиз“, в Коконът гроув и Хепиленд Сошъл Клъб^[1]. Те са много различни, но имат нещо общо — висок процент на смъртност дори без помощта на допълнителни средства. Разбираш ли, хората се скупчват на вратите. На затворените врати.

— Нашите врати са отворени — промърмори Сара.

— Така ли? Но това няма значение, да не изпреварвам събитията. Трябва да вървя. Ще поддържаме връзка.

— Един човек е мъртъв…

— Един човек не променя статистическата крива.

— Ще получиш диска…

— Да, знам. Но първо трябва да направя нещо. Смяташ ли, че паркът ти е известен, Сара? Аз съм този, който наистина ще го направя и прочут.

— Не, чакай, чакай…

Но връзката вече беше прекъсната.