Линкълн Чайлд
Утопияленд (20)

13:34

Боб Алоко беше видял и чул какво ли не през месеците, откакто беше отворена Утопия. Но такова нещо му се случваше за пръв път.

Той стоеше до наблюдателната станция на изхода от „Кулата на грифоните“ и наблюдаваше през тъмното стъкло как публиката излиза от театъра. Чуваха се смях и подсвирквания, подмятаха се шеги — обичайните реакции на публика, доведена до екстаз от вълнуващото представление. Изглеждаха дори по-ентусиазирани от обикновено. Той включи външния микрофон и се заслуша в коментарите.

— Невероятно! — казваше едно хлапе на приятеля си. — Видя ли какви дракони имаше?

— Това не бяха дракони, тъпчо — каза другото. — Бяха грифони. Нищо ли не разбираш?

Възрастна дама мина покрай невидимия наблюдателен пункт, веейки си с карта.

— Милостиви боже! — говореше тя на една още по-стара жена до себе си. — Тези фойерверки под носа ми… Чудех се дали да не си изляза с това мое сърце…

— Видя ли как умря онзи рицар? — попита мъж с бебешка количка съпругата си. — Прас! — пронизаха му главата. Чудя се как са го направили.

— Не е толкова трудно — отвърна жената. — Със съвременните специални ефекти всичко е възможно. Ами онова парче от кулата, дето едва не падна върху нас!

Алоко изчака, докато и последните зрители напуснат залата, отвори вратата и влезе в театъра. Точно връщаха падналата част от кулата на мястото й с хидравличен кран. Огромни вентилатори издухваха облаците дим към вентилационните отвори.

Той застана между редовете седалки и се загледа във високите стени на изкуствената кула. Имаше лошо предчувствие, но пък то го преследваше винаги, когато паркът беше отворен. Алоко обичаше Утопия най-много в шест сутринта — когато персоналът беше минимален и нямаше посетители, които да развалят илюзията. Тогава можеше да върви по калдъръмените улички на Газените фенери или надлезите на Калисто, без да се притеснява за изгубени деца, болни възрастни или искове за обезщетение. Или пък пияни колежани.

Само преди седмица трима яки рокери бяха решили да се изкъпят голи в езерото с лодките в Дървените тротоари. Цели осем охранители бяха нужни, за да ги убедят да се облекат и да напуснат парка. Португалски турист беше вдигнал скандал, че трябва да чака два часа, за да влезе в Хоризонта на събитията, и беше нападнал с нож служителя, който обслужваше опашката. Алоко поклати глава. На служителите от охраната беше забранено да носят огнестрелно оръжие. Трябваше да разчитат на усмивките и способността си да убеждават. Не беше същото като да носиш пистолет. Един от охранителите, който говореше португалски, беше успял да успокои туриста, но за няколко минути нещата бяха висели на косъм.

Алоко се качи на сцената и се мушна зад завесите. Актьорите стояха на малки групички, все още в костюмите си, и тихо разговаряха. Той им даде знак да запазят тишина, после се приближи към облечената в бяло фигура, коленичила над мъжа в броня, който лежеше неподвижно на сцената.

Шлемът му беше оставен встрани. Алоко го взе и позавъртя в ръцете си. Малки, идеално гладки дупчици бяха пробити в алуминиевите плоскости, които покриваха бузите. Шефът на охраната огледа местата около дупките — имаше забележително малко кръв, но миришеше на обгорен метал и прегорял хамбургер. Остави го и се обърна към коленичилия доктор.

— Как е той?

— Лазерът е минал през двете му бузи — отвърна медикът. — Има кожни и тъканни увреждания, мускулни травми. Какво очаквате? Езикът му е обгорен и вероятно ще загуби два-три зъба. Когато се събуди, го чака ужасно главоболие. Но има късмет, че е останал жив. — Той вдигна поглед. — Ако лъчът го беше улучил пет сантиметра по-високо, нямаше да му трябва носилка, а пластмасов чувал.

Алоко изсумтя.

— Можем да го зашием в Медицинския център, но ще има нужда от пластични операции. Да се обадя ли в Лейк Мийд да пратят линейка?

Алоко се сети за Джон Доу.

— Не още. Стабилизирайте състоянието му тук. Ако има промяна, уведомете ме.

Лекарят даде сигнал на един санитар, който стоеше наблизо, и Алоко се отдалечи. Близо до кулисите асистент-режисьорката наблюдаваше как двама техници свалят нещо със стълба. Когато приближи, Алоко видя, че е робот. Приличаше на количка, върху която имаше дълга бяла тръба — лазерно устройство — с обектив в единия край и сноп свързващи жици, висящи от другия. Главата на лазерното устройство беше разцепена зигзагообразно и обърната назад, острите парчета метал бяха овъглени и пушеха.

Техниците предпазливо оставиха робота на сцената.

— Кой от вас отговаря за изправността на лазерите? — попита Алоко.

По-високият се обърна към него.

— Аз съм отговорникът за Камелот, сър.

— Ще ми кажеш ли какво се случи?

— Не знам, сър — преглътна мъчително техникът. Изглеждаше много уплашен. — Устройството има мощност едва тридесет вата, това е просто невъзможно…

— Спокойно, синко! — Алоко посочи робота. — Просто ми кажи какво се случи.

— Това е аргонов лазер с многостранно охлаждаща се глава. Използваме аргон, защото лъчът трябва да е син за светкавиците от заклинанието на архимага. Не можем да използваме стандартните светлинни контролери, защото няма точни инструкции, нали разбирате?

Алоко кимна съчувствено. Познаваше процедурата.

— Всеки път е трябвало да улучи рицаря. Но не сте можели да знаете къде точно ще стои той, когато се включи ефектът.

Мъжът кимна.

— Този робот си стоеше ей така. Преди го използваха за поддръжката, но вече не им трябваше. И тогава на някого му хрумна тази идея.

Страхът в очите на мъжа се засилваше. Предполагам кой е бил този някой, помисли си Алоко, но премълча.

— Както и да е, монтираха му аргоновия лазер и сложиха робота вдясно над сцената. — Той посочи мястото. — Онази жена от отдел Роботика… Тереза ли беше… Тя го препрограмира да следва инфрачервен лъч, насочен към шлема на рицаря. В определения момент той изстрелваше лазерния лъч по него.

— И откога се прави това?

— От няколко седмици след началото на шоуто. Вече почти три месеца по четири пъти на ден. Никога не е имало проблеми.

— Не е имало проблеми. — Алоко посочи към повредения корпус. — Какво го е накарало да се претовари така?

— Не съм виждал такова нещо, сър. Трябва да е било сто пъти по-силно от нормалното излъчване.

Алоко го погледна под око.

— Нали знаеш, че Комисията по охрана на труда ще разследва инцидента?

Отговорникът по безопасността на лазерите пребледня. За миг Алоко се зачуди дали няма да припадне.

— В ред ли е служебната ти карта? — попита той с успокоителен тон.

Мъжът отново кимна.

— Спазваме стриктно Z-136. — Това беше наръчникът от стандартни изисквания за безопасност при работа с лазерни устройства, валиден за промишлеността, изследователската дейност и правителството. — Всяка седмица сме правили проби, както се изисква. Рискови зони, поддръжка, съвместимост…

— Браво! Сега искам да свалиш това нещо долу и да видиш какво му е. Съобщи ми какво си открил.

Той погледна към асистент-режисьорката, която мълчаливо слушаше разговора им.

— Повече никакви лазери за архимага, поне в обозримото бъдеще — каза й. — Можеш ли да измислиш нещо за половин час?

— Като че ли имам избор. — Тя се обърна и последва техниците през мрачния тунел, който водеше към гримьорните.

Алоко я наблюдава, докато изчезна от погледа му, после откачи радиостанцията от колана си.

— Екип 97, тук 33.

— Слушам, сър.

— Виж данните за „Кулата на грифоните“. Някакви сигнали за нарушения през последното денонощие?

— Един момент. Не, сър. Само един лъч е прекъснат, иначе е чисто.

— Лъч ли? Къде?

Чу тракане на клавиатура.

— „Кула на грифоните“ 206. Запад, пасаж 4.

— По кое време е получен сигналът?

— Преди около пет минути, сър. Да изпратя ли някого да провери?

— Не, благодаря. Ще отида лично. Не обръщайте внимание на други сигнали за тревога от Кулата, докато не се обадя.

Алоко закачи радиостанцията на колана си и тръгна зад кулисите, разглеждайки замислено мрежата от рейки и метални греди, която оформяше скелета на „Кулата на грифоните“.

Отворените за посетители зони на Утопия бяха обградени от сензорни мрежи и по-съвременни алармени устройства с инфрачервени лъчи. Те ограничаваха посетителите да остават по кабините по време на обиколките и да не бродят умишлено или неволно в потенциално опасните зони зад сцената. Ако някой преминеше през мрежата или прекъснеше инфрачервен лъч, това щеше да предизвика само временно прекъсване на сигнала, но ако лъчът останеше прекъснат, това почти винаги означаваше повреда в хардуера.

Пък и кой посетител би се покатерил по металните пасажи — без да задейства другите сензори — а после би застанал неподвижно на пътя на инфрачервения лъч?

Алоко погледна към металната релса, по която се беше движил роботът с лазерното устройство. После погледът му отново се насочи към мястото на сцената, където допреди миг беше лежал раненият рицар.

Беше абсурдно, но знаеше, че трябва да провери.

Сивите стъпала на металната стълба бяха хладни на допир. Той внимателно се придвижи нагоре. Отдавна не се беше качвал зад кулисите — както и отдавна не беше плувал, тичал или спортувал — и след по-малко от минута се запъхтя. Обграждаха го различни устройства — опънати въжета, скрипци за завесите, черни комуникационни кабели и електрически жици.

Стана по-тъмно. Шумът отдолу — разговорите, откъслеците от трубадурска песен — почти изчезна. Над себе си виждаше пасаж номер 2. Изкачи се до него, дишайки все по-тежко. От едната страна беше кабината на осветителя, съоръжена с бинокъл и телефон. По време на представления тук кипеше трескава дейност, но сега беше пусто. Тясна ивица флуоресцентни лампи бяха вградени в стената над пасажа, за да не се блъскат сценичните работници, когато се срещнат по пътя.

Алоко измина петте метра, които го деляха от следващата стълба, и с въздишка отново започна да се изкачва.

До пасаж 3 разстоянието беше по-голямо. Когато го достигна, Алоко седна на ръбестата скара и се облегна на перилата. Усещаше как потта се стича по гърба му, там където ризата му се опираше на парапета. Беше мокра. Това беше лудост. Трябваше да ги остави да изпратят стандартния екип. Или да накара от „Поддръжка“ да проверят какво става. Но след като беше стигнал дотук, щеше да продължи. Имаше нужда от раздвижване.

Огледа се, дишайки тежко. Намираше се на нивото на тавана зад кулисите. Тук осветлението беше по-слабо, но в края на пасажа се виждаше голям капак. Зад него се намираше хидравличният механизъм, който спускаше отчупената част от кулата към публиката в кулминационния момент на шоуто. Над главата му вътрешната и външната стена се събираха — тесен вертикален канал, който оформяше фасадата на „Кулата на грифоните“. По-нататък по пасаж 3 се виждаше началото на друга стълба, която хлътваше в мрака нагоре. Изчака минута, после още една, докато се успокои дишането му, и се изправи. Имаше си достатъчно работа, за да седи тук цял ден.

Изкачването в самата кула се оказа доста по-трудно. Ако се отдалечеше твърде много от стълбата, гърбът му опираше до вътрешната стена, а фалшивата зидария беше грапава и го драскаше. Трябваше да си помага с ръце. Когато видя над главата си смътните очертания на пасаж 4, мускулите му трепереха. Задъхан продължи нагоре.

Пасаж 4 се използваше само за поправки и не особено чести проверки на безопасността, затова тук беше доста тъмно. Трудно беше да повярваш, че от другата стена на стената грее ярко слънце, менестрелите пеят и туристите се забавляват. Алоко се облегна на стълбата. Сърцето му биеше ускорено. Страхотно, щеше да получи удар тук и щяха да го открият най-малко след седмица!

След минута, успокоил дишането си, той бръкна в джоба на ризата си и извади писалка фенерче. Тя хвърляше тънък като нишка лъч върху пасажа отпред. Защо не се беше сетил да вземе нормално фенерче?

Изкачи последните стъпала и стъпи на пасажа. Беше тесен и имаше висок парапет. Макар че под краката си виждаше само мрак, Алоко осъзнаваше огромното разстояние, което го делеше от сцената. Почувства се като дребно насекомо, което пълзи по вътрешния ръб на буркан.

Пасажът вървеше в две посоки и изчезваше в мрака. Пробивът беше на запад. Постепенно се ориентира и тръгна предпазливо напред, осветявайки пътя си с фенерчето.

След миг светлината падна върху инфрачервен сензор, прикрепен към перилата на около тридесет сантиметра над пасажа. Умело прикрит, но лесен за намиране, ако знаеш какво търсиш. Алоко коленичи до него и освети предната му част. Беше номер 205. Това означаваше, че алармиралият сензор е следващият поред. Слава богу! Той се изправи и продължи.

Внезапно спря и напрегнато се ослуша. Отвори уста да извика, но някакво предчувствие го накара да замълчи.

После се случи нещо странно — дясната му ръка посегна към колана, но напипа само въздух.

Алоко я погледна, онемял от учудване.

Преди години — сякаш в друг живот — той беше полицай в Бостън и за десет години служба не беше вадил пистолет. Какъв атавистичен импулс го беше накарал сега да посегне за оръжието?

Погледна обратно по пасажа, осветявайки го с фенерчето. Търсеше движение, блясък на метал — всичко, което би представлявало някаква заплаха. Сърцето му биеше лудо, инстинктът му предупредително крещеше. Но нямаше нито звук, нито намек за движение и след няколко минути той си наложи да се отпусне. Изправи се с въздишка, откачи радиостанцията и я доближи до устните си, но се отказа и я пусна в джоба си. Вече беше при сензора. Какъв смисъл имаше да вика подкрепление сега?

Поклати глава, учуден от собствената си глупост. Беше допуснал Джон Доу да го изплаши. Добре че Сара Боутрайт не можеше да го види. Тя мразеше слабостта във всичките й проявления. А той стоеше изпотен, задъхан, с лудо сърцебиене като новак полицай при първа акция. Това беше срамно и непрофесионално. Доколкото разбираше, този тип беше просто блъфьор. Всичко беше игра като фалшивите заплахи за бомба, които получаваха толкова често. Кой терорист, гангстер или професионален убиец би нападнал увеселителен парк? В Утопия нямаше нищо, което биха могли да искат.

Подсмивайки се наум, Алоко отново тръгна напред към повредения сензор. Ето го, близо до земята като предишния, на пет-шест метра пред него.

Внезапно разбра, че сензорът не е повреден. Нещо преграждаше пътя на лъча.

Алоко продължи напред, вече по-предпазливо. После рязко си пое дъх.

— Исусе Христе! — прошепна той и падна на колене, вперил поглед в пода пред себе си.

Сега вече знаеше без всякакво съмнение, че каквото и да ставаше тук, то определено не беше игра.