Скот Сиглър
Земно ядро (7)

6.

5 август, 02:59

 

Конъл се обърна в съня си; дългите му крака стърчаха от леглото в мотелската стая. На устните му се появи усмивка. Усмивка за жена му. Ако някой, който го познаваше, можеше да го види в този миг, вероятно би се смаял от изражението му.

Усмивката изведнъж изчезна и лицето му се сгърчи от страх. Той изрита чаршафите и се замята в леглото, главата му се затръска в яростно отрицание.

Събуди се с вик, ръката му отпрати нощната лампа чак в другия край на стаята. Евтиният порцелан се пръсна в работещия климатик. Конъл седна, бореше се да си поеме въздух. После уморено отпусна глава в ръце.

Червените светещи цифри на будилника показваха 03:02 — 06:02 детройтско време. Щом и без това бе буден, можеше поне да свърши малко работа. Не му се взимаше душ, но потното му тяло се бе пропило от миризмата на страх. Бързо се обля, избърса се и навлече костюма, който небрежно бе метнат на пода. Когато излезе, вече бе прогонил съня от ума си.

 

 

5 август, 08:27

 

Първото задължение на Сони като консултант бе да приложи знанията си и да изследва мястото. Беше поръчал събуждане по телефона в осем и веднага усети ужасен махмурлук. Надяваше се, че Къркланд се чувства още по-зле. След десет минути с любезното съдействие на румсървиса дойде обилна закуска. Сони не си беше поръчвал храна, но въпреки това я изяде. Напусна хотела след половин час и научи, че сметката му е платена от корпорация „Земно ядро“. На рецепцията бяха оставени ключове от чисто нов кадилак под наем. За колата също бе платено. Заедно с ключовете бе оставен пакет и кратка бележка от Конъл Къркланд: „Размърдай се — трябва да действаме бързо. Ще ти се обадя утре в 6 следобед за първото ти докладване“.

Сони отвори пакета. Мобилен телефон. Прибра го в джоба си и тръгна към кадилака, като си подсвиркваше… и видя един опасен наглед азиатец (не беше сигурен дали е японец, може би беше кореец…), който се бе облегнал на колата. Лъскавата му черна коса падаше точно до усмихнатите му черни очи. Сони веднага забеляза перфектно ушитите му панталони и обувките „Гучи“ — елегантен и скъп вкус.

— Добро утро, господин Макгинес. — Мъжът му отправи ослепителна усмивка, която можеше да очарова и змия. — Казвам се Чо Такачи. Господин Къркланд ме изпраща.

— Кой си ти, шофьорът ли?

— Ако желаете — каза Чо. — Тук съм, за да ви помогна с каквото мога.

— Къркланд е гаден кучи син. Не ми трябва никаква помощ. — Сони заобиколи откъм шофьорското място. Чо си отвори другата врата със собствен ключ.

— Щом не ви трябва помощта ми, значи ще ми плащат да се навъртам около вас и да не правя нищо — каза Чо, доброто му настроение изобщо не бе пострадало. — Лесни пари. Няма проблем от моя страна. Освен това съм тук, за да се уверя, че няма да се отметнете от сделката си със „Земно ядро“.

Сони запали колата. Изобщо не му беше минало през ума, че Конъл може да му наеме бавачка. Въздъхна и се примири. И без това нищо не можеше да направи, а пък като се имаше предвид хромираната дръжка със седефени плочки на 45-калибровия пистолет, която се показваше изпод сакото на Чо, не му и трябваше да усложнява ситуацията.

— Хубаво — каза Сони. — Само едно ще ти кажа. Не ми се пречкай. Нямам доверие на тъпоглави фирмени гангстери като теб.

— Няма проблеми — отвърна Чо с очарователна усмивка. — И аз не вярвам на мръсни сбръчкани пръдливи златотърсачи, така че съм напълно съпричастен с теб.

Сони примигна изненадано, после включи на скорост и също се усмихна.

Този Чо Такачи май му харесваше.

 

 

Пътят до Прово мина доста дружелюбно. Сони разбра, че Чо е служил във флота четири години. След като научи някои подробности от службата му в Ирак, Сони реши, че е много по-добре да има Чо за приятел, отколкото за враг.

За да научат нещо повече, отидоха право в библиотеката на университета „Бригам Йънг“. Още от самото начало Чо се прояви като високообразован и ревностен помощник.

Търсенето на информация не бе нещо ново за Сони. Беше проучвал стотици стари мини и изчерпани находища. Струваше си да знаеш кой какво и как е открил, както и колко време е било експлоатирано мястото и какви методи за извличане са били използвани последно. Жила, която е била „изчерпана“ през 1914 г., можеше отново да се експлоатира чрез съвременни технологии като филтриране или открита минна дейност. Можеше да се припечели прилично, от намирането на една такава жила, след като земята се закупеше на нищожна цена и после се препродадеше на минна компания. Сони непрекъснато надхитряше младите златотърсачи. Модерната им екипировка често пренебрегваше очевидното — много по-лесно е да се намери стара мина, отколкото да се открие нова жила.

При проучването на планината той започна с компютърните каталози — всичко, публикувано в книги, вестници и списания. Не намери нищо. Сигурно имаше изписани повече страници за гимнастическите салони, отколкото за целия щат Юта. Сякаш този връх просто не съществуваше за широката публика. Дори нямаше име. Не се посещаваше от туристи. Нямаше вода, нищо освен скали, пясък и страховита местност. Само опитните планинари дръзваха да се качат там.

Когато адските машини, познати като компютри, се оказаха безполезни, Сони поведе Чо към истинския източник на информация в библиотеката — подвързаните томове с минали броеве на градските вестници. Много градчета се бяха появили след откриването на Комсток Лоуд в Невада през 1860 г. Тези градчета бяха зависими от околните мини. Когато мините се изчерпваха, градчетата закърняваха.

Във всеки малък американски град човек обикновено можеше да намери подвързани в кожа томове със стари издания, които често датираха отпреди век. Когато ставаше дума за мъртви градчета обаче, не бе толкова лесно. Много от изданията бяха запазени, но трябваше да се намерят. Незаменимите исторически томове можеха да са навсякъде (веднъж Сони бе открил съдбоносни броеве на „Санд Спринг Рикордър“, издание на мъртъв град в централна Юта, в частна библиотека в Ларами, щата Уайоминг).

Историята се забравяше и никой — дори родените и израснали в района — не знаеше нищо за мините, някога изпъстряли пустия пейзаж. Във вестниците от отдавна изчезнали градове имаше много информация, която чакаше да бъде открита, Сони бе наясно, че в онези времена вестниците са били съществена част от живота в миньорските градове. Читателите бяха искали да научат дали някоя нова мина дава добър добив. И да разберат кои райони са актуални: отдавна бе разбрал, че „златните трески“ са били нещо обичайно като изгрева.

Първото предположение на Сони за източник на информация за планината Уа-Уа бе „Силвър Рийф Газет“. Силвър Рийф бе мъртъв град на сто и трийсет километра на юг от мястото, където бе открил платинения пясък. Сто и трийсет километра през скалистите пустинни полета означаваха поне два дни езда, и то в случай че ставаше дума за един ездач с наистина здрав кон. С каруца пътят бе поне три-четири дни. Вестникът публикуваше информация за местната стокова борса, както и новини, свързани със стотиците минни корпорации в югозападна Юта, северозападна Аризона и дори Невада.

След цели шест часа взиране в пожълтелите избледнели страници Сони най-накрая намери нещо полезно от 10 май 1865 г.

Джесъп очертава периметър в района на Уа-Уа От Стош Уитъндън

Джебадая Джесъп, който направи някои много успешни открития в Невада и в планината Уосач, очерта периметър в далечния район на Уа-Уа.

В днешно време се очертават периметри навсякъде, но с изненада откриваме такова нещо в северозападната планина Уа-Уа. В този район са правени само две-три сносни търсения и не е открито нищо. Много хора смятат, че Джесъп може би е открил нещо. Градът е затаил дъх и го чака да се върне с първите проби руда. Някои златотърсачи вече са се отправили натам, с надеждата да изпреварят конкуренцията, в случай че шестото чувство на Джесъп не лъже.

Ако Джесъп открие нещо значително, може да се наложи да се построи нов град. Периметърът на Джесъп се намира на 140 км северно от Силвър Рийф, твърде далеч за извозване на руда, без да има железница и подходящ терен, на който да бъде построена.

Историята изненада Сони. Сто и четиридесет километра северно от Силвър Рийф означаваше, че Джесъп се е намирал в радиус от километър и половина от мястото, където той бе открил извора. Всъщност даже по-малко. По онова време за платината не се бе знаело почти нищо. Тя се срещаше често около златни залежи, но много миньори я изхвърляли, защото не знаели какво представлява и искали само злато. До 1900 г. при повечето процеси на извличане се бяха губели 99 процента от стойността на рудата, а често и всички метали от групата на платината.

Колкото повече се замисляше за това, толкова повече всичко му се изясняваше. Ако изворът, който бе открил, през 1865 е бил по-голям, значи и потокът е бил по-голям. Джесъп може да беше открил същия извор или някой подобен на него и да бе очертал периметър.

Намери следващата статия за мината в броя от 24 август 1865 г. Джесъп очевидно се бе върнал в Силвър Рийф с торба, пълна с пясък, само за да разбере, че съкровището му не е това, което изглежда.

Уа-Уа пълна с „фалшиво сребро“

Откритието на Джесъп не струва

Продължава да изследва района От Стош Уитъндън

Всички спекулации около мистериозното място в Уа-Уа, открито от Джебадая Джесъп, приключиха. Джесъп пристигна в града вчера с четири и половина килограма пясък, който занесе за анализ на местния химик Елрон Уайрик. Уайрик съобщи на разочарования Джесъп, че това не е сребро, както Джесъп си е мислил, а платина. Уайрик коментира, че рядко се намира такова голямо количество платина.

Джесъп отказа да коментира по-нататъшните си планове, което не е изненадващо, като се има предвид, че иска да запази мястото в тайна. Той работи там в продължение на три месеца и според слуховете е убил двама души, докато е защитавал мястото. Вече се сформират миньорски дружини, решени да изследват планината Уа-Уа за платинени залежи.

Уайрик ще изпрати телеграма, за да открие купувач на платината. Такова голямо количество ще докара прилична сума, но за разлика от златото, търсене на платина има само в метрополисите по източното крайбрежие. Уайрик даде авансово на Джесъп пари за екипировка, динамит и дървен материал за бъдещата мина под земята. Джесъп нае екип от десет човека за работа в мината.

Устата на Сони пресъхна.

— Четири килограма и половина? — каза Чо. — Това колко би струвало днес?

— Поне сто и трийсет хиляди.

Чо подсвирна. Сони запрелиства страниците. Като луда по сапунените сериали домакиня, вперила поглед в петъчния епизод, нямаше търпение да прочете за съкровището на Джесъп. Искаше да се върне при извора и сам да се заеме с промиване. Ако можеше да измъкне няколко кила пясък, особено преди Конъл да сложи ръка на терена…

Ентусиазмът му секна, когато прочете следващата статия с дата 30 ноември 1865 г. Историята за мината на Джесъп изведнъж се превърна от незначителна в новина от първа страница с големи крещящи заглавия.

Убийство в мината на Джесъп

Двама убити, осем в неизвестност, жертви на умопомрачение

Джесъп ще бъде обесен утре сутрин

От Стош Уитъндън

 

Изглежда, миньорската лудост миналата седмица се е отприщила и е взела повече от обичайните си жертви. Джебадая Джесъп е убил поне двама от собствените си хора. Осем са в неизвестност и се предполага, че също са мъртви.

Чък Уиренски от „Зърнени храни Чък“ пътувал както обикновено, за да достави провизии в мината на Джесъп. Намерил Джесъп да се скита в пустошта на около пет километра от мината.

„Джесъп непрекъснато бръщолевеше за някакви чудовища — каза Уиренски. — Каза, че тези демони били избили хората му. Имаше доста тежка рана от нож на ръката. И стискаше оня странен нож“.

Уиренски докара лудия в града, където го пое шерифът Тейт. Тейт вкара Джесъп в затвора и замина с полицейски отряд към мината. Върна се тази сутрин и разказа ужасна история за убийства и лудост.

„Нямаше никакви чудовища, само мъртъвци — каза Тейт, когато пристигна. — Сигурно ги е убил Джесъп. Намерихме две тела. Били са накълцани, преди да избягат в пустинята, където са умрели“.

Тейт не е успял да намери лагера на Джесъп и сега предполага, че той просто е излъгал при регистрацията на периметъра, за да скрие мястото на мината си. Шерифът не е намерил нищо на регистрираното място, дори следа, че там изобщо е имало нещо. Уиренски отказва да пътува повече дотам, тъй като се страхува от индианско проклятие.

Авторът прилага скици на странния закривен нож. Ножът е от монолитно парче метал, с неизвестен производител.

На скицата бе изобразено странното оръжие, с което бяха извършени убийствата; два полумесеца, съединени в противоположните краища и леко раздалечени, така че ножът имаше формата на неясно заострено S. В средата на това S имаше отворен кръг, на мястото, където двата полумесеца се сливаха. Сони никога не бе виждал нещо подобно.

— Изглежда, на нашия човек малко му е захлопала дъската — каза Чо, докато четеше статията иззад рамото на Сони.

Историята шокира Сони, и то не заради убийствата. Разказите за убийства по време на златните трески бяха толкова обичайни, че в местните вестници обикновено се отбелязваха само с по един абзац. В някои градчета нещата бяха неконтролируеми до такава степен, че имаше поне по едно убийство седмично. Мъжете в мините извършваха убийства често — или за да защитят периметъра си, или просто защото полудяваха. Дългите месеци в пустинята, трескавото изтощително копаене, недостигът на храна и вода, отбиването на индиански нападения, а още по-често и на посегателствата на други миньори — всичко това често докарваше хората до ръба.

Това, което разтревожи Сони, бе чувството, което го бе обзело на онази прокълната планина, когато бе открил извора. Нещо не беше наред, усещаше се някакво… зло. Зачуди се дали Джесъп е изпитал същото преди толкова много години.

Разтърка очи. Трябваше да предаде тази информация на Конъл и трябваше да отиде да намери истинското местоположение на мината на Джесъп.

 

 

17:08

 

Конъл отвори един браузър и написа „earthcore.biz/intranet“. Въведе потребителското име и паролата си и започна да извиква информация за един от ключовите служители на корпорация „Земно ядро“. Сега, след като бе намерил „Силвър Спринг“ на Сони, можеше да започне същинската работа. Целият район около находката на Сони трябваше да се проучи с прецизни инструменти, за да се определи източникът на платинения пясък. Конъл можеше да се довери само на един човек, който да изпълни тази задача.

Макар че корпорацията плащаше заплати на петима истински гении, Ангъс Кул бе нещо много повече. Конъл бе наел неизвестния Кул точно след като той бе защитил трети докторат само двайсетгодишен. Само след година Кул бе обявен за най-добрия учен на „Земно ядро“ и стана шеф на отдела за проучвания на компанията.

Конъл не беше стъпвал в лабораториите на корпорацията от четири години, малко преди Кори да умре. А и нямаше нужда от него там. Под контрола на Ангъс отделът работеше като добре смазана машина — макар може би отряд дисциплинирани есесовци да бе по-добро сравнение. Кул управляваше лабораториите с диктаторски похвати и изискваше безупречност от подчинените си, някои от които бяха два пъти, че и повече по-възрастни от него.

Откритието на Макгинес изискваше незабавен анализ, което означаваше, че Кул трябва да дойде в лабораторията възможно най-бързо. Конъл отвори графика на персонала на „Земно ядро“ и видя, че Кул отново е на почивка — този път в пещерите в Монтана. Момчето не просто изучаваше геология, то живееше с геологията и пътуваше по всички кътчета на света, за да изследва пещерите. В жилите му течеше дива кръв. Беше пристрастен към адреналина и арогантно изискваше три месеца отпуск годишно за безразсъдни номера като катерене на планини, летене; с парапланер, скачане с парашут и рафтинг, но най-вече за изследване на пещери. Конъл не бе изненадан, че Кул го няма, но момчето му трябваше в Детройт. Веднага.

Графикът показваше, че Кул е на почивка с Ранди Райт, още един от учените мозъци на „Земно ядро“. Ранди, сподвижникът на Ангъс в адреналиновите му приключения, работеше в корпорацията от десет години. Може би щеше да набие малко ум в главата на Ангъс. Конъл наистина не се интересуваше как ще стане това, стига и двамата да се появяха в офиса утре сутринта.

 

 

Ангъс Кул и Ранди Райт излязоха от пещерата Дънстън в Монтана покрити в гъста кал от глава до пети. По пътя към хотела калта изсъхна и когато Ангъс влезе във фоайето, от нея падаха парчета при всяка негова стъпка. Можеше да се избърше, както бе направил Ранди, но му бе забавно да гледа отвратеното изражение на тлъстия управител.

„Плебей — помисли Ангъс. — Ако може да мисли само за мръсотията по килима си, значи заслужава нещо още по-лошо“.

Отиде на рецепцията и тежко тупна каската си на гишето. Разхвърчаха се парчета засъхнала кал. Лицето на управителя се изду от едва сдържан гняв, докато Ангъс изтръскваше мръсотията от бялата пластмасова каска, налепена с цял куп стикери от дъвки, предимно със Снупи и Шрьодер.

— Имам ли съобщения? — попита Ангъс с невинна усмивка. На табелката с името на управителя пишеше „Мо“, нещо, което Ангъс сметна, че много му отива.

— Да, господине — отвърна Мо след неуспешен опит да му върне усмивката. — Търси ви някой си господин Конъл Къркланд. Каза да се обадите на този номер веднага. — Управителят му подаде едно листче, на което Ангъс не обърна внимание.

— Задържай всички външни обаждания — каза Ангъс, махна арогантно с ръка и се отдалечи, като оставяше кални следи.

 

 

Мо изгледа гърба му с омраза.

Ранди събра калта от гишето на спретната купчинка и я избута в обърнатата си каска.

— Извинете — каза с оправдателна усмивка. Очилата с черни рамки подчертаваха бръчиците от смях около очите му. Беше толкова слаб, че гащеризонът му висеше като на концлагерист. Оредялата му черна коса бе мокра от пот.

Мо погледна вече почти чистото гише, после Ранди. Ранди беше нисък, но пак бе с около пет сантиметра по-висок от червенокосия трън в задника, който се наричаше доктор Ангъс Кул.

— Благодаря — сухо отговори Мо.

Ранди сви рамене и тръгна към асансьора; държеше каската като саксия.

Мо го изгледа как влезе в асансьора и щом вратите се затвориха, разгъна листчето и набра номера.

„Да бе, ще ти задържам всички обаждания, малко надуто лайно такова“. Зачака да му вдигнат.

— Ало? Да, свържете ме с Конъл Къркланд, моля. Да, веднага. Кажете му, че става дума за Ангъс Кул.

 

 

Ангъс влезе в стаята си, изу гащеризона и остана само по потно бельо и мръсна тениска, щампована с голяма картинка на танцуващия Снупи. Гащеризонът остана на пода — твърда купчина плат и мръсотия.

Трябваше му душ. Горещ продължителен душ. Да изчисти цялата тая мръсотия, а после да си намери местенце с големи мазни бургери и още по-мазни пържени картофи. Бяха открили ново разклонение на пещерата Дънстън. Беше малко и в него едва можеше да се пълзи, но беше ново. Невиждано досега от никого. Бяха се пързаляли цели триста метра в калта, за да го открият, а после изследваха петнайсет метра от пасажа, който бе тесен като ковчег. Но пък в края на краищата не бързаха, имаха още три дни за проучване. А ако не стигнеха, Ангъс просто щеше да се обади и да поиска още отпуска.

Телефонът иззвъня и прекъсна мислите му. Той вдигна машинално.

— Да? — Очакваше да чуе Ранди.

— Ангъс Кул? — Гласът не беше на Ранди. Ангъс си спомни за съобщението, което го чакаше на рецепцията. Усети как се вбесява на управителя — тоя тип очевидно го беше направил нарочно. Ангъс мразеше надутите простаци: те просто не бяха достатъчно умни, за да видят нещата в целостта им. Бяха нещо като говорещи маймуни.

Ангъс въздъхна.

— Аз съм. Ако е за работа, дано да има основателна причина.

— Работа е, господин Кул, и има адски основателна причина. Конъл Къркланд е на телефона.

— Здравейте, господин Къркланд. — Ангъс мразеше да нарича някого „господин“, но ако вярваше на някой от корпоративните митове, той бе, че Къркланд е лошият чичко, човек, който не бива да се ядосва, освен ако не си просиш сериозни неприятности. Разбира се, Къркланд бе свикнал да си има работа с бизнесмени, а това изобщо не можеше да се сравнява с това да кръстоса шпага с някой с умствените способности на Ангъс Кул.

— Тъкмо влязох и щях да ви се обадя — каза Ангъс. — Какво има?

— Трябвате ми в Детройт веднага, господин Кул. Имаме разработка, която изисква вашето внимание.

— Веднага? Но аз съм в отпуск.

— Това е много важно за компанията и изисква вашето внимание. Имате резервация за полета за Детройт в 08:45 довечера. И ще бъдете на него.

— Как пък не! За кого се мислите? Какво ще направи компанията, ще ме уволни ли? Не мисля. Каквото и да е, може да почака. Зает съм.

— Това ще си го решите вие, господин Кул — каза Конъл. — Ако не се качите на този самолет и не се върнете на работа утре сутринта в осем, много ще загазите.

— О, хайде бе. Я стига, господин Къркланд. Никой няма да ме уволни и вие го знаете. А ако го направите, внушителният ми талант ще влезе в употреба на конкуренцията след по-малко от двайсет и четири часа. Всъщност точно сега това ми изглежда много добре. Мисля, че ще си поизлъскам автобиографията и ще видя какво може да ми предложат по широкия свят. Вие какво мислите за това, господин Голяма клечка?

Настъпи кратко мълчание. Ангъс зачака Къркланд да бие отбой. В края на краищата костюмарите трябва да се занимават със собствените си незначителни дела и да не притесняват интелектуалния елит.

— Ако смятате, че ще намерите по-добра алтернатива от „Земно ядро“, ваша работа — каза Конъл съвсем спокойно. — Но на ваше място не бих подценил до какво може да доведе репутацията.

— Репутацията ми е безупречна.

— Така ли, Ангъс? Странно, аз имам доста различно мнение за това. А доколкото мога да си представя, така ще е и с всеки друг, който ме попита за вашите способности. Или по-скоро всеки, с когото бих се свързал аз.

Ангъс седна на леглото, присви очи и изду ноздри. Дали Къркланд наистина можеше да опетни репутацията му? Можеше ли? Къркланд бе легенда в минната общност, всички знаеха, че е безскрупулен, щом става дума за придобиване на нови находища. Освен това беше известен и с искреността си, щом получеше това, което иска. Най-важното, разбира се, бе, че просто беше известен. Бе влиятелен човек в тази сфера, човек, способен да опетни дори безупречната репутация на един чистокръвен гений. Не, не можеше да има чак такова влияние. Хората щяха да разберат, че Къркланд само злослови, щяха да разберат и от най-бегъл поглед, че Ангъс Кул е най-великият ум на своето време.

— Може пък и да се пробвам — каза Ангъс.

— Може и да го направиш, но не мисля, че е в твой интерес. Така че не закъснявай утре, ако обичаш.

Връзката прекъсна.

Фактът, че Ангъс не затръшна слушалката, бе изключителна проява на самоконтрол. Прокара ръце през мръсната си сплъстена коса. Бяха му се накарали като на непослушно момченце. На всичкото отгоре му затвориха! Направо не можеше да асимилира такова безочие.

Кой по дяволите беше този Къркланд? Някакъв глупав изпълнителен директор, който си мислеше, че магистърската степен е мярка за интелигентност? Ангъс мразеше изпълнителните директори. Можеше да се изправи с трите си докторски степени срещу цял куп магистри.

Добре, щеше да се прибере. Щеше да влети право в кабинета на Барбара Йекли и да вдигне голяма патърдия. Ако още не бе разбрала как нейният любимец Конъл Къркланд управлява бизнеса, той щеше да я светне. Конъл може и да й беше любимец, но тя със сигурност нямаше да позволи някой да говори така на Ангъс Кул. Никога.