Линкълн Чайлд
Утопияленд (10)

11:00

Центърът за приложни изследвания на ниво Б изглеждаше като старата лаборатория на Уорн в Карнеги-Мелън — или както би изглеждала, ако той разполагаше с двадесет пъти повече средства. Помещенията бяха просторни, чисти, ярко осветени. Минаха покрай информационен център, пълен с терминали и оптимизирани сървъри, лаборатория, в която техници с бели престилки се суетяха около разглобяването на нещо, което приличаше на система за предаване на холографски изображения.

Джорджия вървеше до него с пътеводител в ръка.

— Трябва ли да се срещнеш със Сара Боутрайт сега? Посетихме само две атракции.

И слава богу, помисли си Уорн. И „Брайтън бийч експрес“ му стигаше, но второто влакче — „Машината за писъци“ — беше още по-ужасно. Стомахът му все още се разхождаше някъде из гърлото му, а ако затвореше очи, виждаше дървените подпори, които профучаваха на сантиметри от лицето му.

— Няма да се забавя. Ще свършим, преди да си се усетила. Пък и — реши да вметне той — не съм й казал, че ти ще дойдеш с мен.

Единственият отговор на Джорджия беше неразбираемо сумтене.

Уорн гледаше номерата на вратите, край които минаваха, после погледна инструкциите, които Аманда Фрийман му беше дала. Заседателна зала Б-23. Защо заседателна зала, запита се той. Странно място за неофициална среща със Сара. Секретарката му беше казала, че срещата е свързана с по-нататъшното разширение на Метанет, компютърната инфраструктура, която беше проектирал, за да управлява роботите в парка. Тази поръчка със сигурност щеше да му дойде добре. Но в началото не смееше да се радва много. Все пак раздялата му с шефовете на парка не беше много дружелюбна. А после, едва миналия четвъртък, секретарката се беше обадила с молба да изтеглят посещението му напред с една седмица. Това означаваше, че бързат — в крайна сметка пусковият срок на Атлантида наближаваше. Метанет трябваше да се разшири, за да включи роботите в този нов свят. Сигурно това беше причината да го повикат. Несъмнено тази първа среща щеше да бъде кратка и насочена към подобряване на взаимоотношенията, а после щяха да му изложат проблема. След като обиколеше парка с Джорджия, щеше да се прибере у дома, да направи проект и да очаква по-дълги срещи. Така работеха в Утопия.

Отдясно забеляза двойна врата.

— Ето тук е — каза той, грабна дръжката и я завъртя.

Ръката му се хлъзна по полирания метал. Мисълта да види Сара отново го изпълваше със странна смесица от нетърпение и страх. Той пропусна Джорджия вътре, последва я и застина от изненада.

Залата за заседания беше много по-голяма, отколкото беше очаквал. Затвори вратата и тръгна бавно напред, като се оглеждаше. В средата имаше дълга маса, заобиколена от дузина столове. Електронна дъска, покрита с надраскани логически диаграми стоеше в единия край. Екран от течен кристал — в другия. Няколко компютърни терминала върху метални масички с колела бяха наредени един до друг по дължината на едната стена. Джорджия се огледа и любопитно пристъпи към бялата дъска. Уорн я наблюдаваше разсеяно.

В този миг вратата отново се отвори и влезе Сара Боутрайт.

Беше се чудил какво ли ще е да я види отново. Представяше си неловкост, лек укор, дори може би гняв. Но никога не си беше мислил, че ще изпита желание. И все пак копнежът, който се надигна у него при влизането й, не можеше да се обърка с нищо друго.

Бяха изминали дванадесет месеца, откакто тя беше станала шеф на парка, напусна Карнеги-Мелън и прекрати връзката си с Уорн. И все пак изглеждаше някак по-млада, сякаш студеният въздух на Утопия имаше подмладяващо действие. Под изкуствената светлина в Подземието медната й коса изглеждаше почти канелена, а зелените й ириси — напръскани със злато. Както винаги, тя ходеше изправена, с високо вирната брадичка. Както винаги овладяна, самоуверена, несъмнено тя беше най-силната жена, която бе познавал. Но в начина, по който Сара движеше изящното си тяло, се усещаше нещо ново, което той веднага долови — нещо властно. В едната си ръка държеше обичайната чаша чай, а под лакътя на другата крепеше тънък сноп документи.

— Андрю — каза тя и кимна. — Благодаря ти, че дойде. — Остави чашата на бюрото и му протегна ръка.

Уорн я пое. Докосването й беше кратко, професионално, без следа от останали чувства.

И тогава тя видя Джорджия, която ги наблюдаваше мълчаливо, застанала до дъската. Сара отпусна ръка до тялото си. За един кратък миг на лицето й се изписа изненада — смаяно изражение, което Уорн рядко беше виждал. После също така внезапно то изчезна.

— Здравей, Джорджия — каза тя усмихнато. — Не знаех, че ще дойдеш. Това е приятна изненада.

— Здрасти — беше краткият отговор.

Настъпи петсекундно неловко мълчание.

— Пораснала си поне петнадесет сантиметра, откакто не сме се виждали. И си още по-хубава.

В отговор Джорджия се приближи и застана до баща си.

— Как върви училището? Помня, че имаше проблеми с френския.

— Добре, предполагам.

— Чудесно. — Пауза. — Беше ли вече в парка? Посети ли някоя от атракциите?

Джорджия кимна, без да вдига поглед.

Очите на Сара потърсиха лицето на Уорн. Какво прави тя тук, за бога! — говореше изражението й.

В този миг още двама души се появиха на вратата — висок строен мъж на около четиридесет години и млада азиатка в бяла престилка.

Сара ги погледна.

— Моля, заповядайте — каза тя дрезгаво. — Запознайте се с доктор Уорн. Андрю, това е Фред Барксдейл, шеф на Технологии и Системи.

Мъжът се усмихна, разкривайки съвършени бели зъби.

— За мен е удоволствие — каза той и пристъпи напред, за да стисне ръка на Уорн. — Добре дошли в Утопияленд! Най-после… бих добавил.

— А това е Тереза Бонифацио, която работи с Фред в Роботика.

Когато чу това, Уорн погледна азиатката с подновено любопитство. Беше говорил с нея десетки пъти по телефона — достатъчно, за да станат добри приятели от разстояние — но не я беше виждал лично. Беше висока около метър и шестдесет, с тъмни очи и късо подстригана черна коса. Тя отвърна на погледа му и също го заразглежда внимателно. За миг той се изуми колко е привлекателна. По време на многобройните им разговори не си беше представял лицето зад дълбокия сдържан глас по телефона.

— Тереза — каза Уорн. — Най-после се срещаме.

Тя се усмихна и наклони глава като птичка.

— Не мога да повярвам. Имам чувството, че ви познавам от години. — Усмивката й беше топла и малко дяволита, по носа и в ъгълчетата на очите й се появиха малки бръчици.

— А това е Джорджия — продължи Сара. — Дъщерята на Андрю.

Барксдейл и Тереза Бонифацио любопитно се обърнаха към момичето. Докато ги наблюдаваше, Уорн изпита неясно опасение. Това нямаше да бъде неофициалният разговор, носталгичното тет-а-тет със Сара, което беше очаквал. Беше сбъркал много.

Настъпи ново мълчание. Уорн почувства, че Джорджия леко се приближи до него.

— Е, по-добре да започваме. — Сара подреди документите на бюрото. — Слушай, Джорджия, трябва да поговорим няколко минути с баща ти. Имаш ли нещо против да изчакаш отвън?

Джорджия не отговори и не беше нужно — сбърчването на веждите и внезапното издаване на долната й устна бяха достатъчен отговор.

— Слушайте — обади се в тишината Барксдейл, — имам идея. Защо Тери не я заведе до най-близкото барче за персонала? Имаме всякакви газирани напитки, и то безплатно.

Сега беше ред на Тереза да се намръщи, но Уорн хвърли благодарствен поглед към Барксдейл. Очевидно мъжът беше усетил неловкостта в ситуацията и беше намерил тактично разрешение.

Уорн погледна към Джорджия.

— Как ти се струва това, миличка? — попита той. Представи си как се въртят колелцата в главата й. Тя знаеше, че не може да откаже на такова учтиво предложение от някой възрастен. И — поне така се надяваше Уорн — не искаше да постави баща си в неудобно положение.

Нацупената долна устна се отпусна.

— Има ли черешова кола?

— Цял океан — каза с усмивка Барксдейл.

— Добре.

Тереза Бонифацио погледна първо Барксдейл, после Джорджия и накрая Уорн.

— Беше ми приятно да се срещнем най-после, доктор Уорн — насмешливо прозвуча контраалтът й. — Хайде, малката. — И като побутна Джорджия пред себе си, тя излезе в коридора и затвори вратата.