Скот Сиглър
Земно ядро (6)

5.

4 август

 

В 02:15 след полунощ Конъл отново бе в кабинета си и звънеше по телефона. След седемнайсет позвънявания му отговори сънен глас. Сънен, но очевидно раздразнен.

Гласът на Кейла бе твърде дълбок за жена, но някак звучеше женствени въпреки всички сквернословия, които обикновено изричаше.

— Дано да имаш добра причина — каза тя.

— Къркланд се обажда.

— Господин Къркланд? — В гласа й изведнъж прозвуча уважение. Или може би просто алчност. — Изненадана съм да ви чуя. С какво мога да ви помогна?

— Трябват ми кирливите ризи на един човек, и то веднага — каза Конъл. — Казва се Сони Макгинес. Златотърсач е. В момента е в хотел „Хилтън“ в Солт Лейк Сити. — Чу как Кейла яростно си води бележки.

— Постоянен адрес или телефон?

— Не ги знам. Работи извън Солт Лейк Сити и ходи на почивка в Рио. Това е всичко, което знам.

— Друго?

— Казах, че това е всичко, което знам.

— Сигурно ме будалкате.

— Не ви будалкам, госпожице Майърс.

Уважението в гласа на Кейла отстъпи пред раздразнението.

— Господин Къркланд, това не е кой знае какво като начало.

— Анализира пробите си в лабораторията на Хърбърт Даркър в Солт Лейк Сити. Даркър може да е най-добрата ти отправна точка за улики.

— Познавате Даркър?

— Той е от информаторите. — Конъл често даваше на Кейла информация, която не би поверил на друг, дори на Барбара Йекли. Кейла бе изпълнителна, мълчалива и надеждна, макар Конъл да бе сигурен, че това ще трае само докато той е най-платежоспособният й клиент. Тя обаче си заслужаваше капиталовложението. Бивши оперативни работници на Агенцията за национална сигурност не се намираха лесно.

— Даркър е подкупен, значи ще съдейства, така ли?

За миг Конъл се замисли над това. Измисленият морал на Хърбърт можеше да ги забави, а той нямаше време за това.

— Поправка. Беше информатор — каза Конъл и мина на „ти“. — Прави каквото трябва, но ми намери информацията. Този път обаче те моля да не изпускаш нещата от контрол. Не пращай никого в инвалидна количка.

— Разбирам — отвърна Кейла. Той усети как тя се усмихва. Чудеше се какво му се пече на Хърбърт, но после реши, че изобщо не го интересува. Даркър си беше надробил попарата и сега трябваше да си я изсърба.

„По-добре той, отколкото аз“, помисли си. Да си имаш работа с Кейла Майърс бе все едно да си имаш работа с дявола. Рано или късно ролите се разменяха и на човек му се случваше нещо болезнено и неприятно. Той не се страхуваше от нея. Просто защото не му пукаше дали ще живее. Нищо нямаше значение. Наистина не го интересуваше как ще пипне Сони Макгинес, стига да го направи.

— Трябва ми за утре — каза Конъл.

— А, не! — кипна тя. — Не можете да искате това и го знаете. Във Вашингтон съм, по дяволите. Първо трябва да го проуча на компютър, а после може би да отида в Солт Лейк Сити. Няма да стане.

— Кейла, ще ти платя троен хонорар. В случай че получа нещо, което си струва, до утре вечер в 08:15. И без оправдания. Ясно?

Обичайната й тарифа от петнайсет хиляди долара изведнъж се превърна в експресна поръчка за четиридесет и пет хиляди.

— Добре — каза Кейла уморено, но с уважение. — Разбирам. 08:15 утре вечерта.

Конъл затвори, без да каже нищо повече. Знаеше, че тя все ще намери нещо; просто се надяваше да е достатъчно. Той трябваше да пипне Макгинес. И не само да го пипне, но и да го направи част от проекта. Според Хърбърт Сони познаваше минната дейност в района по-добре от всеки. Това бе жизненоважно, за да се задействат нещата бързо. Времето бе най-големия враг на Конъл. Рано или късно до конкуренцията щяха да стигнат слухове, но дотогава Конъл възнамеряваше да разполага с мястото.

 

 

В 04:47 сутринта Кейла се взираше в монитора с кървясали очи.

На скорошна снимка на Департамента за МПС Сони Макгинес се усмихваше с ослепително бели зъби, а брадата му силно контрастираше с катраненочерната му кожа.

„Направо си трън в задника, драги“.

Трябваше й повече от час, за да изрови информация за Сони, което бе два пъти повече от обичайното й време за проучване, Най-накрая обаче бе успяла да намери ЕГН-то му. Тези няколко цифри отвориха безброй врати: кредитоспособност, шофьорски права, данъчна информация…

Досието му в Департамента за МПС показваше, че в момента е собственик на джип от 2007-а, „Гранд Чероки“ от 1999-а и стар модел „Корвет“ от 1979-а. Справката в кредитните регистри показа, че е изплатил и трите автомобила.

Тя отново погледна кредитните регистри, този път за ипотечни кредити. Едно жилище — къща за 700000 долара в Рино.

„Прилича на просяк, а живее като принц.“

С няколко удара по клавиатурата се прехвърли към банковата му сметка. Любопитно, на негово име имаше само тринайсет хиляди. Очакваше повече от човек с такъв скъп вкус.

„Ами укриване на данъци?“

Отвори архивите на данъчните служби. Очите й леко се разшириха, когато прегледа данъците му за последните трийсет години. Според архивите приходите му от 1970 до 2002 г. се равняваха на седем милиона долара. Пусна програмата на АНС за проследяване на данъчни измами, но тя не показа нищо. Човекът бе съвсем честен, поне що се отнася до данъците.

Архивите рисуваха доста подробна картина на живота му. Едно беше ясно — изглежда, Сони Макгинес бе голям филантроп. През годините бе дарил по 100 000 долара на фондовете на колежа „Юнайтед Негро“ и „Уайлдлайф“, 200 000 долара на Асоциацията на парализираните ветерани от войната и над 300 000 долара на археологическия департамент на университета „Бригам Йънг“.

Кейла се ядоса още повече. Погледна си часовника — 05:12. Времето нямаше да й стигне. Беше си направила резервация за полета за Солт Лейк Сити в 06:45, а не искаше да тръгва с празни ръце.

Макар финансите на Сони да бяха забележителни, те не бяха от полза за Конъл. На него му трябваше информация за изнудване, а не доклад за Сони светеца. Тя заряза финансовата стратегия и вместо това пусна програмата за данъчни измами да търси информация за Хърбърт Даркър. Остави я да работи и провери дали Сони няма криминално досие. Едно бързо сканиране на всички полицейски бази данни й върна доста дълъг списък.

Бинго. Дано това свършеше работа на Конъл. Сърцето й подскочи, когато видя присъда за углавно престъпление, но отново се сви, когато видя годината. Старият златотърсач бе лежал в затвора „Райкър“ за телесна повреда, но това бе през 75-а и 76-а, преди трийсет години.

Още повече се озлоби, докато четеше останалите седем вписвания — всички бяха арести за ползване на услуги на проститутки. А тъй като местожителството му бе в Рино, щата Невада, тя не смяташе, че ще може да бъде изнудван за това, че покровителства най-древната професия.

В гърдите й бавно се надигна ярост, заля я цялата. Сони беше чист, нямаше нищо, което да предостави на Конъл.

Компютърът сигнализира, че е приключил с претърсването за Хърбърт Даркър. Тя веднага отвори дългия списък с данъчна информация. Ядът й стихна, а усмивката й се разшири.

 

 

08:23 (10:23 източно време)

 

— Скъпа, побързай, че ще закъснея — каза Хърбърт. Стоеше до стълбите и гледаше към кухнята. Жена му Анджи чевръсто тъпчеше храна в платнена торбичка за обяд. Брутните приходи на компанията му възлизаха на близо милион долара през тази година, но той още не можеше да свикне да излиза за обяд. След като десет години се беше борил за собствен бизнес, бе невъзможно да наруши скромните навици от онези ранни дни.

Пронизителен боен писък огласи къщата. Хърбърт се стегна, а синът му скочи от най-горното стъпало на гърба му. Хърбърт изпъшка и залитна напред. Люк ставаше все по-голям и силен с всеки ден. Много скоро ежедневната атака от стълбите щеше да го събори на земята.

— Леко, Люк — каза Хърбърт и се засмя. — Някой ден ще ме претрепеш.

Люк силно стисна раменете му.

— Няма да те претрепя, татко, обичам те.

Хърбърт се усмихна и се наведе, за да пусне сина си на земята. Анджи забърза към тях с торбичката в лявата ръка и малкия Марк гушнат в дясната. Марк също растеше — може би скоро щеше да се присъедини към брат си в свирепите атаки от стълбите.

— Благодаря, скъпа — каза Хърбърт, целуна я, после целуна Марк по челцето.

Телефонът иззвъня точно когато излизаше и Хърбърт машинално спря, докато Анджи вдигне. Тя протегна слушалката към него. Той си погледна часовника, въздъхна и я взе. Люк се засмя и се покатери по стълбата за още една атака.

— Ало?

— Здрасти, Хърбърт — проговори зноен женски глас. — На път за работа?

— Да, и закъснявам. С какво мога да ви помогна?

— Надявам се, че можеш — каза жената. — Трябва да се видим. Веднага.

— Кой се обажда?

— Разполагам с малко данъчна информация, която може да те заинтересува.

Хърбърт застина.

— Моля?

— Знам, че укриваш данъци, Хърби. Всичко знам. Предполагам, че ще искаш да говориш с мен насаме, но мога да дойда и у вас след пет минути. Сигурна съм, че жена ти ще остане очарована от това, което имам да казвам.

Хърбърт усети как го заливат ярост и ужас.

— Къркланд ли те изпраща?

— Има ли значение?

Сърцето му лудо запрескача. Анджи го гледаше озадачено.

— Не, не, няма — каза той. — Къде искате да се срещнем?

— Пайниър Парк. Знаеш ли го?

— Да, знам го.

— След десет минути. Казвам се Смит. Търси сив ван.

Жената прекъсна връзката. Хърбърт бавно отпусна слушалката, сърцето му се бе свило от страх.

 

 

08:35

 

Телефонът остро иззвъня и изкара Сони от полуунеса. Макар тялото му да бе изтощено от страстната нощ с безкрайно талантливата Клои, умът му се събуди веднага.

— Да?

— Господин Макгинес?

— Кой се обажда? — каза Сони и изведнъж застана нащрек. Беше казал къде е отседнал само на един човек — Хърбърт Даркър.

— Господин Макгинес, казвам се Конъл Къркланд. Представител съм на компания, която иска да преговаря с вас за находката ви.

Конъл Къркланд от корпорация „Земно ядро“, Конъл Главореза. Всеки, който имаше и най-бегла представа за миньорския бизнес, познаваше това име. Носеше му се славата, че не е човек, с който можеш да си играеш игрички.

— Имам път към вас и се надявах да се срещнем на вечеря — каза Конъл.

Сони почувства как гневът избухва в него като ракета на стартова площадка. Единствената му находка от близо два месеца бе в планината Уа-Уа — и то само отпреди два дни. Само Хърбърт Даркър знаеше за това. Дали не го бе продал? Първият порив на Сони бе да затвори, но трябваше да разбере до каква степен е предаден. Освен това трябваше да разбере какво знае този Къркланд. А и „Земно ядро“ бе доста платежоспособна. Каквото, и да му предложеше Къркланд, вероятно щеше да е добра отправна точка за преговори с други компании.

— „Августино“ — каза Сони. — Направете резервация за осем. Поискайте масата на Сони Макгинес. И не закъснявайте. — Понечи да стане и да се приготви за среща с Даркър, за да разбере какво става. Докато се надигаше, една ръка с дълги нокти леко го одраска по гърба. Обърна се и погледна усмихнатата Клои. Карамелената й кожа красиво контрастирайте на белите чаршафи, сочните й устни бяха леко отворени, черните й очи проблясваха сексапилно.

Гневът му се изпари и отстъпи място на сутрешна похот. В края на краищата имаше цял ден на разположение, Хърбърт нямаше да избяга.

 

 

08:41

 

Кейла седеше и чакаше. Беше паркирала сивия безличен ван под наем под хилав бряст точно в края на един типичен парк от предградията. Погледна грима си в огледалото за задно виждане. Все още изглеждаше дяволски добре, макар да бе дремнала само за кратко по време на полета от Вашингтон. Торбичките под очите й личаха под грима, но само малко.

Сони Макгинес може би нямаше какво да крие, но Хърбърт Даркър имаше цял куп финансови нарушения. Беше измъкнал 210 000 долара от Конъл за информацията, която му издаваше. Ако данъчните научеха за тази недекларирана сума, Хърбърт го грозяха поне десет години затвор. Щом се налагаше да намери нещо за Макгинес, трябваше да го измисли. Даркър бе единственият, който можеше да й помогне за толкова кратко време.

Хърбърт отби кадилака си до тротоара. Докато слизаше от колата, Кейла го огледа. Метър и шейсет и пет, около седемдесет килограма, хилав като жертва на концентрационен лагер. Не забеляза да носи оръжия. Слаба координация на движенията. Лесна мишена.

Отвори плъзгащата се врата на вана и слезе. Осемсантиметровите й токчета потънаха в тревата, но само малко. Видя как Хърбърт се ококори. Не можеше да го обвинява, тъй като се бе облякла така, че да предизвиква точно такава реакция. Свободната й памучна пола едва покриваше задника и откриваше силните й крака. Токчетата допълнително издължаваха високата й фигура — близо метър и осемдесет. Дългата права руса коса падаше свободно около лицето и раменете й и подчертаваше изумрудените й очи и огнената й усмивка. Блузката й щедро откриваше силния бронзов загар на ръцете, раменете и стегнатия корем. Отправи към Хърбърт добре репетирана усмивка и му помаха. Видя как гардът му падна на секундата. Още беше ядосан, но като на типичен мъж страхът му се изпаряваше при вида на сексапилна жена. В края на краищата беше мъж. А мъжете не се страхуват от красиви жени.

Огледа я подозрително.

— Имам съобщение за Къркланд. Кажи на този задник, че прекрачи всякакви граници, когато се обади в дома ми.

Кейла хвърли бърз поглед към парка. Имаше само няколко деца на петдесет метра по-нататък, но те бяха погълнати от игра в пясъка и не обръщаха внимание на вана и тях двамата. Все още с усмивка на уста, Кейла посегна към вана и измъкна електрошокова палка. Хърбърт се облещи, но преди да успее да побегне или да извика от изненада, през тялото му преминаха десет хиляди волта. Тялото му се сгърчи от електричеството.

Кейла изключи палката и той залитна напред. Тя го хвана с отработено движение, преди да падне, и преметна малкото му леко тяло през рамо. Хвърли го във вана без усилие. Скочи вътре, затръшна вратата и бързо го претърколи по корем, после завърза ръцете и краката му с медна тел. Хърбърт изстена, докато напъхваше кожена топка в устата му.

Седна на шофьорското място и запали колата. Спокойно подкара по улицата. Децата така и не вдигнаха поглед от играта си. Някой в квартала може и да ги бе забелязал, но Кейла нямаше намерение да задържа много милия Хърб. Прегледа песните в iPod-а си — Синди Лопър щеше да пасне чудесно за случая. Започна да си тактува по волана на „Момичетата просто искат да се забавляват“.

Хърбърт дойде в съзнание и започна да мънка. През кожената топка думите не се разбираха, но на Кейла не й беше за първи път — бе чувала тези думи безброй пъти.

— Искаш да разбереш къде те водя ли, слънчице? — попита Кейла и му отправи съблазнителна усмивка през рамо. — Някъде, където няма да ни безпокоят. Трябва да ти задам някои въпроси.

На лицето му се изписа страх. Страх и недоумение. Типичен мъж — ако му отнемеш контрола, започва да се държи като малко момче.

Не познаваше Солт Лейк Сити, но бе обиколила района, преди да си уреди среща с Хърби. На по-малко от две минути с кола от парка имаше изоставена фабрика. Тя отби през празния буренясал паркинг и зави зад сградата, за да не се вижда от главния път. Не беше кой знае какво скривалище, но пък тя не възнамеряваше да се бави повече от петнайсет минути.

Изгаси двигателя. Беше време да се залавя за работа. Синди Лопър не бе подходяща, трябваше й нещо друго, нещо по-… разтърсващо. Прегледа отново песните и накрая се спря на „Донас“ — „Сложи ме на задната седалка“.

Взе чантичката си и отиде до Хърбърт. Той лежеше по корем, ръцете и краката му бяха завързани на гърба. От лявата му китка се стичаше кръв — телта се бе врязала в кожата.

— Сега с теб ще си поприказваме — каза Кейла, коленичи до Хърбърт и нежно го погали по косата. — Трябва ми малко информация. Ако си послушен, ще те пусна. Ако не си, ще те убия.

Очите му се разшириха от страх. Опита се да каже нещо, но червената кожена топка не му позволяваше. Кейла мина зад него и възседна малкия му задник.

Извади от чантичката си ръждясали клещи. Разбира се, можеше да си позволи и нови, но тези имаха сантиментална стойност. Едно време, когато в АНС все още гледаха на нея като на мило русо дете, тя вършеше добра работа с клещите в Хондурас, Кувейт, Париж, Афганистан и дори Вашингтон. Предполагаше се, че това е една от причините за уволнението й. Истината обаче бе, че „мъжете“ на високи позиции в АНС я чувстваха като заплаха. Андре Вожел, шефът на АНС, я бе пожертвал по политически причини, превърна я в изкупителна жертва, за да напредне в кариерата си. „Използвах я за пример“, както казваше самият той. Всъщност просто намери начин да се отърве от нея, тъй като непрекъснатите й успехи и неизчерпаемият й патриотизъм подкопаваха контрола му. Ако не бе „прекомерното насилие“, щеше да измисли нещо друго. Тя обичаше АНС, това бе животът й. А сега използваше клещите в частния сектор, не в името на бог и родината, а в името на парите. Беше несправедливо, безсмислено.

Но едно момиче трябва да може да си плаща сметките.

Тя познаваше клещите, познаваше всяко ръждиво петно и драскотина по тях. На дръжката бяха гравирани думите К-МАРТ КОВАНО ЖЕЛЯЗО (ЯПОНИЯ). Челюстите вършеха добра работа за откъсване на устни или езици.

Според експертното й мнение обаче най-хубавото на клещите бяха четирите зъбчета точно под върха им. Бяха създадени все едно специално за преминаване към съществената част. Освен това прилягаха чудесно на пръсти.

На кокалчета, ако трябва да бъдем по-точни.

Тя нагласи хладните клещи около кокалчето на кутрето на Хърбърт — там, където се съединяваше с дланта — и без да каже и дума, стисна с премерена сила. Чу се слабо пукване, сякаш клон се пречупва под тежестта на сняг. Хърбърт отметна глава и изпищя. По-точно — понечи да изпищи. С топката не се получаваше много добре.

Мятането му я накара да потръпне цялата. Кожата й сякаш се наелектризира, стана толкова чувствителна, че можеше да усети как полата й се плъзга по бедрата.

Хърбърт задърпа телта, но тя само се вряза по-дълбоко в кожата му. Спря да се съпротивлява, но продължи да се мъчи да изпищи. Трепереше от страх. Кейла дишаше накъсано. Усещаше кръвта в жилите си.

Погали го по главата. Знаеше от опит, че тези напъни за писъци не могат да се чуят навън. Той се разплака, пак опита да говори през кожената топка. Тя разпозна и тези думи.

— Защо ли? — повтори въпроса му Кейла, докато плъзгаше клещите към второто кокалче на кутрето. — ЕЙ сега ще ти кажа, сладурче.

И с озъбена усмивка смачка и това кокалче.

Хърбърт замята глава, приглушените му писъци изпълниха вана. Очите на Кейла заблестяха от удоволствие.

Тя преряза с клещите медната тел на китките му и го претърколи като парцалена кукла. Той посегна към гърлото й, но тя сложи край на опитите му за съпротива, като сграбчи и стисна счупения му пръст. Лицето му се сгърчи в агония. Кейла кротко върза ръцете му, този път отпред.

По лицето му се стичаха сълзи и сополи. Замъглените му очи я гледаха с безумно недоумение. За по-малко от десет минути той бе стигнал от среща в слънчев парк до това да се превърне в безпомощна измъчвана жертва.

Тя отново го възседна, после се пресегна и развърза кожената топка. Тя изскочи от устата му и увисна до лявата му буза — беше цялата олигавена.

— Моля те, спри! — извика той. — Моля те!

Кейла пак го погали по главата и избърса сълзите му.

— Трябват ми малко кирливи ризи на Сони Макгинес.

На лицето му се изписа объркване.

— Трябва да го изнудвам. Сигурна съм, че знаеш нещо, което мога да използвам.

— Да използваш? Изнудване? — заекна Хърбърт. — Аз… не знам нищо такова.

— По-добре ще е да се сетиш нещо — любезно каза Кейла. — Или ще ти премажа още някое пръстче.

Той се разтърси от ридания и изговори думите една по една, като рязко си поемаше дъх.

— Ти… шибана… ненормална… кучко!

Кейла вдигна клещите така, че да ги вижда ясно. Очите му се разшириха и той веднага млъкна.

— Чакай малко, дай ми секунда да помисля, става ли? Кълна се, ще се сетя нещо…

Кейла зачака — остави го да помисли. Гледаше го как яростно примигва, сякаш това щеше да ускори мислите му.

— Да — бързо каза той. — Преди няколко години имаше една мина. Мината Йоргенсон. Сони я откри и я продаде, но тя не даде очаквания добив. Той сякаш знаеше, че ще стане така, но въпреки всичко я продаде…

Хърбърт дърдори още няколко минути като сломен мъж, който се моли за живота си. Раболепният му тон ласкаеше Кейла и изпълни тялото й с още по-голяма възбуда. Тя измъкна от чантата си тетрадка и записа информацията, като през цялото време се усмихваше. Точно това й трябваше.

Той дрънкаше и за новото откритие на Сони, като се опитваше да я накара да не хваща отново клещите. Думите „откритие за милиард“ погъделичкаха приятно ушите й.

Прибра тетрадката. След като приключеше с Хърб, щеше да пусне компютъра и да провери всички подробности. Конъл щеше да си получи информацията, и то в срок.

„По дяволите, добра съм си“.

Погали го още веднъж по косата, после седна зад волана. Погледна си часовника. Беше го хванала, натоварила, пречупила и получила информацията за по-малко от петнайсет минути. Не беше личен рекорд, но беше много близо.

Сивият ван се отдалечи от празната фабрика.

 

 

Отби зад кадилака на Хърбърт и сряза медната тел около краката и ръцете му. Подаде му бяла кърпа, за да почисти раните си. Като се изключеше счупеното кутре, имаше само леки порязвания на китките. В края на краищата беше чиста работа и нямаше да събуди подозрения, когато отидеше на лекар и измислеше някакво оправдание за кутрето.

Усмихна се — бе удържала на думата си и не бе пратила никого в инвалидна количка.

Отвори вана и му помогна да излезе. Раменете му се бяха свлекли, главата му бе наведена. Пречупен мъж, телом и духом. Напомни й за стар балон, провиснал и спаднал наполовина.

Това, помисли си, е истинската същност на всеки мъж.

— Сега ще те пусна — каза тя. — И ще си държиш устата затворена. Ако се раздрънкаш, ще се обадя на данъчните, а после ще дойда за синовете ти.

Главата му изведнъж подскочи. Болката бе забравена и в очите му се появи искра на непокорство. В, крайна сметка може и да не бе съвсем пречупен.

— Нека просто кажем, че малкият Марки и малкият Люки няма да могат да свирят на цигулка. — Тя отвори и затвори клещите — все едно гладно птиче отваря и затваря човчица. — Разбра ли?

Той бързо кимна; болката още личеше в очите му, но за момента я бе потиснал.

Тя винаги заплашваше с децата. Беше по-добра алтернатива от съпруга или съпругата, защото никога не се знаеше дали пък на някой няма да му хареса те да бъдат измъчвани или убити. Заплаши обаче с децата — и гарантирано ще те слушат. След като десет години бе използвала тази теория, й се бе наложило да спази обещанието си само веднъж. Само веднъж. И това й коства работата в АНС.

Усети пристъп на добре позната ярост към човека, който я бе изритал от АНС. Не минаваше и ден, без да си спомни за това. Поклати глава и се опита да отпъди тази мисъл. Това беше минало. Тури му пепел. Опита се да си спомни още някоя поговорка, която да я успокои.

Освен това наистина бе много добра в работата. Хърбърт бе дал отлична информация. Може би трябваше да научи повече, да види дали не може да се възползва от такова откритие.

Взе iPod-а, пусна „Раят е измислица“ на Лакуна Койл и потегли. Никога не се бе бъркала в работите на Конъл, но този път бе различно. Това си бе голямо парче баница. „Откритие за милиард“ бе казал Хърбърт. Минната индустрия плащаше огромни суми за такава информация и особено компаниите с платинени мини. По някакъв начин цялата тази работа щеше да донесе изгода за Кейла Майърс. И то голяма.

 

 

21:15

 

Вътрешно Сони кипеше, но това не му пречеше да се наслаждава на втория си кралски рак. Отчупи дебелата щипка и топна бялото месо в сочния сметанов сос. Не знаеше какво слага Августино в соса, но той му беше любимият сред стотиците четиризвездни ресторанти, в които бе добре познат. Макар да бе ядосан, Сони нямаше да остави това да му развали вечерята. Особено когато някой друг плащаше сметката.

Щедрият млад човек, който плащаше скъпото ястие, седеше срещу него. Висок, с къдрава черна коса, изглеждаше спокоен, невъзмутим, търпелив. Носеше костюм, който обаче не бе моден и дори бе намачкан на места. Напомняше на Сони за костюма на Питър Фолк в „Коломбо“. Конъл Къркланд очевидно не бе типичен изпълнителен директор на минна корпорация и със сигурност не бе това, на което бе свикнал Сони. Външният му вид обаче изобщо не го интересуваше в момента.

Най-належащият въпрос бе как този човек се бе свързал толкова бързо с него — по-малко от двайсет и четири часа след като Сони бе взел резултатите от пробата. След като изпрати Клои с щедър бакшиш, Сони потърси Хърбърт, но не остана изненадан, че предателят не се бе прибирал цял ден.

Предателството на Хърбърт го вбесяваше. По принцип тая работа с находките не бе съвсем редна и затова Сони винаги ги криеше и винаги тестваше пробите на едно и също място. Очевидно тази стратегия бе сполучлива. Ако Сони бе издал на Хърбърт мястото, Къркланд и компанията му вече щяха да са подкупили местните политици и да са закупили земята.

— Интересно откъде знаете за това откритие, господин Къркланд — каза Сони о пълна уста. — Не съм казал на много хора — вие как разбрахте?

Конъл се взря в него за миг, после отговори студено:

— Хайде да оставим преструвките, господин Макгинес. Няма да играя игрички с вас и се надявам и вие да не го правите. Знаете много добре откъде имам информацията. Как ще приемете това си е ваша работа, мен наистина не ме интересува. Важното е, че знам за откритието ви и го искам, преди някой друг да разбере за него.

Сони се изненада от безцеремонността му. Бизнесмените обикновено се усмихваха, ласкаеха и правеха всякакви такива глупости. За този човек всичко бе бизнес. Сони си помисли, че би продал и собствената си майка в публичен дом в Банкок, ако има изгледи за сигурна печалба.

— Това ще струва скъпо — каза Сони, след като прокара рачешкото с голяма глътка мляко. Никога не пиеше, когато вършеше работа. Знаеше, че не бива да губи разсъдъка си пред хора като Конъл Къркланд.

— Колко, господин Макгинес?

Сони отхапа солидно парче и попи малко сметана от брадата си със салфетката, пъхната под яката му. Задъвка замислено и отвърна на взора на Конъл. Бръчиците около очите му се присвиха от пакостлива усмивка.

— Петнайсет милиона. — Отново хапна от месото. Очакваше цифрата да шокира изпълнителния директор поне малко. Очите на Конъл не трепнаха.

— Може би ако притежавахте земята и правата върху полезните изкопаеми, щяхме да ви платим тази сума — отговори Конъл. — Но не притежавате нито едното, нито другото. А и двамата знаем, че ако се опитате да ги купите, веднага ще предложим по-висока цена и ще останете с пръст в устата. Хайде да не говорим за права и други юридически подробности. Адвокатите на „Земно ядро“ имат двайсетгодишен опит в случаи като този. Ще ви платим един милион.

Сони продължи да дъвче, но усети как гневът му се надига. Не усети малкото парченце рачешко, което се бе закачило на брадата му и подскачаше при всяка негова дума.

— Я слушай, кучи сине. Ще играем грубо, така ли? Ще отида в един куп други компании с това, което съм открил, и ще подпаля такова наддаване, че ще ти се прииска да се наведеш, да си хванеш глезените и да ме молиш да те подпра отзад. Искам петнайсет милиона й някой ще ми ги даде. Искаш мястото? Добре, тогава ще играеш по моите правила. Разправям се с такива като теб още отпреди да си се пръкнал на тоя свят.

— Нима? — каза Конъл. На устните му заигра усмивка. — Някак се съмнявам, че някога сте си имали работа точно с такъв като мен.

— Забрави, Къркланд. Ще се свържа с „Импала Платинум“ и „Стилуотър“ още утре сутринта. Много добре знам с какво разполагам и ще обявя търг за него. Единственият, който ще научи къде е мястото, ще е този, който плаща най-много, така че твоите приятели адвокатите няма да имат възможност да се намесят. Ако искаш да играеш, добре, но ще трябва да наддаваш както всички останали.

Конъл кимна, след това извади няколко листа от куфарчето си и ги бутна към Сони.

— Погледнете това, господин Макгинес. — Усмивката изчезна от устните му. — Ще разберете, че приятелят ви, господин Даркър, ни съдейства много. Спомняте ли си златното находище, което продадохте на минната кооперация „Йоргенсон“ през 1994-а? Нали се сещате, онова, за което взехте шестстотин и петдесет хиляди долара? И което се изчерпа само след месец?

— Не гарантирам находките си! — Сони размаха вилицата с набодена хапка пред лицето на Конъл. — Всички знаят, че плащат за място, това е! Работя така от двайсет и пет години.

— Да, разбира се, господин Макгинес — спокойно каза Конъл. — Но пред вас има изявление на господин Даркър, в което се казва, че сте знаели, че жилата е малка и че концентрацията на злато е твърде ниска, след като се обработят първите сто хиляди тона. Според господин Даркър сте знаели много добре, че мината няма стойност, но въпреки това сте я продали.

Сони се ококори и зяпна побеснял; малкото парченце рачешко още се клатеше несигурно на брадата му. От години търгуваше честно. Никога не бе прецакал никого. Хората осъзнаваха риска, когато купуваха от него място — местонахождение всъщност. Нищо не бе сигурно и това бе част от играта.

— Нищо такова не съм знаел, тъпанар такъв! — Сони рязко се изправи, столът му политна назад и падна на пода. Останалите гости на ресторанта му хвърлиха неодобрителни погледи. — Рудата, която намерих близо до повърхността, бе с много висока концентрация. Те се съгласиха с откритието и затова купиха мястото!

— Господин Даркър няма да се съгласи с вас в съда, след като предам тази информация на „Йоргенсон“, господин Макгинес.

Конъл запазваше безизразното си изражение; набръчканото лице на Сони издаваше убийствения му гняв. Сони знаеше, сега повече от всякога, че това откритие е най-голямото, бленуваната баснословна жила. Изнудването беше голям риск и обикновено никой не правеше такова нещо, освен ако наградата не си струваше. Беше ясно, че това е най-голямата находка в дългата кариера на Сони, а сега този недодялан кучи син с безизразно лице искаше да му го открадне.

Ако Сони бе с двайсет години по-млад, щеше да прекатури масата и да смачка носа на Конъл като зрял домат. Но тези дни бяха отминали. На шейсет и две той все още кръстосваше планините по-чевръсто от три пъти по-млад мъж, но сбиванията вече не бяха за него.

— Господин Макгинес, моля ви, успокойте се — каза Конъл, на лицето му бе изписано разбиране. — Няма да използвам това срещу вас, освен ако не ме принудите. И двамата знаем, че е лъжа, но това няма значение. „Йоргенсон“ загуби милиони от тази сделка и ако решат, че сте знаели, че мината не струва, ще ви преследват докрай. Ще искат да ви използват за назидание. При вашето криминално досие знаете, че ще влезете в затвора. Вижте, нека си спестим реплики от сорта на „невинен съм“ и „обвинението няма да издържи“, защото и двамата знаем, че сте прецакан.

Сони се пръскаше от ярост, но кимна. Беше надигран още преди да разбере, че играта е започнала. Конъл бе дошъл с пълно снаряжение. Знаеше за мината „Йоргенсон“ и за това, че Сони бе лежал в затвора. Представата за затвора уталожи нещата. Той предпочиташе да е прецакан, отколкото да рискува пак да попадне там, далеч от откритото небе и красивите гледки. Както обичаше да казва майка му, умният винаги отстъпва.

— Просто искам да договорим справедлива цена — каза Конъл. — Петнайсет милиона долара е направо смешно. Ще призная, че и един милион е смешно, така че защо не се спрем на нещо средно? Просто този път по-силния коз е у мен. Вие пак ще направите много пари и ще си получите почивките в Рио, така че нека просто се успокоим и да говорим делово.

Сони седна и се успокои, за да може да извлече максимума от всичко това.

— Ще ви дам един милион долара в брой — каза Конъл. — И два процента от нетния приход от експлоатацията на мината.

Ченето на Сони увисна. Никога не му бяха предлагали процент от добива. Ако тази мина наистина бе това, което изглеждаше, два процента можеха дори да надминат петнайсет милиона, и то много. Конъл държеше всички козове и двамата го знаеха. Не беше нужно да предлага парче от баницата. При този благосклонен жест ядът на Сони почти се изпари.

— Слушай, Къркланд — каза Сони и се наведе напред. — Ако си мислиш, че просто ще си седя и ще чакам чековете, значи си се побъркал.

— Какво говорите, господин Макгинес?

— Искам да съм там. Хич не ти вярвам, което съм сигурен, че не е изненада за теб. Ако искаш мястото, ще трябва да съм там непрекъснато и да преглеждам всички отчети, които минават през бюрото ти. Искам пълен достъп до отчетите на целия проект, така че да знам какъв е реалният нетен приход.

— Това няма да стане.

— Значи отивам в затвора — каза Сони и се облегна.

Конъл просто го изгледа с онова непроницаемо, празно изражение, което скриваше какво става в главата му. Сони бе виждал много студени хора, но не си спомняше да е срещал чак такова неразгадаемо лице. Не се съмняваше обаче, че Къркланд чете в него като в отворена книга. Да, Сони беше победен, но нямаше да падне в краката му. Все още бе единственият, който знаеше мястото, и това му даваше власт. В затвора или не, нямаше да остави Конъл да вземе всички ръце в тази игра.

— Не мога да ви обвинявам — искрено каза Конъл.

— Вътре съм. Трябва да участвам.

— Това противоречи на политиката на компанията, господин Макгинес, но във вашия случай предполагам, че ще трябва да направим изключение — каза Конъл. — Като се замисля, доколкото разбирам, вие сте експерт в този район.

— Познавам го по-добре, отколкото ти познаваш това, дето е в гащите ти.

— Можете ли да проучите мястото? Трябва да научим всичко, което е ставало в района, да разберем дали някой е копал там, независимо колко отдавна. Всякаква информация би улеснила работата ни. И би я направила по-доходна.

— Ще ви кажа какво е ставало там от последната ледникова епоха насам — каза Сони и се подсмихна. — Трябва ми обаче малко време.

— Имате го, господин Макгинес — отвърна Конъл с победоносна усмивка. — Имате го.

За да скрепят сделката, прекараха остатъка от вечерта заедно и се напиха до безобразие. Когато най-накрая в един след полунощ ги изхвърлиха, Сони нямаше търпение да участва в успешното начинание, а фактът, че бе изнудван, бе забравен напълно.

Тъй като бе ужасно пиян обаче, бе забравил нещо много важно. При сключването на сделката бе обещал да направи нещо, което бе искал да избегне. Трябваше да се върне в планината — мъртвата планина, в която дивите животни имаха благоразумието да не припарват.