Линкълн Чайлд
Утопияленд (13)

11:45

Калисто беше свят от бъдещето, оживен космодрум в геосинхронна орбита — както се обясняваше на посетителите — на шестдесет мили над шестата луна на Юпитер. На Андрю Уорн му беше трудно да не вярва в това. След кратък полет със совалка в непрогледния мрак той беше влязъл през входа заедно с Джорджия, отново се озова сред шумна тълпа и отново застина от изумление. Пред тях се издигаше процъфтяващ център на забавления и търговия, излязъл сякаш от двадесет и четвърти век. Странни извънземни и актьори във футуристични униформи се разхождаха между щракащите с фотоапарати туристи. Рубинени и светлосини лазери пронизваха мрака над главите им. Навсякъде имаше невероятно убедителни холографски изображения — сочеха пътя към обиколките и атракциите, надвисваха като футуристични табели над входовете на ресторантите и залите за почивка.

Както навсякъде, куполът на Утопия се извисяваше над тях. Но тук той не беше ясносин, какъвто го беше видял в Нексус или Дървените тротоари. Вместо това към тях надничаше непрогледният мрак на безкрайния космос, обсипан с безброй звезди. Докато гледаше, Уорн забеляза, че облаците над повърхността се движеха и се вихреха в страховити бури.

— Грандиозно! — възкликна Джорджия, докато се оглеждаше. — Точно като в рекламата. Но защо сме тук? Още не сме свършили с Дървените тротоари.

— По-късно ще имаме достатъчно време за това — каза Уорн. — Но сега искам да ти покажа нещо.

Той погледна часовника си. С Тереза се бяха уговорили да се видят в един — това им даваше малко повече от час. Опитваше се да не издава настроението си, но Джорджия обикновено го усещаше с лекота. Слава богу, не го беше попитала нищо за срещата.

Той се консултира набързо с картата, после побутна дъщеря си към потока от бърборещи туристи. Вълнението и енергията сякаш се засилиха, студеният стерилен въздух беше изпълнен с почти осезаемо чувство на ликуване. Калисто беше единственият свят, където можеха да се срещнат героите на популярния анимационен сериал „Страх от дишане“ на Найтингейл. Тук се намираха и две от най-вълнуващите атракции в парка — „Хоризонтът на събитията“ и „Полет към Луната“. В резултат навсякъде беше пълно с деца — те тичаха към холограмите в естествен ръст на Ерик Найтингейл и костюмираните актьори, влачеха родителите си към любимите си атракции и молеха за пари, за да си купят сувенирни фигурки.

Но карнавалната атмосфера и екзотичното обкръжение не успяваха да развеселят Уорн. Да изключим Метанет. А само преди два часа се мотаеше из Дървените тротоари като пълен идиот, чудейки се какви нови функции иска да добави към мрежата на роботите! Той горчиво поклати глава.

— Какво има, татко? — веднага попита Джорджия.

— Нищо. Просто това място е… Толкова атракции и магазини! Много е комерсиално. Найтингейл би се обърнал в гроба.

— Татко, ти изобщо не разбираш. Страхотно е. Виж това. — Тя посочи към една от предлаганите атракции — разпръснати ракети за деца, които обикаляха на блестящи метални крака. Краката ту се появяваха, ту изчезваха и изглеждаше, че ракетите летят във въздуха. — Дори забавленията за деца са супер.

Уорн кимна. Но всичко това беше далеч от идеята, която Найтингейл беше описвал, седнал на кухненската им маса с недокосната чаша кафе, през нощта, когато се бяха срещнали за пръв път. Помнеше как очите на илюзиониста блестяха от почти маниакална енергия; как беше скачал от стола, за да се разхожда възбудено напред-назад докато говореше, как ръцете му не спираха да се движат, докато нахвърляше идеята си за виртуалната среда. Беше обиколил света, посещавайки увеселителни паркове, замъци, храмове, средновековни села. Искаше да създаде виртуални светове, завършени до най-малка подробност; светове от миналото и от бъдещето, където посетителите ще научават по нещо. Светове, които разчитаха на атмосферата, а не на атракциите, за да доставят удоволствие на посетителите. Тематична система — така я беше нарекъл Найтингейл — която да използва последните постижения в електронната медия, холограмите, роботиката, за да се превърне в истинско вълшебство. И беше помолил Уорн да проектира базисната структура за роботите.

Дори без енергията и чара на Найтингейл идеята беше много привлекателна. Тя идеално се вписваше в собствените оспорвани теории на Уорн за изкуствения интелект и самообучението на машините. Затова той беше развил идеята за метамрежа или Метанет, която щеше да свърже всички роботи от парка с централен процесор. Процесорът щеше да изучава дейността на роботите, да прави подобрения и да ги предава обратно към роботите ежедневно по мрежата. Това беше идеалният начин да демонстрира теориите си за самообучението на машините. Но щеше да бъде само начало на огромна мрежа от роботи и изкуствен интелект, която постепенно щеше да обхване цялостната дейност на парка.

Поне такъв беше планът…

— Японка ли е Тереза? — попита Джорджия.

Уорн се изтръгна от размишленията, леко изненадан от въпроса.

— Не знам, принцесо. Едва ли.

— Татко, казах ти да не ме наричаш принцеса.

Вече бяха навлезли по-навътре в Калисто, където тълпата беше по-гъста, веселеше се, смееше се и сочеше насам-натам. От едната страна посетители се трупаха около висок едър мъж в броня от двадесет и четвърти век и лъскаво черно наметало. Това беше Морфей, демоничният магьосник, управляващ Земя Едно — създание, което 50 милиона телевизионни деца обичаха да мразят. Той позираше за снимки с ръка на рамото на малко момченце, а зловещата му брада беше разтворена в усмивка. Уорн погледна към него и се намръщи. Сега се сети, че не беше разговарял с Тереза поне от три седмици. Това само по себе си беше необичайно, бяха си създали навик да се чуват поне веднъж седмично — говореха за работа, обменяха клюки, шегуваха се, разказваха за себе си.

Тя се занимаваше с Метанет. Можеше поне да го предупреди. Защо не го беше направила? Гневът отново го прониза и той се зачуди дали тя няма някаква вина за всичко това; дали не е направила нещо неумишлено или нарочно, за да саботира творението му. А първата му мисъл, когато я видя, беше колко е привлекателна… Той поклати глава.

Бяха се уговорили да се срещнат в лабораторията й. Точно това трябваше да направи — да обсъди стратегията за изключването, да се увери, че няма проблеми за гладкото протичане на операцията. А после щеше да се наслади на парка заедно с дъщеря си. Тереза и нейните хора можеха сами да изключат Метанет. По дяволите договора! Проклет да бъде, ако сам изключи най-голямото си постижение.

Сега пред себе си виждаше холограма на съзвездие, надвиснала над входа на ярко осветен ресторант — Голямата мечка. Отвън се беше наредила опашка, която шепнеше и сочеше. Въпреки всичко Уорн се усмихна. Знаеше какво сочат.

До входа на ресторанта имаше гише с рамка от хром. През него се виждаха подредени високи кръгли столчета покрай тезгях от някакъв лъскав прозрачен материал. Зад тезгяха имаше футуристична сладкарница за сладолед, потънала в призрачните сенки на ултравиолетова светлина. Обслужваше го голям подвижен робот. На вид той беше смешно и тромаво създание, приличаше на нестабилна конструкция от метални кубчета, направена от дете. Основата му беше подвижна платформа с шест синхронно действащи колелца. Върху двигателния механизъм имаше голям куб, в който се намираше електронната памет, а над него беше закрепен висок цилиндър, от който излизаха два реда ултразвукови преобразуватели.

Уорн докосна Джорджия по ръката и й го показа. Тя погледна натам и рязко спря. Бавна усмивка изгря на лицето й.

— О, боже! — каза най-накрая. — Знаеш ли, странно е да го видиш тук.

Роботът правеше шейк. Уорн наблюдаваше как той майсторски сипа сладолед в метален миксер — мощните щипци се движеха с къси контролирани движения. Това беше се оказало най-трудно — сонарната геометрия. Тъй като знаеше, че роботът ще работи в постоянна среда, всичко останало — енкодерите в колелата за определяне на позицията и топологичната карта — беше сравнително лесно. Но стереозрението, необходимо за загребване с черпака от непредвидима по форма и размери кутия сладолед, му беше отнело много безсънни нощи. Оттук идваше и името на робота — Засечка. Несъмнено неговият брат Скалата беше някъде в ресторанта. Уорн го беше проектирал да обслужва бар — далеч по-лесна работа, която включваше наливане на предварително измерени напитки и не изискваше толкова съвършен двигателен контрол, както механичните ръце на Засечка.

— Ела — каза Уорн и прегърна Джорджия през раменете. — Да си купим сладолед.

Когато приближиха, Засечка довърши шейка и го подаде на една тийнейджърка зад бара.

— Заповядайте — каза той и панорамната камера кимна по посока на момичето. — Пропускът ви, моля.

Уорн наблюдаваше как Засечка проучи пропуска с ултразвуковите си антени, върна го и остави внимателно шейка на тезгяха. Джорджия беше права — той също беше свикнал да вижда робота в тясното пространство на лабораторията в Карнеги-Мелън и се чувстваше странно да го гледа тук, в тази сюрреалистична обстановка, да сервира сладолед на живи хора.

Роботът се обърна към друг клиент. Уорн поведе дъщеря си към два свободни стола в края на редицата. Джорджия го беше убедила да монтира панорамен ултразвуков сензор върху предната част на робота, за да го насочва към най-близкия човешки глас. Още си спомняше как й го показа за пръв път и как личицето й се набръчка неодобрително.

— Трябва да има глава, татко — беше му казала тя.

Той беше създал тези два робота само като пример за Найтингейл, с които да му демонстрира как гласовото разпознаване и обработката на изображението могат да бъдат използвани с комерсиална цел. Но Ерик Найтингейл обичаше подробностите почти толкова, колкото и цялото и беше също толкова доволен от Скалата и Засечка, колкото от наградената теория на Уорн за йерархията в невронните мрежи или проекта му за самообучаваща се метамрежа. Той беше настоял да ги вземе в Утопия.

Сега Засечка идваше към тях.

— Добър ден! — изскърца той. — С какво мога да ви помогна?

— Сладоледен шейк с брезов сироп.

Не беше нужно да пита Джорджия, тя можеше да живее само с такива шейкове. Това беше първото, което роботът се беше научил да прави.

— Един шейк с брезов сироп — повтори Засечка. Уорн почти беше забравил този глас — дигитализиран вариант на неговия. Очевидно беше забравил и колко голям е роботът — почти два метра и половина със сензорите. — Желаете ли нещо друго?

— Да. Двоен шоколадов сладолед с фъстъци и бита сметана, моля.

Засечка мълчеше.

— Доктор Уорн? — попита той след малко.

— Аз съм, Засечка.

Роботът отново замълча, този път за по-дълго.

— Двоен шоколадов сладолед с фъстъци и бита сметана. Кемо Сабе^[1].

Уорн наблюдаваше как Засечка се завъртя и се отдалечи. Тази шеговита препратка към „Самотния рейнджър“ беше добавена от него — нещо като подписа на художника в ъгъла на картините му. Беше я направил преди година и половина, в деня, когато опаковаха Скалата и Засечка, за да ги изпратят в Невада. Година и половина, но разликата беше като между деня и нощта. Тогава той и Сара току-що бяха започнали да излизат заедно; тя беше забележително самоуверена жена, равна му по интелект, потенциална втора майка за Джорджия. Той започна да работи за Ерик Найтингейл и заради обещанието, че ще има още много поръчки. Бъдещето изглеждаше светло.

Колко бързо се бяха променили нещата. Джорджия не беше приела Сара, както му се искаше, всъщност я беше намразила и беше започнала да се държи ревниво и собственически с баща си. Работата му стана обект на критики в Карнеги-Мелън, защото я смятаха за противоречива и недоказана. И тогава Найтингейл умря. В този момент връзката на Уорн с костюмарите от корпорациите и бюрократите, които се втурнаха да запълнят празнината, се влоши, а после окончателно прекъсна, оставяйки договорените му задължения към Метанет като единствен контакт с Утопия. Сара замина и стана шеф на парка. Каква ирония, че самият той я беше запознал с Найтингейл! С парите от Метанет Уорн напусна Карнеги-Мелън и регистрира собствена изследователска фирма, за да докаже теориите си за самообучението на машините, но постепенно загуби финансиращите го поддръжници с разрастването на интернет. Все пак имаше Метанет — или поне така смяташе до тази сутрин.

Засечка се върна с шейка със сироп.

— Заповядайте! — каза той и го постави на тезгяха пред него.

После се обърна към редицата кутии сладолед, тъй като програмата му вече го насочваше към приготвянето на двоен шоколадов сладолед с фъстъци и бита сметана. Движенията на робота изглеждаха малко по-хаотични, малко по-колебливи, отколкото Уорн си спомняше. Сякаш връзката между системите му беше затруднена. Можеше ли това да е резултат от онези инструкции? Възможно ли беше наистина Метанет да… Но Уорн отказа да довърши мисълта си. Стигаха му лошите новини досега.

— Може ли да взема картата? — попита Джорджия.

— Разбира се.

— А четирсет кинта?

— Да, просто… Чакай, четиридесет кинта? За какво са ти?

— Искам да си купя тениска със „Страх от дишане“. От онези лъскавите, не ги ли видя?

Уорн беше видял десетки такива по тийнейджърите, които заливаха булеварда. С въздишка отвори портфейла си и подаде парите, наблюдавайки как тя сложи слушалките на ушите си и отпи от шейка.

Ако трябваше да бъде честен със себе си, би признал, че посещението тук беше толкова важно за него, колкото и за нея. Трябваше да види доказателството за успешната си работа, да си припомни по-добрите времена. До днес — когато научи, че Метанет ще бъде изключена — не беше осъзнавал колко важна е тя за него. И сега, въпреки че се правеше на смел, той почувства как го залива отчаяние. Какво щеше да прави сега? Беше напуснал Карнеги-Мелън, изгори мостовете зад себе си. Погледна Джорджия под око. Как щеше да й обясни?

Чу се бръмчене и Засечка се върна.

— Заповядай, Кемо Сабе — каза той и постави сладоледа пред Уорн. Той зачака. Сега роботът щеше да поиска пропуска му, за да пусне сметка до счетоводителя.

Но Засечка не го направи. Вместо това той завъртя сензорите си първо наляво, после надясно и с тихо бръмчене започна да се люлее напред-назад. Движенията му изглеждаха странно колебливи и несигурни.

Джорджия вдигна поглед от шейка си, отмести слушалката от едното си ухо и каза въпросително:

— Татко?

С внезапно рязко движение Засечка се спусна към Уорн. Кутията с електронната памет се блъсна в тезгяха и събори чашите и контейнерите за сламки. Шепот на изненада се понесе сред клиентите. Роботът бързо се оттегли, блъсна се силно в бара отзад, после отново се изстреля напред, въртейки сензорите си.

— Джорджия! — извика Уорн. — Дръпни се!

Роботът отново се блъсна в тезгяха. Чуха се охкания и писъци, когато клиентите, изпопадали от столовете си, се опитваха да се отдалечат от робота. Но Засечка отново се беше блъснал с трясък в бара отзад. Дузина бутилки с оцветен сироп се пръснаха на пода. Двигателят изви, когато роботът отново се втурна напред.

Уорн скочи от стола и се вторачи в Засечка с шок и изненада. Никога досега не беше виждал робота да се държи така. Всъщност не можеше да се държи така, нали той самият го беше програмирал! Какво става, по дяволите? Сякаш роботът се опитваше да излезе от сладкарницата на булеварда. Но командите за движение бяха елементарни; ако това станеше, с тази скорост и големина той щеше да смачка всичко по пътя си.

Роботът с трясък се блъсна в тезгяха. Дългият прозрачен плот отгоре потрепери и се смачка от удара, останалите чаши и купички се пръснаха в трескаво стакато по пода. Засечка отново се засили и се устреми напред като разгневен бик в клетка.

Зад Уорн се чуха тревожни писъци и предупредителни викове. Той погледна надясно — Джорджия стоеше малко по-назад и гледаше с широко отворени очи. Мислеше бързо. Можеше да направи само едно — да се опита да стигне до бутона за ръчно изключване, скрит на гърба на централното тяло, и да дезактивира робота.

Уорн внимателно пристъпи напред.

— Засечка — каза той с висок ясен глас, надявайки се да привлече вниманието му и да прекрати това странно поведение. После вдигна лявата си ръка и разпери пръсти демонстративно, а дясната тайно насочи ниско към бутона.

При звука на гласа му Засечка насочи сензорите си към него.

— Кемо Сабе — изскърца той.

И тогава една от щипките се изстреля напред и стисна дясната му ръка.

Уорн изпищя от болка, прикован в желязна хватка. Роботът го дръпна към себе си и Уорн се прехвърли над тезгяха между кутиите със сладолед след робота, за да предпази китката си от счупване.

— Татко! — Джорджия се хвърли напред и понечи да го издърпа.

— Не, Джорджия! — извика Уорн и протегна лявата си ръка към централния корпус на робота.

Пръстите му се хлъзгаха по гладкия метал. Засечка се отдръпна назад, повлече го със себе си, механизмите му виеха от напрежение. Вторият чифт щипци на робота рязко се протегна напред към врата на Уорн точно когато търсещите му пръсти откриха малката издатинка на бутона за изключване.

Засечка замръзна. От платформата му хвърчаха искри. Сензорите му увиснаха. Воят на моторите затихна. Щипците се разтвориха и освободиха китката на Уорн. Той тежко падна на пода, после бавно се надигна измежду кутиите със сладолед, разтърквайки изтръпналата си ръка. Джорджия отново се хвърли към него и те заедно се отдръпнаха от пушещия изключен робот.

Наоколо се беше събрала тълпа, която наблюдаваше битката от безопасно разстояние. Уорн дишаше тежко, омазан в шоколадов и ванилов сладолед, и все още разтриваше китката си. Джорджия стоеше до него, онемяла от изненада.

Известно време всички мълчаха. После се чу ниско одобрително подсвирване.

— Страхотно представление! — каза някой. — За малко да се хвана, че това се случва наистина.

— Невероятно реалистично! — подвикна друг.

И тогава заръкопляскаха — първо един, а после постепенно въздухът заехтя от аплодисменти.