Линкълн Чайлд
Утопияленд (15)

13:05

След като почистиха и изгладиха костюма му, а той уведоми охраната за случилото се, Андрю Уорн стоеше в един коридор на ниво Б и объркано търкаше брадичката си. Като дете често сънуваше един и същи сън след тежък ден — върви по училищния коридор към кабинета на директора и минава покрай стаите, но не може да се доближи до заплашителната врата в края на коридора. Имаше чувството, че в момента преживява съня си наяве.

До него Джорджия неспокойно се размърда.

— Изгуби ли се?

— Не.

— Аз пък мисля, че си се изгубил.

— Само аз ли? Казах ти да следиш диаграмите на стената, помниш ли?

Те отстъпиха встрани, за да пропуснат електрическа количка. Уорн отново погледна нагоре и надолу по пресечката. Бяха ли минали вече оттук? Разположението му се струваше познато, но с постоянно сменящия се поток от персонал и актьори, които вървяха насам-натам, му беше трудно да се ориентира.

Пък и беше уморен. Китката все още го болеше, там където го беше стиснал роботът. Несъзнателно я разтри.

Джорджия го погледна.

— Добре ли си, татко?

— Просто малко съм уморен. Съжалявам, сигурно много си се уплашила.

Тя поклати глава.

— Не се страхувах.

Това изненада Уорн.

— Така ли? Аз пък се уплаших.

— Стига, татко. — Тя го погледна, сякаш не вярваше, че може да е толкова глупав. — Нали ти го направи? Той не би могъл да причини зло. Сам би се спрял.

Уорн поклати глава. Джорджия не беше присъствала на срещата и не беше чула онова, което беше чул той. Ако не задава въпроси, толкова по-добре. Но той със сигурност имаше въпроси към Тереза Бонифацио — ако все пак откриеха кабинета й.

Съзря табела, която не си спомняше да е видял преди. „Нови технологии“. Е, това беше вече нещо. Хвърли отново поглед през рамо, за да се увери, че някоя кола няма да ги сгази, после поведе Джорджия към табелата.

След още една минута неясно как беше успял отново да се загуби. Тази част на ниво Б изглеждаше предназначена за висшия персонал — имаше дебели килими и бетонните стени бяха смекчени с тапети. Точно когато се канеше да се откаже и да се върне обратно, съзря позната фигура отпред и рязко спря.

Сара Боутрайт стоеше на вратата на един кабинет с гръб към тях и оживено разговаряше с двама мъже в тъмни костюми. Те я слушаха внимателно и кимаха. Правата й медночервена коса леко се развяваше, когато тя махаше с ръце.

Когато я видя така, у него внезапно се пробуди споменът за първата сутрин, когато бяха станали заедно от едно и също легло. Преди да тръгне за работа, Сара беше застанала за няколко минути пред огледалото, оглеждайки се от всички страни. Отначало Уорн помисли, че това е просто суета. Но после разбра, че тя проверява дали всичко е наред, дали не е пропуснала нещо. Сара обичаше във всичко да има ред. Но щом започнеше да работи, така се вглъбяваше, че не обръщаше внимание на подробности като външния си вид. Затова правеше този предварителен оглед. Уорн едва не се разсмя, но осъзна, че от гледна точка на Сара това беше очевидно най-логичното разрешение на проблема.

Тя се обърна и ги видя. Усмихна се леко, махна им да се приближат, после отново се обърна и каза няколко последни думи на чакащите мъже. Те отново кимнаха и се отдалечиха.

— Не исках да те прекъсвам — каза Уорн, когато стигнаха до нея.

— Няма нищо. Това са просто вицепрезидентите на Транспорт и идеи. Пак има проблеми с илюзиите за Атлантида. Работа, както обикновено. — Зелените очи на Сара минаха от Уорн върху Джорджия и обратно. — Закъснявате за срещата с Тери. Изгубихте ли се?

— Да — каза Уорн.

— Не — едновременно с него произнесе Джорджия.

— Всъщност не сте много далеч. Лабораторията на Тери е зад ъгъла. — Сара отново погледна към Джорджия и се поколеба. — Защо не влезете за малко?

Кабинетът беше голям, добре обзаведен и необичайно студен дори за Подземието на Утопия. След ярко осветените коридори изглеждаше мрачен, почти тъмен. На бюрото на Сара имаше само няколко папки, компютърен терминал и огромна чаша за чай. Както обикновено, всичко си беше на мястото. Дори снимките на стената — на Ерик Найтингейл, прегърнал Сара, и на двадесетметровата лодка „Суоп“, чийто екипаж финансираше за състезания — бяха изравнени като по конец.

— Много е хубаво — каза Уорн кимайки. — Явно добре се справяш. Аз сигурно ще трябва да искам назаем ключа от тоалетната за персонала.

— Утопия се отнесе добре с мен.

— Разбирам.

Настъпи неловко мълчание, изпълнено с неизречени думи. Уорн се чудеше малко разсеяно дали трябва да се извини за сутрешното си избухване. Но още щом си го помисли, разбра, че независимо дали е бил прав, или не, последното нещо, което беше в състояние да направи сега, беше да се извини.

— Чух за Засечка — каза Сара. — Радвам се, че не сте пострадали.

— Ако го наричаш така — каза Уорн, потривайки китката си.

— Ще накарам да изпратят логическия блок в лабораторията на Тери за анализ. — Не беше нужно да казва нищо повече, намекът беше ясен.

Уорн погледна към Джорджия. Тя беше седнала на заседателната маса и прелистваше някакво списание, наречено „Портрети от Утопия“.

— Сара — каза той, като сниши глас и се доближи малко, — Метанет не е виновна за това. Невъзможно е. Ти беше в Карнеги-Мелън по време на разработването й, знаеш на какво е способна. Да препрограмира роботи не е част от обичайното й поведение.

— Как можеш да кажеш на какво точно е способна? Това е самообучаваща се експертна система. Ти я проектира да се усъвършенства, както и да обучава роботите, така че свиквай.

— Ти се държиш сякаш това е някакъв краден софтуер. Ако не се беше доказала, компанията нямаше да позволи да се инсталира. Работи шест месеца преди монтажа без всякакви проблеми. Така ли беше?

— А сега е работила шест месеца в среда, която постоянно се променя. Може би се е самомодифицирала по начин, който не сме подготвени да наблюдаваме. Или поне това е теорията на Фред Барксдейл. А той би трябвало да знае.

— Но… — Уорн с мъка се сдържа. Нямаше смисъл да спори, щеше да остави това за срещата с Тереза Бонифацио. Той въздъхна и поклати глава. — Сериозна ли е връзката ви, или е просто пролетен импулс?

Сара рязко го погледна, но Уорн се усмихваше.

— Толкова ли е явно? — попита тя след малко.

— Свети като неонов надпис.

Тя сухо се усмихна.

— Фред е мил човек.

— Не знаех, че харесваш такива мъже. Имам предвид, английски аристократи. Изглежда толкова… Не знам. Представям си го в ловния клуб да пие джин с тоник и да чете изгладени броеве на „Таймс“.

— Той е най-изисканият мъж, когото съм срещала. Мисля, че твърде дълго излизах с учени. Без да се обиждаш.

— Не се обиждам. — Но Уорн усети как усмивката му леко се смръзна.

Видя, че Сара гледа покрай него, и се обърна. Джорджия беше оставила списанието и неодобрително наблюдаваше разговора им.

Сара отстъпи небрежно назад.

— Джорджия, имам нещо за теб. — Тя мина зад огромното си бюро и коленичи. Чу се звук от превъртане на ключ, после тихо бръмчене като от перки, които се завъртат. Сара се отдръпна.

— Излез — каза тя с нежен глас.

За миг на Уорн му се стори, че самото бюро помръдна. После иззад него се появи нещо — тумбесто и грозно, подобно на изправено бирено буре, покачено на големи валчести колела. То спря и бързо започна да върти главата си. Изглежда ги видя, защото издаде странен тих звук, нещо между лай и оригване, и рязко тръгна напред.

Джорджия скочи от стола и разтвори ръце.

— Уингнът! — извика тя. — Ела тук, момче!

Уорн наблюдаваше как тромавият робот нетърпеливо се спусна към Джорджия. Не успя да спре навреме и я събори на земята.

Беше забравил колко много стереокамерите на главата му приличаха на очи и колко точно въртящият механизъм в основата му имитира резките припрени движения на глуповато едро кученце. Беше създал Уингнът като демонстрация, с която да докаже теориите си за проектиране на роботи с умения да се придвижват в непозната среда и да избягват препятствията. Уорн беше голям привърженик на етологията — използване на поведението на животните като модел от напористите създатели на изкуствен интелект — и Уингнът беше се превърнал в идеален пример. Това беше един от най-ранните прототипи, които беше създал, за да приложи теориите си за самообучаващите се машини. Пък и изглеждаше идеален любимец за Джорджия, която беше алергична към кучета. Но когато интересът й намаля, Уингнът беше върнат в института, където се превърна в атрактивен експонат. Той имаше два съвместно действащи процесора, огромно количество памет и доста скъп — макар и поостарял — хардуер. По времето, когато Уорн го беше създал, петдесетте хиляди реда от програмата му включваха елементарни операции като вдигане, молене, откриване на нежелани посетители и куп други кучешки действия. Но или на Уингнът софтуерът му идваше в повече, или някой от студентите на Уорн си беше направил шега, защото роботът се държеше непредсказуемо, което никога не се беше случвало с останалите му творения. Или поне до тази сутрин.

Сега Уингнът откри и Уорн със сензорите си и се приближи до него, бутайки не много нежно глава в бедрото му, сякаш искаше нещо за ядене.

— Здравей! — каза Уорн.

Той обичаше роботчето и дори изпита нелогичния импулс да го почеше по несъществуващите уши. Но когато се наведе, с изненада видя, че микрофонът и сервомеханизмът му бяха покрити с дебел слой прах. Все едно бяха го измъкнали от някой килер, а не беше стояло в кабинета на Сара.

Той издуха внимателно прахта от важните места, после се изправи.

— Иди да поиграеш с Джорджия.

По време на обсъжданията с Найтингейл илюзионистът беше очарован от робота. Най-накрая Уорн му го беше дал като предварително обещание за още много технологични подобрения. Винаги беше смятал, че дизайнерите на парка ще включат Уингнът в някоя атракция, най-вероятно в Калисто.

— Защо не го използвате в парка? — попита той.

— Канехме се, но се ориентирахме повече към обстановката — холограми, лазерни дисплеи, обиколки, контролирани от компютри. Това искат посетителите.

— Проучванията на пазара. Чък Емъри и неговите бюрократи.

— Освен това сметнахме, че може да уплаши посетителите.

— Да ги уплаши? Добрият малък Уингнът?

— Не е толкова малък.

На вратата се появи мъж с купчина схеми и рисунки на детайли под мишница.

— Извинявай — каза Сара и отиде да поговори с него.

Уорн я погледа още малко. После хвърли поглед към дъщеря си, която стоеше на колене и говореше на робота. Отново огледа кабинета и очите му се спряха на снимката на „Суоп“. На времето това му се беше сторило добра поличба. Шарлот Уорн беше строила лодки, Сара се състезаваше с тях. Не беше осъзнал, че тази прилика ще предизвика точно обратната реакция у Джорджия. Имаше и нещо друго. Жена му беше обичала лодките с чиста и простичка страст. Когато опозна Сара, той разбра, че интересът й към плаването е свързан главно с преодоляването на предизвикателствата.

Отново погледна дъщеря си. Джорджия се беше оказала единственото предизвикателство, с което Сара не успя да се справи. Спомни си неловката сцена в заседателната зала, когато Сара за пръв път видя Джорджия. Нямаше спонтанна прегръдка, само явна нежност, доста притеснено и официално изразена. Сякаш Сара просто „не разбираше“ децата. Беше се опитала — в известен смисъл дори сега, с Уингнът. Но Уорн знаеше, че няма да успее. Сара беше изключително логична личност, но неумолимата логика никога не вършеше работа при децата — те винаги объркваха плановете ти и правеха обратното на онова, което очакваш.

Телефонът на бюрото иззвъня. Уорн погледна първо към него, а после към часовника си.

— По-добре да тръгваме — каза той. — Съжалявам, къде е лабораторията на Тереза?

— Завийте на второто отклонение вдясно. Третата врата вляво. — Сара освободи мъжа на вратата и пристъпи към бюрото си. — Андрю, една дума за Тереза. Тя не е от типичните служители на парка.

— Какво значи това?

— Разбира се, тя е много умна — нищо лошо не мога да кажа за способностите й за програмиране на роботи — но е необикновена. Имахме известни трудности с адаптацията й към стила на Утопия.

— Искаш да кажеш, че е избухлива? Упорита?

— Да речем, че плува срещу течението. Например преди няколко месеца програмира един пощенски робот да ощипе по задните части няколко от служителите в пощенския отдел.

Говореше тихо, но в другия край на стаята Джорджия се заля от смях.

— Не думай! — удиви се Уорн.

— Подозираме, че е закачила гола снимка на Маргарет Тачър с монтирана глава на Фред Барксдейл в женската тоалетна на Системи. От отварянето на парка е получила три дисциплинарни наказания. — Устата на Сара неодобрително се сви.

— Не позволява да й промиете мозъка с образцовата ви етика, а? На мен ми прилича на размирница.

Сара отвори уста да отговори, но млъкна, защото жена с бял блейзър подаде глава през вратата.

— Днес тук е като на централна гара — промърмори Уорн.

— Всеки ден е така. — Сара се обърна към жената. — Кажи, Грейс?

— Извинете, че ви прекъсвам, госпожице Боутрайт, но не вдигнахте телефона. Един господин иска да ви види.

— Господин?

— Външен специалист. Казва, че сте искали да говорите с него.

— Не си спомням да имам среща. — Сара се върна до бюрото си, натисна бутон и погледна монитора. — Добре. Помоли го да изчака малко.

Тя извади нещо от едно чекмедже, заобиколи бюрото и го подаде на Уорн. — Това е ехолокаторът на Уингнът. По-добре да видя какво иска този специалист.

— Благодаря! — отвърна Уорн и пристегна локатора за китката си.

— Заминавам утре рано сутринта. Ако не се видим днес следобед, успех. Надявам се, че всичко ще се оправи.

Уорн се усмихна ледено.

— Фред ще ти помогне с всичко каквото може. Помни, нищо не е вечно. Ако имаме късмет, ще оправиш проблема и ще поискаме от Ню Йорк да я включим отново. — Тя се обърна. — Довиждане, Джорджия. Радвам се, че се видяхме отново. Приятно прекарване!

— Благодаря! — каза Джорджия и стана.

Уорн кимна на Сара, после побутна Джорджия през вратата. В коридора чакаше жената с белия блейзър заедно с висок слаб мъж с ниско подстригана брада. За миг погледите им се срещнаха и той се усмихна на Уорн.

Зад него се чу пронизителен вой като от клаксон и когато се обърна, Андрю видя Уингнът да се носи напред-назад по килима с резки движения, а сензорите му трескаво се въртяха във всички посоки.

— Е, какво чакаш? — попита Уорн. — Да вървим.

Докато вървяха по коридора — мъж, момиче и тромав робот, който се клатушкаше нестабилно — един минувач се притисна до стената, за да им направи път.