Линкълн Чайлд
Утопияленд (17)

13:15

Фред Барксдейл изви волана на електромобила, за да избегне един пешеходец.

— Смяташ ли, че е откачил? — попита той. — Като онзи миналата седмица, който смяташе, че е Авраам, а Утопия е Содом? — Движеха се с петнадесет километра в час — два пъти по-голяма от позволената в коридорите на Подземието скорост.

Сара поклати глава.

— Не ми прозвуча като обичайните шеги за бомба по телефона. Беше твърде учтив. И някак твърде загрижен… — Тя рязко разтърси глава, сякаш за да проясни мислите си. — Потърси ме. Знаеше точно какво иска. А после и това. — Тя потупа джоба на сакото си.

Завиха зад ъгъла и колелата на колата изскърцаха върху голия цимент. Сара погледна Барксдейл. Красивото му лице имаше решително изражение, русите му вежди бяха сбърчени.

Той се обърна и срещна погледа й.

— Добре ли си, любов моя?

Сара кимна.

— Да.

Спряха рязко пред двойна врата без табела. Барксдейл паркира колата диагонално на половината коридор, отиде до вратата и сложи пропуска си в скенера. Когато ключалката щракна, той отвори вратата и отстъпи, за да пропусне Сара.

Центърът за наблюдение, известен на персонала на Утопия като Кошера, беше голямо кръгло помещение, претъпкано с монитори от пода до тавана. Тук информацията от главните охранителни камери на парка се събираше в една командна станция. Не всички видеовръзки в Утопия стигаха дотук: инфрачервените камери, монтирани из обиколките и атракциите, бяха затворени системи, а Небесните очи в четирите казина на Утопия се контролираха от специални пунктове. Но в Кошера можеха да бъдат наблюдавани изображенията на повече от шест хиляди места в парка — от ресторанти до гишета с опашки, от цеха за ремонти до въздушните влакчета.

Когато влезе, Сара си помисли — както при всичките си редки посещения тук — че прякорът на центъра е много подходящ. Стотиците монитори, които я заобикаляха от всички страни, стъклените лица, които гледаха към нея под болезнено еднакви ъгли, изумително наподобяваха вътрешността на огромен кошер.

Не беше уплашена, или поне не много. През изминалите месеци бяха преживели много фалшиви тревоги, бяха получавали множество заплашителни телефонни обаждания и имейли и нищо не се случваше. Но никой от шегаджиите или откачалките не се беше представил. Никой от тях не й беше оставял радиостанция. И никой от тях не беше носил скрит пистолет. Затова тя се обади на Боб Алоко, шефа на охраната, и му нареди да пази тайна. Просто за всеки случай.

В Кошера въздухът беше студен и сух, с лекия, почти сладникав аромат на чистота. Десетина охранители седяха на мониторните станции, които обграждаха стаята, гледаха екраните или говореха по микрофони. Алоко стоеше до най-близкия от тях и пръстите му нетърпеливо почукваха по черната настилка на масата. Той се обърна, когато влязоха, после се намръщи и им даде знак да го последват.

На отсрещната стена между две колони монитори имаше врата от тъмно стъкло. Алоко я отключи с пропуска си и влезе вътре, после затвори след тях.

Стаята беше малка и тъмна. В нея имаше няколко големи монитора, три телефона, компютърна станция и два стола. Когато ключалката щракна, се включи вентилатор, който издаваше нисък скърцащ звук, за да са сигурни, че няма да ги чуят навън.

Алоко се обърна към тях.

— Смяташ ли, че е сериозно? — попита той.

— Боя се, че трябва да го приемем сериозно, независимо дали е така — обади се Барксдейл.

— Ще разберем в един и половина — тихо каза Сара.

Очите на Алоко се стрелнаха към нея.

— Как така?

— Каза, че ще направи демонстрация, за да разберем, че не е блъф.

— И не ти ли даде поне някаква представа какво иска?

Сара извади радиостанцията от джоба си.

— Каза, че ще се свързваме по това.

Алоко я взе и я завъртя в ръцете си.

— Е, какъвто и да е този тип, очевидно има пари. Вижте това — военна радиостанция с кодирани честоти. Басирам се, че има сигнален дифузер. Няма начин да открием местоположението му. Заплаши ли те?

— Намекна, че ако не правим точно онова, което иска, ще загинат хора.

— Звучи ми точно като заплаха — каза Барксдейл.

— Каза ми също да не се свързвам с полицията и да не евакуирам парка. Да продължим да работим както обикновено. Иначе…

Докато обмисляха чутото, настъпи кратко мълчание.

— И тогава той ми каза още нещо. Че не бил сам. И че са имали достатъчно време да се подготвят.

Тя се обърна и улови погледа на Барксдейл. Дори на слабата светлина лицето му изглеждаше леко пребледняло.

— Какво става? — попита той. — Терористи? Фанатици? Някаква отцепническа група лунатици?

— Няма време за размишления — отвърна Алоко. — Имаме техника. Да открием този тип. — Той вдигна слушалката на телефона и избра някакъв номер. — Ралф? Обажда се Боб Алоко. В Кошера съм. Би ли дошъл при мен? — Затвори телефона. — Ралф Пекъм е моят най-добър видеотехник — обясни той. — Преди това е работил в Системи и познава цялата инфраструктура като петте си пръста.

— Дискретен ли е? — попита Сара.

Алоко кимна.

— По кое време излезе този Джон Доу от кабинета ти?

Сара се замисли за миг.

— Около един и десет.

— Добре. — Алоко се обърна към компютъра и мина през няколко менюта. — Да открием следите му.

На вратата тихо се почука и Сара отиде да отвори. На прага, осветен от призрачната светлина на безбройните монитори в Кошера, стоеше нисък слабичък младеж. Имаше гребен от червена коса и лунички по носа и скулите. Едва ли беше на повече от двадесет години. Златната значка върху старомодното му спортно сако показваше, че е специалист по електроника.

— Ралф — каза Алоко, — сядай.

Младежът хвърли поглед към Сара, после седна пред компютъра, шумно подсмърчайки.

— Имаме малка задача за теб, но трябва да си остане в тази стая.

Пекъм кимна мълчаливо и големите му очи още веднъж проблеснаха към Сара. Очевидно се притесняваше да стои толкова близо до шефа на Утопия.

— Помниш ли учебните проследявания, които правихме? Е, това не е учение. Един мъж е излязъл от кабинета на госпожица Боутрайт преди около осем минути. Да го проследим. — Алоко посочи нещо на екрана. — Намерих списъка на камерите по този коридор. Започни с Б-2023.

Пекъм се обърна към компютъра и въведе серия команди. На единия от мониторите се появи изображение — вратата на кабинета на Сара, снимана от монтирана на тавана камера до другата стена. В долната част на екрана се отчиташе часът, когато е била направена снимката. Докато връщаха филма, изтекоха стотици секунди, почти невъзможни за разчитане. До тях имаше дълги поредици цифри.

— Черно-бял? — учудено попита Сара.

— Всички камери в зоните за персонала са черно-бели. Само в зоните с посетители са цветни. Говорихме за това миналия месец, когато най-после беше инсталирана новата система. Не си ли слушала?

— Очевидно недостатъчно внимателно. Информирай ме.

Алоко махна с ръка към монитора.

— Сега видеофилмът е в напълно дигитална среда. Няма подобен аналог. Това означава, че сигналът не може да се влоши, има безкрайни възможности за запаметяване и теоретично безкрайно може да се разлага. Всичко се разлага на универсален таймкод със скорост… Колко беше, Ралф?

— Тридесет — каза Пекъм дрезгаво.

— Тридесет кадъра в секунда. Можем да синхронизираме две или три ленти от което и да е място в парка. И можем да го правим до безкрайност.

Сара кимна.

— Значи записвате всичко?

— Донякъде, защото размерът на… Ралф, каква беше конфигурацията?

— Всеки монитор е свързан посредством оптичноканален RAID^[1] масив, който може да се разширява до четири терабайта. — Пекъм шумно кихна.

— Май те е хванала сенна хрема — каза Алоко.

— Преди два часа ходих в медицинския за антихистамин — отвърна Пекъм. — Единственият ефект беше, че ми се доспа.

— Точно сега ни трябваш буден. — Сара отново се обърна към Алоко. — Ако разбирам добре, можем да потърсим из заснетия материал, така ли? Да видим дали този Джон Доу е идвал и преди? И може би какво точно е направил.

Алоко почеса брадичката си.

— Теоретично да, но точно се канех да кажа, че филмите в реално време заемат много памет. Много памет. Няма да повярваш колко бързо се запълват тези четири терабайта. Затова камерите в Подземието са черно-бели. Всяка нощ видеозаписите се прехвърлят на сървърите на Информационни технологии. — Той кимна към Барксдейл. — И тогава твоите момчета поемат работата.

И Сара погледна към него.

— Фред?

Барксдейл, който беше слушал мълчаливо, прочисти гърлото си.

— Пазим видеозаписите на нашата местна мрежа две седмици. После ги записваме на дискове.

— Кога можем да ги видим?

— Довечера.

— Това не е достатъчно бързо.

— Да не изпреварваме нещата. Още не сме видели този тип. — Алоко застана зад Пекъм и погледна изображението на централния монитор. — Добре. Един и десет. Сега напред, двеста кадъра в секунда.

На централния монитор силуети минаваха покрай кабинета на Сара като сиви петна. Изведнъж една сянка подскочи към вратата й.

— Спри — каза Алоко. — Върни сто кадъра.

На екрана замръзна образът на Фред Барксдейл, който влизаше в кабинета на Сара.

— Това е по-късно — обади се тя. — Фред влезе може би две минути след като Джон Доу си тръгна.

— Назад с петдесет в секунда — каза Алоко.

Отново размазани фигури, този път затичаха назад като в пантомима. После една от тях влезе заднишком в кабинета й, обърна се и изчезна.

— Спри — повтори Алоко. — Напред с десет кадъра в секунда.

На монитора в забавен кадър се появи Джон Доу. Той огледа коридора, приглади с една ръка сакото си, после се дръпна от вратата и изчезна от окото на камерата.

— Това ли е кучият син? — попита Алоко.

Сара кимна. Когато го видя отново — малката брадичка, непринудената усмивка — я обзе див гняв, примесен с някакво друго чувство, което не можеше да определи. Бузата й гореше там, където ръката му я беше докоснала.

— Назад със сто и спри.

Джон Доу стоеше неподвижно в рамката на вратата.

— Увеличи лицето десет пъти.

Сега лицето изпълни екрана, нашарено от сенките, които хвърляше лампата на тавана. Сара забеляза, че лявото му око изглежда по-тъмносиво от дясното.

— Можеш ли да го изчистиш? — попита Барксдейл. — Изясни го!

— Да — каза Пекъм, — но ще ми отнеме малко време.

— Тогава ще почака. Да разберем къде е отишъл. — Алоко се взря в списъка в края на командния екран. — Пусни Б-2027. Синхронизирай времето.

Централният монитор за миг потъмня. После се появи друг изглед на коридора, две врати след кабинета на Сара.

— Напред с тридесет — промърмори Алоко.

Секунда коридорът беше празен. След това мина жена с кринолин от викторианската епоха. Миг по-късно я последва Джон Доу. Той премина уверено и небрежно от единия до другия край на екрана.

— Б-2051 — каза Алоко. — Същото време.

Сега се появиха два пресичащи се коридора. Появи се жената в кринолина и зави наляво към стълбището. Кола от поддръжката мина напряко пред камерата. После се появи Джон Доу, спря за да види не идва ли някой отсреща, и зави наляво след жената.

— Отива към ниво А, може би в Газените фенери — каза Алоко и погледна отново към списъка. — Дай А-1904.

— Помни — обади се Сара. — Не искам пълно издирване. Още не. Нека просто видим къде отива, ако наистина е планирал нещо за един и половина.

Коридорът на ниво А, който се появи сега на монитора, беше по-широк, по-силно осветен и по-оживен. Групи служители минаваха под камерата. Разговаряйки, те влизаха и излизаха от обяд в кафенето на ниво А. Премина жената с кринолина. Очевидно беше видяла приятеля си и сега двамата вървяха ръка за ръка доста по-бавно.

— Тц-тц! — каза Алоко. — ППЧ. Трябва да ги предупредим.

Публичната проява на чувства между членове на персонала, макар да не беше изрично забранена, не се поощряваше.

Джон Доу се появи на монитора. Тръгна напред, после спря насред движението. Хората минаваха покрай него, без да го забелязват.

— Какво прави, по дяволите? — възкликна Алоко.

Внезапно Джон Доу погледна точно към камерата. Усмихна се и вдигна ръце, сякаш за да оправи възела на вратовръзката си.

— Ама че наглост! — промърмори Барксдейл. — Злодей усмихнат, проклет злодей.

Внезапно картината се разтърси силно и мониторът посивя от смущения.

— Какво е това? — изкрещя Алоко.

Пръстите на Пекъм летяха по клавиатурата.

— Не знам. Таймкодът си тече. Сигурно е бъг в софтуера.

След няколко секунди образът се възстанови. Тълпите хора продължаваха спокойно да минават под камерата, но Джон Доу беше изчезнал.

— Дай А-1905 — каза Алоко, след като погледна списъка. — Същото време.

Последва същата буря от смущения, която се беше появила на предишния филм. След миг и тя се изчисти.

— А-1906. Хайде, по-бързо.

Отново нямаше картина.

— Исусе! — промърмори Алоко.

Отиде до вратата и я отвори.

— Слушайте — обърна се той към всички в Кошера, — имало ли е проблем с дигиталните записи преди пет-десет минути?

Служителите от охраната се обърнаха към него. Един от тях кимна.

— Да, изгубихме сигнала за около десет секунди.

— Какво? В цялата мрежа?

— Не, сър, само в част от ниво А и на площад Сохо в Газените фенери.

Алоко затвори вратата и се върна при Пекъм.

— Да проследим възможните маршрути. Дай А-1940. Синхронизирай с десет секунди по-късно.

Няколко минути проверяваха безрезултатно записите от различни камери. Най-накрая Алоко въздъхна и разпери ръце.

— Какво мислите за това? — попита той.

— Не може да е от техниката — каза Барксдейл. — Не може да има такъв срив, не и с резервните системи. — Той погледна към Сара. — Още един бъг.

— Не можем ли да проследим значката му? — попита тя.

— Вече опитахме — отвърна Алоко. — Сигурно е универсална. Ралф, продължавай да търсиш. Съобщи ми, ако го намериш.

Алоко се извърна от монитора.

— Какво ще правим сега?

— Ще чакаме — отвърна Барксдейл.

Сара погледна часовника си.

Беше един и двайсет и пет.