Линкълн Чайлд
Утопияленд (14)

12:45

Докато слънцето се изкачваше по небето на Невада, всички цветове от пейзажа под него избледняваха. Червените, жълти, кафяви и пурпурни пясъчници на каньоните изсветляха, а после побеляха. Пустинните растения оклюмаха, когато сенките изчезнаха.

На върха на скалистата стена, която ограждаше Утопия като ръб на купа, слънцето огряваше лунен пейзаж от дупки и зъбери. Платото представляваше странна гледка с тихите си пусти дерета, осеяни с редки смрикови храсти и борове. Самото небе приличаше на бледосин купол — празно, сякаш очакваше някой самотен самолет да остави бяла следа на десет хиляди метра височина.

В тесен овраг недалеч от стената нещо се размърда. Мъжът, който се беше придвижил дотук малко преди разсъмване, сега протегна крака и погледна часовника си. Въпреки ужасната жега той беше задрямал. Обучението го беше подготвило за това. По-голямата част от професионалния си живот той прекарваше в чакане. Беше чакал часове, понякога дори дни наред — в пищните джунгли на Мозамбик, сред коварните блата на Камбоджа, заобиколен от пиявици и маларийни комари. В сравнение с тях пустинната жега на Невада приличаше на почивка.

Той мързеливо се прозя, изпука с пръсти и завъртя глава, за да раздвижи схванатия си мускулест врат. Зад него куполът на Утопия се издигаше над каньона като връх на някакъв гигантски глобус. Безкрайните редици метална арматура и стъклените панели примигваха и блестяха под обедното слънце. Куполът беше обточен от няколко хоризонтални тесни пътеки, разположени една над друга на разстояние от около петнадесетина метра. Пътеките бяха свързани с поредици от стълби. Огромният сектор с форма на полумесец от едната страна на купола беше тъмен — това беше покривът над Калисто. Гледка, на която не можеше да се наслади никой турист отдолу — внушителната красота на купола беше като от друг свят.

Но мъжът на платото не беше турист и не беше дошъл заради изгледа.

Обърна се към продълговатия сак, който лежеше в дерето до него. Отвори ципа му, извади манерката си и отпи дълга жадна глътка. Макар че горе нямаше пазачи, нито охранителни камери, движенията му бяха пестеливи и отмерени.

Мъжът остави манерката встрани и изтри уста с опакото на ръката си. На врата му висеше голям бинокъл и той го вдигна до очите си. Лазерната система за определяне на разстоянието го правеше тежък и трябваше да го държи с две ръце, за да е стабилен, докато оглежда.

От скривалището му се разкриваше прекрасен изглед към задната част на Утопия. Далеч долу ясно виждаше натовареният път, който се виеше из пустинята. Голям хладилен камион сега се изкачваше по склона към служебния вход. Мъжът видя как шофьорът сменя скоростите. Беше избрал отлично място за наблюдение — всички въздушни транспортни средства или пристигаща помощ щяха веднага да бъдат забелязани. Той насочи бинокъла по-нататък и червените цифри, показващи разстоянието, започнаха да растат.

За да построи парка, „Утопия холдинг къмпани“ беше закупила участък земя, ограничен от шосе 95 на юг и Въздушна база Нелис на север. Навътре в Нелис съществуваше инсталация, някога отбелязвана на секретните карти като Зона 51. Патрулите имаха разрешение да стрелят по нарушителите. На изток и запад Утопия беше обкръжена от пустиня. Този парк не се нуждаеше от високи стени и огради като другите, той беше оставил на природата и правителството да се погрижат за неговата недостъпност.

Може би Утопия и нейните предшественици бяха жертви на същото безразсъдно усещане за сигурност и благоденствие, което с толкова усилия внушаваха на клиентите си. Когато изобщо се грижеха за защитата на периметъра си, парковете имаха за цел да не допуснат гратисчии да се промъкнат вътре. Мерките им за сигурност не предвиждаха хора, чиито умения да се вмъкват и измъкват са били проверени в далеч по-труднодостъпни ситуации.

Мъжът отново отпи от манерката, после я сложи в сака и извади снайпер М24. Подсвирквайки си тихичко, той го провери бързо и внимателно. Изработен по подобие на „Ремингтън-700“, той нямаше равен по точност дори сред по-новите пушки. А тежестта от пет килограма беше относително малка за снайпер. Устройството за прикриване на блясъка от изстрела и капаците на лещите гарантираха, че няма да издаде местоположението на стрелеца, който го използва.

Сложил пушката на колене, мъжът бръкна в чантата и извади четири патрона „Уинчестър 308“, напълни магазина, зареди първия патрон и внимателно прибра снайпера в чантата. Не се притесняваше от слънцето — просто не искаше тежкото дуло да стане твърде горещо.

Второто оръжие, което извади от сака, беше „Барет М-82“. То изглеждаше доста по-злокобно от М24 и по-неточно, но с 50-калиброви патрони за картечница щеше да свали всичко, което улучеше дори на хиляда метра оттук.

Сакът тежеше около четиридесет килограма и мъжът се беше изкачил по стръмния склон през нощта с него. Но той беше започнал да се обучава още като новобранец на остров Париж^[1].

Радиостанцията приглушено изпука и той я извади от колана си, после бързо набра кодираната честота.

— Воден бик, Воден бик — чу се глас. — Тук е Първи фактор. Как е положението?

Мъжът вдигна радиостанцията до устните си.

— Все още чисто.

— Статус?

— Готов за танци.

— Много добре. Следи тази честота, ще държим връзка. Край.

Радиостанцията замлъкна и мъжът отново я върна на колана си. Погледна часовника си — беше точно един часът. После се обърна към М-82 и я провери като снайпера. Със задоволство прекара ръка по тактическия оптически мерник. Беше стационарен — на подвижните не можеше да се разчита — и проверен. Погледна към огромния купол, който се издигаше зад гърба му и отгоре, и погледът му падна на мъничка черна точица, която пълзеше по него. Той опря приклада до бузата си и погледна през мерника. Сега видя, че черната точка е мъж с бяла униформа на техник от поддръжката, който бавно пълзеше през плетеницата от метални пръчки и проверяваше за счупени стъпала. Заемаше две деления от далекомерната система и се намираше приблизително на триста метра.

Пръстът на мъжа погали спусъка.

— Много внимавай — прошепна той. — Не бих искал да паднеш.

После внимателно и с обич прибра пушката обратно в сака.