Линкълн Чайлд
Утопияленд (19)

13:17

— Внимание! — изпращя глас по високоговорителите зад кулисите. — Представлението започва след три минути.

Тичайки към гардероба, Роджър Хейгън погледна часовника. Точен до секунда, както винаги. Понякога тази точност беше много досадна.

Наоколо кипяха последните приготовления за представлението в „Кулата на грифоните“. Отговорният инженер беше в кабинката си и проверяваше контролното табло. Асистент-режисьорката преглеждаше реда на номерата с помощничката си. Техници се мотаеха наоколо, проверявайки машините за мъгла и газ, включваха генераторите за цветния дим. Сценични работници, осветители, електротехници, сценографи и гримьори сновяха насам-натам. Един пиротехник подготвяше фойерверките. Няколко актьори, вече в костюми, репетираха бойните си сцени. Останалите седяха скупчени по ъглите и упражняваха средновековния си английски с помощта на учители по дикция.

Хората „зад кулисите“ в другите паркове обикновено се държаха като на студентски купон, но в Утопия понякога приличаха на студенти по право, които се готвят за държавен изпит. Хейгън мина зад кулисите, като внимаваше да не се препъне в потоците от кабели по пода, после слезе по няколко стъпала.

Гардеробната в „Кулата на грифоните“ беше претъпкана — магьосници, девици със забрадки и странстващи рицари стояха наоколо недооблечени. Чуваше се трескаво бръмчене на шевни машини, помощници търкаляха закачалки с антични костюми напред-назад. Харви Шварц, дебелият гардеробиер на шоуто, съзря Хейгън и се усмихна.

— Ей, вижте! — извика той и излезе през редицата перални машини, сочейки към Хейгън. — Ето го отстъпника.

— Да бе! — промърмори Хейгън, съблече ризата си, отвори шкафчето и се намъкна в огнеупорния жакет, който висеше вътре.

Огледа се малко неловко. Въпреки обичайно добрата работна атмосфера, зад кулисите в Утопия си имаше традиции, както във всички останали паркове. И една от тях беше да се правят гадни номера на онзи, който е за последен ден на работа.

Една от помощник-гардеробиерките дойде да му помогне да сложи бронята си. Хейгън огледа всички части — ризницата, панталоните, ботушите — за нежелани подаръци. Предишния месец бяха сложили кучешко лайно в шлема на един актьор през последния му ден в шоуто. Горкият глупак не го беше видял, докато не стана твърде късно и трябваше да изкара цялото представление с него на главата.

След като провери всичко, Хейгън позволи на гардеробиерката да сложи шлема на главата му. Светът изведнъж се ограничи до малкия правоъгълник светлина пред очите му. Всъщност не бронята му пречеше — алуминият беше лек и сравнително гъвкав — а липсата на видимост. Както и миризмата — в края на представлението дрехите му обикновено миришеха на съблекалня след мач.

Чу фанфарите и взрива от аплодисменти на публиката, когато завесата се вдигна и представлението започна. Гардеробиерката закопча и последното копче, включи малкия инфрачервен предавател, прикрепен към шлема, подаде му щита и меча и го потупа да тръгва. Като кимна към Харви Шварц, Хейгън пое по стълбите към задната част на сцената. Да вървиш с броня беше доста по-трудно. Трябваше да внимава къде стъпва — ако се спънеше и паднеше, нямаше да може да се изправи без чужда помощ.

Той наближи кулисите и надникна иззад завесата. Имаше много хора — трите хиляди места в театъра бяха запълнени. „Битката в Кулата на грифоните“ беше играна за пръв път преди четири месеца и се беше превърнала в едно от най-посещаваните представления в Утопия. Особено малките деца умираха да видят на живо героите от „Хрониките на Фивърстоун“, анимационния сериал на Найтингейл за легендарния вълшебен Камелот. Виждайки усмивките на децата, осветени от 25-хилядаватовите прожектори и примигващите лазери, Хейгън усети, че го обхваща леко съмнение.

Утопия се беше оказала добро място за работа. Преди години, докато още беше в колежа, той беше работил като капитан на речна лодка в Дисниленд и разказваше увлекателни истории на посетителите. Утопия беше нещо друго. Наистина стремежът към достоверност и курсовете по история му идваха малко в повече. На всяко представление винаги присъстваха една-две „надзирателки“, които следяха за историческата достоверност и даваха точки на най-добре представилите се актьори. Но тук плащаха най-високо от всички паркове. Всяка седмица актьорите получаваха безплатно жетони на стойност двеста долара, които можеха да използват в казиното. И усърдната работа се оценяваше — ако се справяш добре, те взимат и в други представления и много бързо можеш да получиш главна роля или дори да станеш отговорник на трупата.

Истината беше, че Хейгън не обичаше пустинята. Много от актьорите, които не искаха да пътуват всеки ден по тридесет мили от северните предградия на Вегас, се бяха установили в градчето Креозот, на няколко мили северно от парка по шосе 95. През последната година селището, което някога беше просто спирка по пътя на товарните камиони, се беше разраснало в оживен конгломерат от паркинги за каравани и бунгала и нощният живот там напомняше студентските градчета. Но за Хейгън да бъде студент на тридесет години вече не беше забавно.

На сцената архимагът Мимант произнасяше злокобното си заклинание, което трябваше да съживи грифоните от кулата. Някой почука по бронята му и Хейгън се отдръпна от завесата. Зад него стоеше Олмстед, който играеше негов щитоносец.

— Здрасти! — каза Олмстед, чиято усмихваща се глава стърчеше над ризницата, буквално омазана с огнеустойчив гел. — Как е?

— В тази броня — отвратително.

Усмивката на Олмстед се разшири.

— Стига, отпусни се. Това е последният ти ден, а на мен ми предстоят още осем представления до края на седмицата.

От редиците високоговорители, скрити зад фалшивите стени, се понесе тържествена музика. Заклинанието на архимага почти беше приключило и зад кулисите напрежението искреше във въздуха. Ето сега започваше истинското забавление. Хейгън погледна към асистент-режисьорката, която стоеше под редица монитори с пръст на бутона за ефекти върху контролното табло. Наблизо театралните техници наблюдаваха пулта, от който след малко щяха да управляват хореографираната от компютър огнена стихия. Зад тях стоеше нисък очилат мъж с вид на учен, когото Хейгън не познаваше, с уред за измерване на децибелите. Може би е специалистът по фойерверките, когото се канеха да повикат, помисли си той. Финалните пиротехнически ефекти бяха грандиозни, но безкрайно шумни. Посетителите винаги се оплакваха, а двама от актьорския състав вече имаха проблеми със слуха. Хейгън хвърли още един поглед на оплешивяващия, който трябваше да оправи нещата. Тихи фойерверки, помисли си той, ама че идиотска идея!

Поне днес нямаше да са тихи. След секунди сякаш адът щеше да се разтвори. Грифоните щяха да се събудят и да обкръжат кралица Калина и принца регент. Злият архимаг Мимант щеше да ги атакува с ледени светкавици и магически снаряди. Всички деца щяха да се разпищят. И тогава Хейгън щеше да се намеси — да изскочи на сцената, да се бие героично и да умре след две минути. Три пъти на ден. Само че в края на този ден щеше да умре за последен път. После щеше да окачи щита на стената и да върне меча си. И да се надява, че ще стигне до Креозот, без да се подпали или да му се случи нещо, подготвено от колегите му.

Екипите трескаво действаха — машините за мъгла работеха с пълна пара, изпускайки потоци сива мъгла в театъра. Асистент-режисьорката беше активирала електронната пиротехническа система и натисна бутона за включване, кимайки към контролната кабина.

Чу се оглушителен разтърсващ трясък, последван от виковете и крясъците на публиката. Грифоните оживяха. Тридесет секунди. През затъмняващите завеси проблясваха оранжеви и червени пламъци. От време на време някой лъч преминаваше през тях — лазерните ефекти за заклинанията на архимага. Олмстед отново се усмихна и кимна. Хейгън усети как по вените му се разлива възбудата от предстоящото изпълнение. Един техник се покачи на тясната пътека в десния край на кулисите, за да се увери, че малкият робот, който изпускаше лазерни лъчи, е готов. Подът отново се разтресе, когато нискочестотният високоговорител под сцената се включи. Хейгън погледна часовника — 13:28. Последва ново проблясване и зловещ смях — беше негов ред.

Асистент-режисьорката му даде знак.

— Хейгън, излизай!

Той си пое дълбоко дъх, стисна здраво меча, вдигна щита пред бронята си и тежко тръгна напред. Асистент-режисьорката вдигна палец в безмълвно пожелание за успех. Сценичен работник разтвори завесата — облаци дим и мирис на барут нахлуха зад кулисите. И после се озова на сцената.

Досега беше играл тази роля може би триста пъти. Но в този последен ден реши да я погледне с нови очи, за да запомни завинаги как изглежда, как мирише, какво е усещането да бъдеш на сцената в „Кулата на грифоните“.

Най-натрапчив беше шумът. Виковете на публиката, ревът на озверелите грифони на сцената, острият пукот на светкавиците, запращани от архимага, владееха пространството. Когато Хейгън излезе на светло и облаците мъгла се разпръснаха, откъм публиката се понесоха насърчителни викове.

Кулата на грифоните беше забележителен декор — огромна и правоъгълна, тя се издигаше на цели осем етажа и беше отворена към високия таван. Миришеше на влажен, плесенясал камък. Светлината от горящите факли и мангали, разположени високо в стените, трепкаше причудливо. Въздухът беше изпълнен с експлозии в ярки цветове. Над него архимагът отново се изсмя, докато — с помощта на екипа по ефекти зад кулисите — изстрелваше огнени кълба по ужасената кралица и принца регент. Едно от тях улучи далечната стена на кулата; голямо парче от мазилката й се откърти с трясък и полетя към публиката, като в последния момент беше отместено встрани от невидим механизъм. Последваха възторжени крясъци.

На сцената горкият Олмстед беше разкъсан от побеснял грифон точно навреме според сценария. Размахвайки меча Унищожител над главата си, Хейгън се впусна в атака. Един от грифоните се обърна към него с блеснали кървавочервени очи. Като внимаваше чудовището да е между него и публиката, Хейгън нанесе мощен удар с Унищожителя, който мина на милиметри от чудовището. Зад кулисите кукловодът натисна дистанционното, механичният звяр потрепери и падна, гърчейки се на земята, а от устата му излезе облак дим. Ефектът беше изключително реалистичен и публиката диво го аплодира.

Хейгън прекрачи трупа на убития си щитоносец и хукна към кралицата, посичайки втори грифон по пътя си. В бронята вече беше горещо. Пот се стичаше по челото му. В предната част на сцената имаше редица малки монитори, прикрити зад прожекторите, които даваха възможност на актьорите да се видят през очите на публиката. Хейгън се беше научил да ги следи внимателно. Макар че участието му траеше само две минути, лесно можеше да загуби ориентация сред дима и лазерните проблясъци.

Той пристъпи, застана пред кралицата и издигна щита си между нея и архимага.

— Измамник! — извика Хейгън. — В името на боговете, спри тази магия!

Магьосникът отново се изсмя зловещо и се подготви за ново заклинание. Светлините проблеснаха и сцената потрепери, когато нискочестотните високоговорители се включиха отново. Хейгън погледна към мониторите, за да види дали стои на точното място и леко се обърна към публиката. Когато Мимант направеше заклинанието си, лазерен лъч щеше да удари шлема на Хейгън, а после да се замята диво по сцената, предизвиквайки нови експлозии. Рицарят щеше да падне с разперени ръце — жертва на магическата сила на архимага. Ефектът беше блестящ и зрителите изпадаха в див възторг, затова Хейгън искаше да го изиграе брилянтно през последния си работен ден.

Прозвуча неистов вик, магьосникът вдигна ръце, син лъч излезе от протегнатите му пръсти. Хейгън не изпускаше от поглед монитора. Не можеше да се насити на тази гледка.

Само че този път нещо беше различно. Лъчът на магьосника не се отрази от шлема му, проблясвайки през мъглата и дима. Вместо това лазерът прониза шлема и проникна в главата на Хейгън, излезе от другата страна и продължи наляво по сцената в непрекъсната линия. На монитора изглеждаше сякаш блестяща кука за плетене беше пронизала челюстта му. Тълпата изрева одобрително.

Но Хейгън не я чу. Не изпита никаква болка, само силна горещина, която не изчезваше, и напрежение в главата, което се засилваше все повече и повече, докато едно по едно сетивата му не блокираха и той падна на сцената.

 

 

Мигове по-късно завесата падна под оглушителната канонада от фойерверки, които избухваха под покрива на кулата и оставяха изящни цветни следи във въздуха. Мощният екот отстъпи пред бурните аплодисменти на зрителите, които станаха на крака.

Зад завесата цареше трескава дейност. Актьори отиваха към гардеробната, поздравявайки се с пляскане на ръцете; инженерите подготвяха реквизита за следващото представление. Никой не обръщаше внимание на врявата в залата. Специалистът по пиротехника погледна измерителя на шумове и си записа нещо. В един далечен ъгъл една от „надзирателките“ се караше на тръбача — момче, което едва ли имаше и десет години — че не държал правилно тръбата. Само Роджър Хейгън не помръдваше, проснат по лице върху дъските на сцената.

Щитоносецът Олмстед се приближи до него.

— Ей, недей да спиш на работа — усмихна се той и срита ботуша му.

Хейгън не помръдна и кривата усмивка на Олмстед се разшири.

— Какво е това, методът на Станиславски ли? — попита той. — Аз не раздавам оскарите, приятелю.

Когато и това подмятане остана без отговор, усмивката му изчезна.

— Ей, Ралф, стига номера — каза Олмстед, коленичи до неподвижния рицар и леко го разтърси.

Когато го направи за втори път, забеляза нещо. Погледът му попадна върху шлема на Хейгън. Наведе се по-близо и долови мирис на печено месо.

Тогава скочи на крака и запищя, макар че писъците му почти не се чуваха сред неспирните овации на публиката.