Линкълн Чайлд
Утопияленд (11)

11:15

Докато се въртеше, опитвайки се да се настани удобно на червения пластмасов стол, Тереза Бонифацио попита:

— Още една черешова кола?

От другата страна на масата Джорджия поклати глава.

— Не — каза тя. А после добави: — Благодаря.

Тереза се усмихна и тайно погледна часовника си. Срещата щеше да отнеме половин час, може би четиридесет минути. Но досега бяха минали само десет, а тя не можеше да измисли какво да каже на момичето срещу себе си. Не успя да въздържи въздишката си. Отказа проект за 120 хиляди долара в института Ранд, за да забавлява някакво глезено хлапе!

Отново се размърда на стола. Колкото и дразнещо да беше да се прави на детегледачка, беше почти щастлива, че не остана в заседателната зала и няма да види лицето на Андрю, когато чуе новините. През последната година тя беше започнала да харесва този човек не само интелектуално. Лабораторията по роботика беше самотно място. Все пак роботите не говореха, а когато го правеха, рядко казваха нещо интересно. Беше осъзнала, че с нетърпение чака разговорите по телефона с Уорн. Беше приятно да поговориш с някого, който разбира и споделя радостта ти от малките победи, от оригиналните теории. Той дори оценяваше причудливото й чувство за хумор, а това вече беше сериозно. Андрю Уорн беше страхотен човек, но това място не беше добро. И не само за него.

Тереза гледаше как Джорджия извади дискмен от джоба си и сложи слушалките, после — сякаш осъзна, че постъпката й е груба — отново ги свали. Зачуди се защо Уорн е довел момичето, но почти веднага се досети за отговора. Не би могъл да знае защо са го повикали. Те пазеха всичко в тайна. Сигурно си е помислил, че ще е приятно разнообразие.

Реши да опита друга тактика.

— Какво слушаш? — попита тя и кимна към дискмена.

— Бени Гудман в Карнеги хол.

— Не е лошо. Макар че старият Бени е твърде конвенционален за мен, ако ме разбираш. Харесваш ли Дюк Елингтън?

Джорджия поклати глава.

— Не знам.

— Не знаеш? Та той е в основата на цялата съвременна музика. Нямам предвид само джаза. Много го бива в суинга. Концертът му в Нюпорт през 1956? Чуй „Диминуендо и кресчендо в синьо“. Саксофонистът Пол Гонзалес прави страхотно соло. Невероятно.

Репликата й беше посрещната с мълчание. Тереза отново въздъхна. Осъзна, че разговаря с Джорджия като с възрастен човек, но нямаше представа как трябва да говори с дете. Дори като малка не можеше да общува с другите деца. За бога, понякога й беше трудно да разговаря дори с други възрастни. Но едно беше ясно — ако трябваше да стои тук още половин час, щеше да се побърка. Изправи се рязко.

— Да се поразходим.

Джорджия я погледна въпросително.

— Изглеждаш също толкова отегчена, колкото съм аз. Ела, искам да ти покажа нещо.

По заплетените коридори на ниво Б стигнаха до малка врата без табела. Зад нея имаше тясно метално стълбище. Тереза пусна момичето пред себе си и започнаха да се изкачват.

Стълбите сякаш нямаха край. Най-после стигнаха малка площадка от гофриран метал, обграден от предпазни перила на височината на кръста. От другата й страна тръгваше още по-тясно стълбище и изчезваше в горния коридор. По мълчаливо съгласие спряха, за да си поемат дъх.

— Няма ли асансьор? — задъхано попита Джорджия.

— Да, но мразя асансьорите.

— Защо?

— Страдам от клаустрофобия.

Отново настъпи тишина, докато успокояваха дишането си. После Тереза се обърна към Джорджия.

— Е, какво е да имаш такъв гениален баща?

Джорджия я погледна изненадано, сякаш никога не се беше замисляла по този въпрос.

— Предполагам, че е хубаво.

— Хубаво? Бих убила да имам баща като твоя. Представата на моя баща за висша математика беше да брои зърната на броеницата си.

Джорджия се замисли за миг.

— Той е като всички останали бащи. Приятно ни е заедно.

— Интересуваш ли се от роботика?

Момичето кимна.

— Да, или поне доскоро се интересувах.

Тереза се замисли над отговора. Все още й беше трудно да повярва, че стои тук и разговаря с дъщерята на Андрю Уорн — бащата на Метанет, оспорвания пионер на роботиката и изкуствения интелект, който наскоро беше напуснал Карнеги-Мелън. Докато се занимаваше с Метанет, тя беше провела толкова много телефонни разговори с него, но не бе и помисляла, че той има семейство. Знаеше цялата история — че съпругата му, проектант на мореплавателни съдове, се беше удавила преди четири години, докато изпитвала нов модел лодка в залива Чесапийк. Че е бил близък с Ерик Найтингейл и са работили заедно по първоначалния проект, но след смъртта на Найтингейл бил отблъснат от корпорациите, които довършили Утопия. Беше чувала и клюките, че е излизал със Сара Боутрайт, докато са работели в Карнеги-Мелън. Че оспорваните му теории за обучението на роботите не давали обещаните резултати. Че компанията, която създал, след като напуснал Карнеги-Мелън, напоследък агонизирала — поредната жертва на интернет. Разбира се, не всички слухове в Утопия бяха верни, но ако последното беше истина, тя би му съчувствала двойно повече.

Тереза се отдръпна от парапета.

— Хайде — каза тя, — още само седемдесет и едно стъпала. Веднъж ги преброих.

Следващото стълбище водеше стръмно нагоре и изчезваше между две дълги тънки греди, които се извиваха като арка над главите им. Тук нямаше прозорци и коридорът, който приличаше на тунел, беше осветен от продълговати флуоресцентни лампи, вградени в стените.

— Почти стигнахме. — Тереза се задъхваше, докато се издърпваше по перилата.

Най-после стигнаха горе. Тереза зави остро, после стъпи на друга метална платформа, отстъпи встрани, пропусна Джорджия и застана до нея. Наблюдаваше как момичето пристъпи напред и внезапно замря от удивление.

— Дръж се здраво за перилата — каза Тереза, усмихвайки се на слисването й. — Ще ти трябва малко време, за да свикнеш. Затвори си очите, ако това ще ти помогне.

Стояха на платформа за наблюдение от огледално стъкло, разположена високо под сводестия стъклен покрив на Утопия. Под тях се простираше целият парк. Тясната ивица на Нексус го прорязваше през центъра. От нея световете се разклоняваха като парченца разрязан грейпфрут — калейдоскопи от цветове и форми, всеки различен от останалите. Калисто, космодрумът от бъдещето, от тази височина приличаше на тъмен и лъскав фон на черно-бяла снимка, Газените фенери бяха обвити в мъгла, Дървените тротоари изглеждаха като смесица от ярка светлина и пастелни сенки. Навсякъде имаше хора — вървяха по булевардите и уличките, чакаха на опашки, снимаха, проучваха карти, разговаряха със служителите, хранеха се, смееха, викаха. Сякаш гледаха карта на парка, оживяла по вълшебен начин. И все пак не беше точно така, защото от тази височина всички скрити механизми, които туристите не виждаха, ясно се различаваха — скритите входове и изходи, фалшивите стени на сградите, коридорите с електрокари, реквизит и оборудване, които запълваха пространствата между стените и зад фасадите.

Тереза посочи един работник, който с радиостанция в ръка вървеше по тесен коридор точно под краката им.

— Не обръщай внимание на човека зад завесата — каза тя със смях. — Е, какво мислиш?

— Грандиозно е! — каза Джорджия, която наблюдаваше с блеснали очи спектакъла. Внезапно тя посочи: — Виж, това е „Брайтън бийч експрес“. Сутринта бяхме там. А ето я и „Машината за писъци“. Не знаех, че са толкова близо.

— Това е част от идеята на парка — отвърна Тереза. — Изходът на една атракция да бъде близо до входа на друга.

Тя с усмивка отстъпи и загледа как Джорджия очарована изучава гледката. Както и повечето от конкурентните паркове, Утопия не организираше посещения зад кулисите. Никой посетител, освен важните личности, не можеше да види Подземието, нито да се качи тук. В известен смисъл това беше глупаво, защото гледката би замаяла всекиго — дори предубедени четиринадесетгодишни хлапета, които си мислеха, че вече всичко са видели.

— Виж — каза Тереза и посочи малка табелка на парапета: „Ерик Найтингейл, 1956 — 2002“. — Наричаме това място Гнездото на славея. Посветено е на неговата мечта за Утопия. — Тя погледна към Джорджия. — Познаваше ли го?

— Той често идваше вкъщи и разговаряше с татко за роботика. Няколко пъти играхме табла. Оставяше ме да печеля повече, отколкото татко.

Тереза поклати глава, докато мислено се забавляваше с представата за великия Ерик Найтингейл, който играе табла с някаква гимназистка. После също погледна към парка.

— Всички, които работят в Утопия, идват тук поне веднъж — каза тя. — Обикновено през първия им работен ден. Това е нещо като посвещение. Иначе почти никога няма хора, сигурно заради многото стъпала. Но аз обичам да идвам тук. Пък и упражнението ми е необходимо. Освен това е спокойно. Ако се чувствам потисната — заради работата или нещо друго — знам, че като се кача тук, ще си припомня за какво работя. А днес имам нужда от това.

Тя рязко млъкна, усетила, че е казала повече, отколкото възнамеряваше. Погледна Джорджия, която я наблюдаваше странно съсредоточено. „Мисли си нещо за мен — реши Тереза. — Какво ли е то? Но всъщност може би не искам да знам.“

— Какво? — попита на глас.

Джорджия отмести очи за миг, после отново я погледна.

— Просто се чудех харесваш ли Фетс Уолър?

— Че защо да не го харесвам? Касетата ми с „Връзка ключове“ се развали от слушане. Пък и свиренето на пиано не се е подобрило от „Викът на Каролина“. — Сега беше неин ред да погледне въпросително към Джорджия. — Защо питаш?

Момичето издържа няколко мига на погледа й, после бързо погледна встрани.

— А, нищо — каза то, сякаш внезапно се беше засрамило.

Тереза погледна часовника си.

— Е, успяхме да убием половин час. Да те връщаме при татко ти.

И тя тръгна надолу по стълбите.