Линкълн Чайлд
Утопияленд (25)

13:52

Мъжът на склона бавно свали радиостанцията от ухото си. Този път, вместо да я закачи на колана, той я прибра в сака, близо до дебела смачкана книга. За миг очите му се спряха на нея — том първи от „По следите на изгубеното време“ на Марсел Пруст. Импулсивно я взе и прелисти мръсните страници, докато стигна онази, която беше подгънал преди малко.

Водният бик не беше читател по природа. През младостта му винаги се случваха твърде много бели, в които трябваше да се набърка, и не му оставаше време за четене. Веднъж в поправителното училище свещеникът им беше чел проповед. Беше казал на момчетата, че книгите са врати към нови светове. Водният бик не му беше обърнал внимание. Но по-късно като снайперист във флота той си беше спомнил за тази проповед и се беше зачудил какви ли са тези светове.

Това й беше хубавото на цивилната работа — оставаше време за четене.

Беше решил, че ако ще чете книга, по-добре да е дълга. Не разбираше защо някой би губил време и усилия да чете нещо, което свършва само след двеста страници и трябва да започне друго. Да учи нови имена, да вникне в новия сюжет. Беше много неефективно. Нямаше смисъл.

Затова, след като се помота в една книжарница в Денвър, той избра Пруст. Със своите 3365 страници „По следите на изгубеното време“ определено беше достатъчно дълга.

Стресна го крясъкът на някаква пустинна птица. Той сложи книгата обратно в сака и извади вместо това бинокъла и снайпера М24. Завъртя се в плиткото дере и насочи бинокъла към големия купол на Утопия. Огледа безброй многоъгълни стъкла, докато най-накрая откри техника. Той беше преминал върху широкия тъмен сектор с форма на полумесец, под който се намираше Калисто.

Водния бик изсумтя. Това беше добре. Много добре.

Остави бинокъла, взе пушката, завинти заглушителя и се прицели към купола. Мерникът беше „Леополд M3 Ултра“ с визирен кръст, който определяше разстоянието, и вграден компенсатор на отката. Мерникът беше стоял до манерката в сака и металът приятно студенееше до окото му.

Бавно огледа купола. Веднъж Джон Доу му беше казал, че през Втората световна война японските снайперисти се изкачвали по палмите с железни куки, привързвали се за стъблата и стояли там понякога дни наред в очакване на жертвата. Водния бик ги разбираше. В стрелбата със снайпер имаше нещо успокоително. Беше трудно да го обясниш на някого, който не го е правил. Внезапно целият свят се събира в малкото кръгче в края на окуляра. Ако стойката ти е добра, можеш да забравиш за всичко друго. Трябва да мислиш само за малкото кръгче. Това изключително опростяваше нещата.

Отново се замисли за Джон Доу и как го беше вербувал в един китайски храм в Банкок. Водния бик беше много взискателен по отношение на водачите на екипи. Но препоръките на Джон Доу бяха безупречни. А водаческите и тактическите му умения за задоволство на Водния бик бяха доказани по време на пет-шест успешни операции. За цивилен той притежаваше невероятно разбиране за анонимността, която самостоятелен изпълнител като Водния бик предпочиташе. Пък и Джон Доу невинаги е бил цивилен.

Той вдигна леко пушката и специалистът отново се появи в полезрението му, увеличен десет пъти. Беше на около една трета от височината на купола и предпазливо се движеше по тясната метална пътека, пристъпвайки внимателно като котка с обувките си с гумени подметки. На колана му висеше портативно записващо устройство. Водния бик наблюдаваше как мъжът стигна до плътен метален ръб, внимателно откачи въжето, прикрепено към релсата в другия край на ръба, и го заобиколи. После отново тръгна напред, спря, взе устройството и съобщи нещо — навярно беше открил счупено стъкло. Пак продължи.

При следващото препятствие — метална стълба, която препречваше пасажа — мъжът върза въжето и започна да слиза надолу между тъмните стъкла. Нещо в него напомняше на Водния бик за Пруст. Може би белият му гащеризон. Някъде в предговора на книгата беше прочел, че Пруст обичал да се облича в бяло.

В том първи на едно място Пруст описваше една от възрастните си лели. Житейският периметър на жената постоянно се беше свивал, докато се беше свел само до две стаи от апартамента й. Водния бик разбираше и това. С баба му се беше случило същото. Разбира се, нейният схлупен апартамент имаше само две стаи. Но когато остаря, тя не излизаше от тях. Сякаш светът отвъд вратата й беше различна вселена, която я плашеше. Ако хората искаха да видят как е или да я почерпят супа, трябваше да дойдат при нея.

Пруст разказваше как посещавал леля си и й правел чай от лимонови цветчета. Водния бик също беше посетил баба си един-два пъти. Чудеше се какъв ли вкус има този чай от лимонови цветчета.

Когато започна да чете книгата, нищо не разбираше. Схвана само, че някакъв французин разказва за детството си. На кого му пукаше колко време му е трябвало, за да заспива? Но после Водния бик тръгна на операция — много дълга и досадна — близо до мексиканската граница и даде на книгата още един шанс. Малко по малко, спомен по спомен, животът на Пруст беше започнал да приема форма и структура. И тогава той си помисли, че е разбрал. Може би свещеникът беше прав — книгите наистина бяха врати към други светове.

Работникът беше спрял да слиза по купола и отново вървеше по по-ниската пътека — само на около десетина метра над склона. Водния бик внимателно се разположи в дерето. Разпери широко крака и заби пети в каменистата почва. Подпря станока на пушката до малка скала на ръба на дерето и се убеди, че не се клати. Едната му ръка се плъзна напред, за да стисне дулото на пушката, а другата махна предпазителя и застина на спусъка.

Пое си дъх веднъж, после още веднъж.

Работникът откачи въжето, заобиколи металния ръб и стигна до следващото стъкло. Водния бик се приготви да стреля между два удара на сърцето си и дръпна спусъка точно когато мъжът се протягаше да закачи въжето за поредната преграда.

Главата му рязко трепна, сякаш някой го беше повикал по име. През мерника Водния бик видя как червено петно разцъфна върху белия гащеризон. Автоматично презареди, без да отмества поглед, готов за втори изстрел. Но не беше нужно — куршумът се беше разпръснал в тялото, унищожавайки жизненоважните органи. Мъжът вече падаше покрай тъмната част на купола надолу с главата.

Водния бик го проследи с бинокъла. Тялото спря в една плитка вдлъбнатина при основата на купола. Там то беше почти незабележимо. Едната ръка на мъжа беше отпусната встрани, сякаш беше задрямал. Водния бик го погледа минута-две и свали бинокъла. На фона на тъмния покрив на Калисто нямаше нищо тревожно. Всичко беше минало по плана. И сега той беше отново сам.

Пъхна пушката обратно в сака и отпи дълга глътка вода от манерката. После измъкна полицейски колт 45 и го прибра в кобура под рамото си. След това извади радиото, пълна раница, а накрая — два камуфлажни колана с огромни издути джобове. Приклекнал в дерето, Водния бик ги закопча около кръста си и отново се наведе към сака. Поколеба се за миг с ръка на ципа и погледна със съжаление към книжката.

После го дръпна, внимателно се измъкна от дерето и тръгна през скалите към купола.